почти не се чуваха. Хотелът, в който живееха Инсаров и Елена, се намираше на Riva dei Schiavoni; още нестигнали до хотела, те слязоха от гондолата и прекосиха няколко пъти площада Свети Марко, йод арките, където пред малките кафенета се тълпеше много празноскитащ народ. Да вървиш заедно с любимото същество в чужд град, сред чужди хора, е някак особено приятно; всичко ти се струва прекрасно и значително, на всички желаеш добро, спокойствие и същото щастие, с което си изпълнен: ти. Но Елена не можеше вече безгрижно да се отдава на чувството си на щастие: сърцето й, разтърсепо от неотдавнашните впечатления, не можеше да се успокои; а Инсаров, минавайки край Двореца на дожите, посочи мълчаливо дулата на австрийските оръдия, които се виждаха изпод долните сводове, и нахлупи шапка над веждите си. При това той се чувствуваше уморен — и като погледнаха за последен път черквата „Св. Марко“, нейните куполи, където под лунните лъчи върху синкавото олово нламаха петна от фосфоресцираща светлина, те бавно се върнаха в квартирата си.
Прозорците на стаичката им гледаха към широката лагуна, която се простира от Riva dei Schiavoni до Джиудеки. Почти срещу техния хотел се издигаше островърхата кула на „Св. Георги“; надясно високо вън въздуха светеше златното кълбо на Догана и нагиздена като невеста, се издигаше най-красивата от черквите, „Retentore“ на Паладио; наляво се чернееха мачти и рей ла кораби, комини на параходи; тук-там като голямо крило висеше наполовина свито платно и флаговете едва потрепваха. Инсаров седна до прозореца, но Елена не му позволи дълго да се любува на гледката; изведнаж тя усети, че той вдигна температура, обхвана го някаква убийствена слабост. Тя го сложи на леглото и като почака да заспи, тихичко се върна при прозореца. О, как тиха и ласкава беше тая нощ, с каква смирена кротост дишаше лазурният въздух, как всяко страдание, всяка мъка трябваше да стихне и да заспи под това ясно небе, под тия святи, невинни лъчи! „О, боже — мислеше Елена, — защо е смъртта, защо са раздялата, болестта и сълзите? Или защо е тая красота, това сладостно чувство на надежда, защо е успокоителното съзнание за трайно убежище, неизменна защита, безсмъртно покровителство? Какво значи това усмихнато, благославящо небе, тая щастлива, отпочиваща земя? Нима всичко това е само в нас, а вън от нае е вечен мраз и безмълвие? Нима ние сме сами… сами… а там, навсякъде, във всички тия недосегаеми бездни и дълбини …… всичко, всичко ни е чуждо? Защо е тогава тая жажда и радост от молитвата? («Morir si giovane» — зазвуча в душата й…) Нима не може да се измоли, да се предотврати, да се спаси… О, боже, нима не може да се вярва в чудото?“ Тя сложи глава върху сключените си ръце. „Стига? шепнеше тя. Нима вече стига! Аз бях щастлива, не минути, не часове, не цели дни…… не, цели седмици наред. А с какво право?“ Тя се уплаши от своето щастие. „А ако това не бива?……помисли тя. — — Ако това не се дава даром? Та то беше небе… а ние сме хора, бедни, грешни хора…“ Morir si giovane… „О, тъмен призрак, махни се! Не само на мене е нужен неговият живот!“
„Но ако това е наказание. — помисли тя пак, ако трябва сега напълно да заплатим за вината си? Моята съвест мълчеше, тя и сега мълчи, но нима това е доказателство за невинност? О, боже, нима сме толкова престъпни! Нима ти, който си създал тая нощ, това небе, ще пожелаеш да пи накажеш заради туй, че сме обичали? А ако е така, ако той е виновен, ако аз съм виновна — прибави тя с неволен порив, тогава нека той, о, боже, нека ние двамата умрем поне от честна, славна смърт — там, в неговите родни поля, а не тук, не в тая глуха стая.“
„А мъката на бедната, самотна майка?“ — се запита тя, но сама се смути и не намери възражение на въпроса си. Елена не знаеше, че щастието на всеки човек е изградено върху нещастието на друг, че дори изгодата и удобствата му искат, както статуята — пиедестал, неизгодата и неудобствата на другите. Рендич! — прошепна в съня си Иисаров.
Елена приближи на пръсти до леглото му, наведе се над него и обърса потта от лицето му. Той повъртя глава на възглавницата и утихна.
