сте много болен, Никанор Василевич, аз може би ви уморявам, но все пак ще поседя още малко…
И дълго още дрънка по тоя начин Лупояров, а като си отиваше, обеща да дойде пак.
Измъчен от неочакваното посещение, Инсаров легна на дивана.
— Ето — с горест промълви той, като погледна Елена, — ето го вашето младо поколение! Някои важничат и се докарват, а в душата си са също такива безделници като тоя господин.
Елена не възрази на мъжа си: в тоя момент нея много повече я безпокоеше слабостта на Инсаров, отколкото състоянието на цялото младо поколение в Русия… Тя седна до него и се залови да работи нещо. Той беше затворил очи и лежеше неподвижно, страшно бледен и слаб. Елена погледна рязко очертания му профил, изпънатите му ръце и внезапен страх сви сърцато й.
— Дмитрий… — започна тя.
Той трепна.
— Какво? Рендич ли дойде?
— Не е още… но как мислиш — ти имаш огън, ти наистина не си съвсем здрав, да извикаме ли лекар?
— Тоя дърдорко те изплаши. Няма нужда. Ще почина малко и всичко ще мине. Следобед пак ще отидем… някъде.
Минаха два часа… Инсаров все лежеше на дивана, но не можеше да заспи, макар да не отваряше очи, Елена не се отделяше от него; тя изпусна работата си на коленете и не помръдваше.
— Защо не спиш? попита го тя най-после.
— Почакай. — Той взе ръката й и я сложи под главата си. — Ето така… е добре. Събуди ме веднага щом дойде Рендич. Ако каже, че корабът е готов, ние веднага ще тръгнем… Трябва всичко да се събере.
— Ще го съберем лесно — отговори Елена.
— Какво дрънкаше тоя човек за сражения, за Сърбия — продума след малко Инсаров. — Сигурно всичко е измислица. Но трябва, трябва да вървим, Не бива да се губи време… Бъди готова.
Той заспа и в стаята утихна.
Елена облегна глава на гърба на креслото и дълго гледа през прозореца. Времето се развали; задуха вятър. Големи бели облаци бързо се носеха по небето, тънка мачта се клатеше и далечината, дълъг флаг е червен кръст непрекъснато се издигаше, падаше и пак се издигаше. Махалото на старинния часовник чукаше тежко, с някакво печално съскане. Елена закри очи. Тя бе спала лошо цялата нощ; след малко и тя заспа.
Странен сън й се присъни. Сънува, че плува в лодка по Царицинското езеро с някакви непознати хора. Те мълчат и седят неподвижно, никой не гребе; лодката се предвижва сама. На Елена не й е страшно, но й е досадно: би й се искало да научи какви са тия хора и защо е с тях. Тя гледа, а езерото се разширява, бреговете му се губят — това вече не е езеро, а неспокойно море: огромни, лазурни, мълчаливи вълни величествено клатушкат лодката; нещо гърмящо, страшно се надига от дъното; неизвестните пътници изведнъж скачат, крещят, махат с ръце… Елена познава лицата им; баща й е между тях. Но някакъв бял вихър връхлита върху вълните… всичко се завъртя, смеси се… Елена се оглежда: както преди наоколо всичко е бяло; но това е сняг, сняг, безкраен сняг. И тя вече не е в лодката, тя пътува както от Москва в шейна; тя не е сама: до нея седи малко същество, увито в извехтяла дреха. Елена се взира; това е Катя, нейната бедна другарка. Страшно й става на Елена. „Нима Катя не е умряла?“ — мисли си тя.
— Катя, къде отиваме ние с тебе?
Катя не отговаря и се завива в дрешката си; тя зъзне. На Елена също й е студено; тя гледа край пътя: градът се вижда в далечината през снежен прах. Високи бели кули със сребърни кубета… Катя, Катя, Москва ли е това? „Не — мисли Елена, — това е Соловецкият манастир: там има много, много малки, тесни килии, като в кошер; там е задушно, тясно — там е затворен Дмитрий. Аз трябва да го освободя…“ Изведнъж една бяла, зинала пропаст се разтваря пред нея. Шейната пада, Катя се смее. „Елена! Елена!“ — чува се глас от бездната.
„Елена!“ — звучи ясно в ушите й. Тя бързо вдигна глава, обърна се и се вцепени: Инсаров, бял като сняг, снега от нейния сън, се бе надигнал на дивана и я гледаше с големи, светли, страшни очи. Косите му се бяха разпилели по челото, устните бяха страшно отворени. Ужас, смесен с някакво тъжно умиление, изразяваше неговото внезапно променило се лице.
— Елена — произнесе той, — умирам!
Тя с вик падна на колене и се притисна към гърдите му.
— Всичко е свършено — повтори Инсаров, — умирам… Прощавай, моя бедна! Прощавай, моя родино!…
И той падна възнак на дивана.
Елена излезе тичешком от стаята, започна да вика за помощ, прислужникът хукна за доктор. Елена падна до Инсаров.
В тоя миг на прага на вратата се показа човек широкоплещест, загорял, в дебело пухкаво палто и мушамена ниска шапка. Той се спря в недоумение.
— Рендич! — възкликна Елена. — Вие ли сте!
Вижте, за бога, прилоша му! Какво става с него? Боже! Боже! Той вчера излиза, ей сега говореше с мене…
Рендич нищо не каза и само се отстрани. Край него бързо се промъкна малка фигурка с перука и очила: това беше докторът, който живееше в същия хотел. Той се приближи до Инсаров.
— Сеньора — каза той след няколко минути, — господин чужденецът е мъртъв — il signore forestere e morto — от аневризъм, комбиниран с увреждане на белите дробове.
XXXV
На другия ден в същата стая, до прозореца, стоеше Рендич; пред него, завита с шал, стоеше Елена. В съседната стая лежеше в ковчег Инсаров. Лицето на Елена беше и изплашено, и безжизнено; на челото, между веждите, се бяха появили две бръчици: те придаваха напрегнат израз на неподвижните й очи. На прозореца бе оставено разтворено писмо от Ана Василевна. Тя викаше дъщеря си в Москва поне за един месец, оплакваше се от самотата си, от Николай Артемевич, поздравяваше Инсаров, като питаше за здравето му, и го молеше да пусне жена си.
Рендич беше далматииец, моряк, с когото Инсаров се бе запознал по време на своето пътуване към родината си и когото намери във Венеция. Той беше човек суров, груб, смел и предан на славянското дело. Презираше турците и ненавиждаше австрийците.
— Колко време трябва да останете във Венеция? — запита го по италиански Елена. И гласът й беше безжизнен като лицето й.
— Един ден, за да натоварим и да не възбудим подозрение, а след туй право в Зара. Няма да зарадвам нашите земляци. Отдавна го чакаха; на него се надяваха.
— На него се надяваха — повтори машинално Елена.
— Кога ще го погребете? — попита Рендич. Елена не отговори веднага.
— Утре.
— Утре? Аз ще остана: искам да хвърля шепа пръст на гроба му. Трябва и на вас да помогна. А по-добре би било да лежи в славянска земя.
Елена погледна Рендич.
— Капитане — каза тя, — вземете и мене, и него и ни преведете на другата страна на морето, далеч оттука. Възможно ли е?
Рендич се замисли.
— Възможно е, само че е свързано с много главоболия. Ще трябва да се разправяме с тукашното проклето началство. Но да предположим, че всичко наредим, че го погребем там, как ще ви върна назад?
— Няма да има нужда да ме връщате назад.
— Как? А къде ще останете?
— Аз ще си намеря място; само ни вземете, вземете мене.
Рендич се почеса по тила.
