търгне на път от квартирата на Инсаров. Заминаването бе определено за дванадесет часа. Четвърт час преди определеното време дойде Берсенев. Той предполагаше, че ще завари у Инсаров негови съотечественици, които ще искат да го изпратят; но всички те вече бяха заминали преди него; бяха заминали също и известните на читателя две тайнствени личности (те бяха свидетели на сватбата на Инсаров). Шивачът посрещна с поклон „добрия господин“; той, може би от мъка, а може би от радост, че мебелите оставаха за него, здравата се беше напил: жена му скоро го отведе. В стаята вече всичко беше наредено; куфар, превързан с въже, стоеше на пода. Берсепев се замисли: много спомени нахлуха в душата му.
Отдавна бе ударил дванадесет часът и коларят вече бе докарал конете, а „младите“ все още не идеха, Най-после се чуха бързи стъпки по стълбата и Елена влезе, съпроводена от Инсаров и Шубин. Очите й бяха зачервени: тя бе оставила майка си припаднала — сбогуването беше много тежко. Елена вече повече от седмица не беше виждала Берсенев: в последно време той рядко ходеше у Стахови. Тя не очакваше да го срещне и извика: „Вие сте тук! Благодаря ви!“ — и се хвърли на шията му; Инсаров също го прегърна. Настъпи мъчително мълчание. Какво можеха да си кажат тия трима души, какво чувствуваха тези три сърца? Шубин разбра, че е необходимо с жив звук, с думи да прекрати това мълчание.
— Събра се пак нашето трио — заговори той, — …за последен път! Да се покорим на повелите на съдбата, да поменем миналото с добро — и с бога напред в новия живот! „С бога, в далечния път“ — запя той и спря. Стана му изведнаж съвестно и неловко. Грешно е да се пее там, дето има покойник; а в тоя миг в тая стая умираше онова минало, за което той помена, миналото на хората, събрани в нея. То умираше, за да се възроди за нов живот може би… но все пак умираше…
— Е, Елена — започна Инсаров, като се обръщаше към жена си, — струва ми се, всичко е готово? Всичко е заплатено, прибрано. Остава само да се свали тоя куфар. Хазаин!
Хазаинът влезе в стаята заедно с жена си и дъщеря си. Той изслуша, като леко се олюляваше, нареждането на Инсаров, сложи куфара на рамото си и бързо изтича надолу по стълбата, трополейки с ботушите.
— Сега по руския обичай трябва да седнем — забеляза Инсаров.
Всички седнаха: Берсенев се настани на стария диван; Елена седна до него; хазайката и дъщеря й приседнаха на прага. Всички млъкнаха; усмихваха се напрегнато и никой не знаеше защо се усмихва; на всекиго се искаше да каже нещо на прощаване и всеки (с изключение, разбира се, на хазайката и дъщеря й; те само блещеха очи), всеки чувствуваше, че в подобни моменти е позволено да се говорят само глупости, че всяка значителна или умна, или просто задушевна дума би била някак си неуместна, почти неискрена. Инсаров стана пръв и почна да се кръсти… „Сбогом, наша стаичке!“ — извика той.
Разнесоха се целувки, звънки, но студени целувки на раздяла, напътствени, недоизказани пожелания, обещания за писане, последни, полусподавени прощални думи…
Елена, цяла в сълзи, вече сядаше в шейната; Инсаров грижливо покриваше краката й с килимче; Шубин, Берсенев, хазаинът, жена му, дъщеря му с все същата кърпа на главата, вратарят, един случаен майстор в халат на райета — всички стояха при входа, когато неочаквано в двора влетя една богата шейна, впрегната е буен кон, и от нея, изтърсвайки снега от яката на шинела, изскочи Николай Артемевич.
— Сварих ги, слава богу! — възкликна той и изтича към колата. — Ето ти, Елена, нашата последна родителска благословия — каза той, като се наведе под гюрука, извади от джоба на сюртука си малка иконичка, зашита в кадифено калъфче, и я сложи на шията й. Тя заплака и започна да целува ръцете му, а в това време коларят измъкна от предната страна на шейната бутилка шампанско и три чаши.
