на нас, да забравим политиката, войната, всичко, да знаем само едно:
че живеем, дишаме, мислим заедно, че сме свързани завинаги… Искаш ли?
— Щом ти искаш това, Елена — отговори Инсаров, — значи, и аз го искам.
— Знаех това — забеляза с усмивка Елена. — Да вървим, да вървим.
Те се върнаха в гондолата, седнаха и поръчаха да ги возят бавно по Canal Grande.
Който не е виждал Венеция през април, той едва ли познава цялата неизказана прелест на тоя вълшебен град. Тишината и нежността на пролетта приличат на Венеция, както яркото лятно слънце — на великолепната Генуа, както златото и пурпурът на есента — на великия старец — Рим. Като пролетта красотата на Венеция и трогва, и възбужда желания; тя мъчи и дразни неопитното сърце като обещание за близко, не загадъчно, но тайнствено щастие. Всичко в нея е светло, ясно и е обвито от приспивния воал на някаква влюбена тишина: всичко в нея мълчи, всичко е приветливо; всичко в нея е женствено, като се почне от самото й име: ненапразно само тя е наречена Прекрасна. Грамади дворци, църкви се издигат леки и красиви като чуден сън на млад бог; има нещо приказно, нещо пленително странно в зеленосивия блясък и в копринените преливания на немите вълни на каналите, в безшумния бяг на гондолите, в отсъствието на груби градски звукове, грубо трополене, трясък и врява. „Венеция умира, Венеция запустя“ — ви казват нейните жители; но може би тъкмо тази последна пролет, прелестта на повяхването в самия разцвет, в тържеството на красотата й е липсвала. Който не я е виждал, той не я познава: нито Каналети, нито Гварди (да не говорим за най-новите живописци) са в състояние да предадат тая сребриста нежност на въздуха, тая отлитаща и едновременно близка далечина, това дивно съзвучие от най-изящни очертания и чезнещи багри. Който си е отживял, който е смазан от живота, няма защо да посещава Венеция: тя ще бъде за него горчива като спомена за несбъднати мечти от младини; но сладко ще бъде за оногова, в когото кипят още сили, който се чувствува щастлив; нека той донесе своето щастие под нейните очарователни небеса и колкото и лъчезарно да е то, тя още ще го позлати с неувяхващо сияние.
Гондолата, в която седяха Инсаров и Елена, тихичко мина Riva dei Schiavoni40, Двореца на дожите, Пиадзета и влезе в Големия канал. От двете страни се простираха мраморни дворци; те сякаш плаваха тихо отстрани, като едва позволяваха на погледа да обхване и да разбере цялата им красота. Елена се чувствуваше дълбоко щастлива; в лазура на нейното небе имаше едно тъмно облаче — и то се отдалечаваше: Инсаров беше много по-добре тоя ден. Те доплуваха до стръмната арка Риалто и се върнаха назад. Елена се страхуваше от студа на черквите за Инсаров; но тя си спомни за академията delle Belle arti41 и каза на гондолиера да кара натам. Те бързо обходиха всичките зали на тоя малък музей. Нито познавачи, нито дилетанти, те не се спираха на всяка картина, не се напрягаха: някаква светла веселост ги бе обхванала неочаквано. Изведнаж всичко им се стори много забавно. (Децата добре познават това чувство.) За голяма почуда на тримата посетители англичани Елена се смя до сълзи на свети Марко от Тинторето, който скача от небето като жаба във вода, за да спаси измъчвания роб; Инсаров пък изпадна във възторг от гърба и прасците на онзи енергичен мъж в зелен плащ, който стои на пръв план в Тициановото Възнесение и дига ръце след Мадоната; затуй пък самата Мадона — прекрасна, силна жена, спокойно и величествено устремена към бога-отца — порази и Инсаров, и Елена; хареса им също строгата и свята картина на стария Чима да Конеляно. Като излизаха от академията, те още веднъж погледнаха вървящите след тях англичани с дълги заешки зъби и увиснали бакембарди — и се засмяха; видяха гондолиера си с къса куртка и къси панталони — и се засмяха; видяха една продавачка с кокче бели коси на върха на главата — и се засмяха по-силно от преди; погледнаха се най-после един друг в лицето — и се заляха в смях, а щом седнаха в гондолата — силно, силно си стиснаха ръцете. Стигнаха в хотела, изтичаха в стаята си и поръчаха да им донесат обяда. Веселостта не ги напусна по време на яденето. Черпеха се един друг, пиха за здравето на московските приятели, ръкопляскаха на прислужника за вкусното ястие от риба и все искаха от него живи frutti di mare42; прислужникът свиваше рамене и удряше токове, а като излезеше, поклащаше глава, а веднаж дори с въздишка прошепна: „Poveretti!“ (Горките!) След обеда те отидоха на театър.
