доказателство, че аз не знача нищо в тая къща, нищо!
— Ана Василевна ви притеснява… Нещастният! — продума, като се протегна, Шубин. — Ех, Николай Артемевич, ние и двамата сме виновни! По-добре да бяхте приготвили някакво подаръче за Ана Василевна. Тия днй й е рожденият ден, а вие знаете колко и е скъп и най-малкият знак на внимание от ваша страна.
— Да, Да — бързо отговори Николай Артемевич, — много ви благодаря, че ми напомнихте. Разбира се, разбира се; непременно. И ето аз имам нещичко: фермоарче, тия дни го купих от Розенщраух; само не зная наистина, ще влезе, ли в работа?
— Вие сте го купили за оная, за ревелската жителка, нали?
— Тоест…, аз… да… мислех…
— Е, в такъв случай навярно ще влезе в работа.
Шубин стана от стола.
— Къде ще бъдем тая вечер, Павел Яковлевич, а? — попита Николай Артемевич, като го поглеждаше любезно в очите.
— Но нали вие ще отидете в клуба?
— След клуба… след клуба.
Шубин пак се протегна.
— Не, Николай Артемевич, утре трябва да работя. Друг път. — И той излезе.
Николай Артемевич се намръщи, прекоси два пъти стаята, взе от бюрото кадифената кутийка с „фермоарчето“ и дълго го разглежда и бърса с кърпата си. После седна пред огледалото и се зае старателно да разчесва гъстата си черна коса е важен израз на лицето, наклоняваше главата си ту надясно, ту наляво, издуваше с езпк бузата си и не сваляше очи от прическата си. Някой се изкашля зад гърба му: той се обърна и видя дакся, който му бе донесъл кафето.
— Какво искаш? — попита го той. Николай Артемевич — продума с някаква тържественост лакеят, вие сте наш господар!
— Зная; после?
— Николай Артемевич, вие не ми се сърдете; само че аз, който служа при ваша милост от малък, от робско, значи, усърдие трябва да съобщя на ваша милост…
— Но какво има?
Лакеят се запъна.
— Вие благоволихте да кажете — започна той, че не благоволявате да знаете къде си позволява да се отлъчва Елена Николаевиа. А на мене това ми стана известно.
— Какво дрънкаш, глупак?!
— Ваша воля, само че аз преди четири дни я видях как благоволи да влезе в една къща.
— Къде? Какво? Каква къща?
…… На …ска уличка до Поварска. Не е далеч оттука. Аз и вратаря попитах; какво, казвам, у вас тука какви хора живеят?
Николай Артемевич затропа с крака.
— Млък, безделнико! Как смееш?… Елена Николаевиа поради своята добрина посещава бедните, а ти… Вън, глупако!
Изплашеният лакей хукна към вратата.
— Стой! — извика Николай Артемевич. — Какво ти каза вратарят?
— Ами ни-нищо не ми каза. Казва, сту… студент.
— Мълчи, безделнико! Слушай, мерзавец, ако ти макар насън някому проговориш за това…
— Моля ви се…
— Мълчи! Ако ти само гъкнеш… ако някой …ако аз науча… И под земята място няма да си намериш! Чуваш ли? Махай се!
Лакеят изчезна.
„Господи боже мой! Какво значи това? — помисли Николай Артемевич, като остана сам. Какво ми каза тоя простак? А? Трябва обаче да науча коя е тая къща и кой живее там. Сам трябва да отида. Ето докъде я докарахме накрая!… Un laquais! Quelle humiliation!“33
И като повтори високо: „Un laquais!“ Николай Артемевич заключи фермоара в бюрото и се запъти към Ана Василевна. Намери: я в леглото, с превързана буза. Но страдалческият й вид; само го раздразни и той много скоро я разплака.
XXX
Между това бурята, която се готвеше на Изток се разрази: Турция обяви воина на Русия; срокът определен за изпразване на княжествата, вече беше минал; близък беше вече денят на Синопския погром. Последните писма, които получи Инсаров, настойчиво го викаха в родината. Здравето му все още не се беше поправило; той кашляше, усещаше слабост, леки пристъпи на треска, но почти не седеше в къщи. Душата му гореше, той вече не мислеше за болестта си. Непрекъснато сновеше из Москва, срещаше се тайно с разни лица, пишеше по цели нощи, губеше се по цели дни; на хазаина си съобщи, че скоро заминава, и предварително му подари скромните си мебели. От своя страна Елена също така се готвеше за заминаване. Една дъждовна вечер тя седеше в стаята си и като поръбваше кърпички, с неволно униние се вслушваше във виенето на вятъра. Прислужницата й влезе и каза, че татко й е в спалнята на майка й и я вика там… „Маминка плаче — пошепна тя след Елена, която вече излизаше, — а татко се сърди…“
Елена леко сви рамене и влезе в спалнята на Ана Василевна. Добродушната съпруга на Николай Артемевич беше полулегнала в едно кресло и миришеше кърпичка с одеколон; самият той стоеше до камината, закопчал всички копчета на сюртука си, с висока, твърда връзка и твърдо колосана яка, като смътно напомняше с осанката си някакъв парламентарен оратор. С ораторско движение на ръката показа на дъщеря си стол и когато тя, неразбрала движението му, въпросително го погледна, той промълви с достойнство, но без да обърне глава: „Моля ви, седнете.“ (Николай Артемевич винаги говореше с жена си на вие, а с дъщеря си в извънредни случаи.)
Елена седна.
Ана Василевна сълзливо се изсекна. Николай Артемевич сложи дясната си ръка на гърдите под сюртука.
— Повиках ви, Елена Николаевна — започна той след продължително мълчание, — да се обясня с вас, или по-добре казано, да поискам от вас обяснения. Аз съм недоволен от вас, или не — това е твърде слабо казано; вашето поведение ме огорчава, оскърбява ме — мене и вашата майка… вашата майка, която виждате тука.
Николай Артемевич използуваше само басовите тонове на гласа си. Елена мълчаливо го погледна, после погледна Ана Василевна — и побледня.
— Беше време — започна отново Николай Артемевич, — когато дъщерите не си позволяваха да гледат отвисоко на родителите си, когато родителската власт караше непокорните да треперят. Това време, за съжаление, мина; така поне мислят мнозина; но повярвайте, още съществуват закони, които не позволяват … не позволяват… с една дума, още съществуват закони. Моля ви да обърнете внимание на това: съществуват закони.
— Но, татко… — започна Елена.
— Моля ви, не ме прекъсвайте. Да се пренесем мислено в миналото. Ние с Ана Василевна изпълнихме своя дълг. Ние с Ана Василевна нищо не пожалихме за вашето възпитание: нито разноски, нито грижи. Каква полза сте извлекли вие от всички тия грижи, от тия разноски — това е друг въпрос; но аз имах правото да мисля… ние с Ана Василевна имахме правото да мислим, че вие поне ще запазите свято ония нравствени правила, които… които ние, като на наша единствена дъщеря… que nous vous avons inculques, които ние сме ви внушили. Ние имахме право да мислим, че никакви нови „идеи“ не ще засегнат тая, така да се каже, заветна светиня. И какво? Не говоря за лекомислието, свойствено на вашия пол, на вашата възраст… но кой можеше да очаква, че вие дотам ще се забравите…
— Татко — каза Елена, — зная, вие искате да кажете…
— Не, ти не знаеш какво искам да кажа! — изкрещя с фалцет Николай Артемевич, като измени внезапно