— Е — каза Николай Артемевич, а сълзите му просто капеха по бобровата яка на шинела, — трябва да ви изпратим… и да ви пожелаем… — Той почна да налива шампанското; ръцете му трепереха, пяната преливаше и падаше иа снега. Той взе едната чаша, а другите две подаде на Елена и на Инсаров, който вече беше успял да се настани до пея. — Да ви даде бог… — започна Николай Артемевич, но не можа да се доизкаже — и изпи виното; те също пиха. — Сега би трябвало и вие, господа — прибави той, като се обръщаше към Шубин и Берсенев, но в тоя миг коларят подкара конете. Николай Артемевич затича редом с шейната. — И слушай, пиши ни — говореше той с пресеклив глас. Елена подаде глава и промълви: „Сбогом, татенце, Андрей Петрович, Павел Яковлевич, сбогом на всички, сбогом Русийо!“ и се облегна назад. Коларят замахна, изплющя с камшика; шейната заскърца, зави надясно от вратата …… и изчезна.
Беше светъл априлски ден. По широката лагуна, която отделяше Венеция от тясната ивица наносен морски пясък, наречена „Лидо“, се плъзгаше острогърда гондола, като се поклащаше ритмично при всеки тласък на дългото весло на гондолиера. Под ниския й покрив на меки кожени възглавници седяха Елена и Инсаров.
Чертите на лицето на Елена не се бяха изменили много от деня на заминаването й от Москва, но изразът й бе станал друг: беше по-замислен и по-строг, а очите й гледаха по-смело. Цялото й тяло бе разцъфнало и косите й сякаш по-пищно и по-гъсто лежаха край бялото й чело и свежите й бузи. Само на устните й, когато не се усмихваше, проличаваше в едва забележима гънка скрита, постоянна грижа. Инсаров, напротив: изразът на лицето му беше все същият, но чертите му жестоко се бяха изменили. Той беше отслабнал, поостарял, побледнял, прегърбил се: почти непрекъснато кашляше с кратка, суха кашлица, а хлътналите му очи блестяха особено. По пътя от Русия Инсаров пролежа почти два месеца болен във Виена и едва в края на март пристигна с жена си във Венеция: оттука той се надяваше да се промъкне през Зара в Сърбия и в България; другите пътища бяха затворени за него. Войната вече кипеше на Дунав; Англия и Франция бяха обявили война на Русия, всички славянски земи се бунтуваха и се готвеха за въстание.
Гондолата спря до вътрешния край на „Лидо“. Елена и Инсаров тръгнаха по тясна пясъчна пътечка, засадена с охтичави дръвчета (садят ги всяка година и всяка година умират), по външния край на „Лидо“, към морето.
Те вървяха по брега. Адриатика плискаше пред тях мътиосините си вълни; те се пенеха, съскаха, блъскаха се и като се отдръпваха назад, оставяха на пясъка дребни раковини и късове морски треви.
— Какво тъжно място! — забеляза Елена. — Боя се да не е много студено тук за тебе; но аз се сещам защо ти искаше да дойдем тука.
— Студено! — възрази с бърза, но горчива усмивка Инсаров. — Хубав войник ще бъда, ако се боя от студа.
А дойдох тука… ще ти кажа защо. Гледам това море и ми се струва, че оттука моята родина е по-близо. Ето тя е там — добави той, като протегна ръка към изток. — Ето и вятърът оттам духа.
— Няма ли този вятър да докара кораба, който ти чакаш? — каза Елена. — Ето белее се платно, дали не е той?
Инсаров погледна в морската далечина, където му сочеше Елена.
— Рендич обеща след една седмица да уреди всичко — забеляза той. — На него, струва ми се, може да се разчита… Чувала ли си, Елена — прибави той с внезапно въодушевление, — казват, че бедните далматински рибари са пожертвували оловните топчета — нали знаеш, тези тежести, с които пущат мрежите на дъното — за куршуми! Пари нямали, живеят само от риболов; но с радост дали последното нещо, което имали, и сега гладуват. Какъв народ!
— Aufgepasst!38 — извика зад тях един надменен глас. Чу се глух тропот от конски копита и някакъв австрийски офицер с къса сива туника и зелена фуражка прелетя край тях… Те едва успяха да се отдръпнат.
Инсаров мрачно погледна след него.
— Той не е виновен — промълви Елена, — ти знаеш, че тука те нямат друго място да обучават конете.
— Не е виновен — възрази Инсаров, — но със своя вик, с мустаците си, с фуражката си, с цялата си външност той разбунтува кръвта ми. Да се върнем.
— Да се върнем, Дмитрий. При това тука наистина духа. Ти не се пазеше след боледуването си в Москва и заплати за това във Виена. Трябва сега да бъдеш по-предпазлив.
Инсаров не каза нищо, само предишната горчива усмивка се плъзна по устните му.
— Искаш ли — продължи Елена — да се повозим по Canal Grande39. Та ние, откак сме дошли, не сме видели хубаво Венеция. А довечера ще отидем на театър: имам два билета в ложа. Казват, че дават нова опера. Искаш ли днешният ден да принадлежи само