Тя пак отиде до прозореца и пак я завладяха нейните мисли. Почна сама себе си да уговаря и да се уверява, че няма причина да се страхува. Дори се засрами от своята слабост. „Нима има опасност? Нима не му е по-добре? — шепнеше тя. — Та ако не бяхме днес на театър, не би ми дошло това на ум.“ В тоя миг тя видя високо над водата бяла чайка; вероятно я беше изплашил някой рибар и тя летеше мълчаливо, с неравен полет, сякаш диреше място, където да кацне. „Ето, ако тя прилети насам — помисли Елена, — това ще бъде хубав знак…“ Чайката закръжи на едно място, сви криле — и като простреляна, с жален вик падна някъде далече зад един тъмен кораб. Елена потрепери, а после й стана срамно, че потрепера, и без да се съблича, легна на леглото, до Инсаров, който дишаше тежко и често.
XXXIV
Инсаров се събуди късно, с тъпа болка в главата, с чувство, както той се изрази, на безобразна слабост по цялото тяло. Но той стана.
— Рендич не дохожда ли? — беше първият му въпрос.
— Не още — отговори Елена и му подаде последния брой на „Osservatore Triestino“43, в който много се говореше за войната, за славянските земи, за княжествата.
Инсаров започна да чете; тя се зае да му приготви кафето. Някой почука на вратата.
„Рендич“ — помислиха двамата, но оня, който почука, се обади на руски: „Мога ли да вляза?“ Елена и Инсаров се спогледаха с почуда, но без да дочака отговора им, в стаята влезе контешки облечен човек с малко, остро личице и живи очички. Той цял сияеше, сякаш току-що бе спечелил много пари или беше чул много приятна новина.
Инсаров се понадигна от стола.
— Вие не ме познахте — заговори непознатият, като безцеремонно пристъпи към него и любезно се поклони на Елена. — Лупояров, спомняте, ли си, в Москва се срещнахме у Е…ви?
— Да, у Е…ви — каза Иисаров.
— Разбира се, разбира се! Моля ви да ме представите на вашата съпруга. Госпожо, аз винаги дълбоко съм уважавал Дмитрий Василевич… (той се поправи: Никанор Василевич) и съм много щастлив, че имам най-сетне честта да се запозная с вас. Представете си — продължаваше той, като се обръщаше към Инсаров, — аз едва снощи научих, че сте тук. Аз също живея в тоя хотел. Какъв град е тази Венеция — поезия и само поезия! Едно е ужасно: на всяка крачка проклети австрийци! Дотегнаха ми тези австрийци! Ах, да, чухте ли, на Дунав станало решително сражение: триста турски офицери убити, Силистра превзета, Сърбия вече се обявила за независима. Вие, разбира се, като патриот, трябва да сте във възторг? В самия мене славянската кръв също кипи! Но аз ви съветвам да бъдете по-внимателни; аз съм сигурен, че ви следят. Ужасен шпионаж има тук! Вчера ме приближава някакъв подозрителен човек и пита русин ли съм. Казах му, че съм датчании… Но вие изглеждате болен, прелюбезпи Никанор Василевич. Трябва да се полекувате; госпожо, вие трябва да полекувате вашия мъж, Аз вчера като луд съм тичал по дворци и по църкви — нали и вие сте ходили в Двореца на дожите? Какво богатство навсякъде! Особено тая голяма зала и мястото на Марипо Фалиеро; така и пише: „Decapitati pro criminibus“44. Бях и в знаменитите затвори: ето къде се възмути душата ми — аз, може би си спомняте, всякога съм обичал да се занимавам със социални въпроси и съм въставал против аристокрацията — ето къде бих завел защитниците на аристокрацията… — в тия затвори; справедливо е казал Байрон: „I stood in Venice“45; впрочем и той е бил аристократ. Аз винаги съм бил за прогреса. Младото поколение е цялото за прогреса. А какви са англо-французите? Ще видим много ли ще направят: Бустрапа и Палмерстон. Вие знаете, Палмерстон стана пръв министър, Не, каквото и да казвате, руският юмрук не е шега. Ужасен мошеник е този Бустрапа! Искате ли, аз ще ви дам „Les Chatiments“ de Victor Hugo46. Чудно е! „L’avenir — le gendarme de Dieu“47 — малко смело казано — но силно, силно. Добре е казал и княз Вяземски: „Европа повтаря: Баш-Кадък-Лар, без да сваля очи от Синоп.“ Обичам поезията. Имам: и последната книжка на Прудон, всичко имам. Не зная вие, но аз се радвам на войната; само дано не ме потърсят у нас в Русия, аз се готвя да замина за Флоренция, Рим: във Франция не може — та мисля в Испания — там жените, казват, са чудни, само беднотия и насекоми имало много. Бих отскочил до Калифорния, но нас, руснаците, нищо не ни струва, по аз обещах на един редактор да изуча в подробности въпроса за търговията в Средиземно море. Ще кажете, че предметът не е интересен, специален, но на нас са нужни, нужни са ни специалисти, стига сме философствували, сега е нужна практика, практика… Но вие