В театъра даваха опера от Верди, доста банална, искрено казано, по вече успяла да обиколи всички европейски сцени, опера, добре известна на русите — Травиата. Сезонът във Венеция беше минал и всички певци не стояха по-високо от равнището на посредствеността; всеки крещеше, колкото му глас държи. Ролята на Виолета изпълняваше една артистка, не особено известна, и като се съдеше по студенината, с която се отнасяше публиката към нея, малко обичана, но нелишена от дарба. Тя беше млада, не много хубава, черноока девойка, с не съвсем равен и вече поизхабен глас. Беше облечена до наивност пъстро и лошо: червена мрежа покриваше косите й, рокля от избелял светлосин атлаз стягаше гърдите й, дебели шведски ръкавици достигаха до острите й лакти; та и откъде ли би могла тя, дъщеря на някакъв бергамски овчар, да знае как се обличат парижките камелии! Тя дори не умееше да се държи на сцената; но в играта й имаше много правда и непринудена простота и пееше с оная особена страстност в израза и ритъма, която е присъща само на италианците. Елена и Инсаров седяха сами в тъмната ложа, до самата сцена; веселото настроение, което ги беше обзело в академията delle Belle arti, все още не беше минало. Когато бащата на нещастния младеж, попаднал в мрежата на съблазнителната, се появи на сцената в жълтозелен фрак и разчорлена бяла перука, изкриви уста и сам предварително смутен, пусна тъжно басово тремоло, те едва не прихнаха… Но играта на Виолета ги завладя.
— На това нещастно момиче почти не му ръкопляскат — каза Елена, — а аз хиляди пъти го предпочитам пред някаква самоуверена второстепенна знаменитост, която би се кълчила и кривила само за да произведе ефект. На нея сякаш съвсем не й е до шега; виж, тя не забелязва публиката.
Инсаров се наведе от края на ложата и внимателно загледа Виолета.
— Да — промълви той, — тя не се шегува: на смърт лъха.
Елена замълча.
Започна третото действие. Завесата се вдигна. Елена трепна, като видя това легло, тия спуснати пердета, шишета с лекарства, притулената лампа. Спомни си близкото минало… „А бъдещето? А настоящето?“ — мина през ума й. Като че нарочно в отговор на престорената кашлица на актрисата се чу в ложата глухата истинска кашлица на Инсаров… Елена крадешком го погледна и веднага придаде на лицето си безгрижен и спокоен израз; Инсаров я разбра и сам започна да се усмихва и тихичко да приглася на пеенето.
Но той скоро замълча. Играта на Виолета ставаше по-хубава, все по-свободна. Тя се отърси от всичко странично, от всичко ненужно и намери себе си; рядко, най-висше щастие за артиста! Тя изведнаж премина оная черта, която не може да се определи, но отвъд която живее красотата. Публиката трепна учудена. Некрасивата девойка с поизхабения глас започваше да я увлича, да я завладява. Но вече и гласът на певицата не звучеше уморено: той се стопли и засили. Появи се Алфредо, радостният вик на Виолета едва не вдигна оная буря, името на която е fanatismo и пред която нашите северни ревове са нищо… Един миг — и публиката пак замря. Започна дуетът, най-хубавото място в операта, в който композиторът е успял да изрази всички съжаления на безумно пропиляната младост, последната борба на отчаяната и безсилна любов. Увлечена, обхваната от повея на общото съчувствие, със сълзи на артистична радост и истинско страдание в очите, певицата се отдаде на подемащата я вълна, лицето й се преобрази и пред страшния призрак на внезапно приближилата се смърт думите: „Lascia mi vivere… morir si giovane!“ („Остави ме да живея…да умра толкова млада!“) се изтръгнаха от нея с такъв достигаш до небето порив на молба, че целият театър се разтърси от бесни ръкопляскания и възторжени викове.
Елена цяла изстина. Тя тихо затърси с ръката си ръката на Инсаров, намери я и силно я стисна. Той отвърна на нейното ръкостискане, но нито тя го погледна, нито той нея. Това ръкостискане не приличаше на онова, което те преди няколко часа си бяха разменили в гондолата.
Те заплуваха към своя хотел пак по Canal Grande. Нощта вече бе настъпила — светла, нежна нощ. Същите дворци се заредиха срещу тях, но сега те изглеждаха други. Ония, които бяха осветени от луната, златисто се белееха и в самата тая белота сякаш изчезваха подробностите на украшенията и очертанията на прозорците и балконите; те по-ясно се очертаваха върху зданията, залепи от леката мъгла на спокойната сянка. Гондолите с малките си червени светлинки сякаш плаваха още по-тихо и по-бързо; тайнствено блестяха техните стоманени гребени, тайнствено се издигаха и спускаха веслата пад сребърните пръски на развълнуваната вода; тук-там кратко и тихо се обаждаха гондолиери (те сега никога не пеят); други звуци
