и величавостта на парламентарната си осанка, и плавната тържественост на речта, и басовите ноти. — Ти не знаеш, дръзко момиченце!
— За бога, Nicolas — прошепна Ана Василевна, — Vous me faites mourir.34
— Не ми говорете, que je vous fais mourir35, Ана Василевна! Вие не можете да си представите какво ще чуете ей сега — пригответе се за най-лошото, предупреждавам ви!
Ана Василевна цяла изтръпна.
— Не — продължаваше Николай Артемевич, като се обръщаше към Елена, — ти не знаеш какво искам да кажа!
— Виновна съм пред вас… — започна тя.
— А, най-сетне!
— Виновна съм пред вас — продължаваше Елена — за това, че не съм ви признала отдавна…
— Но ти знаеш ли — прекъсна я Николай Артемевич, — че аз мога да те унищожа с една дума? Елена вдигна очи към него.
— Да, госпожице, с една дума! Няма какво да ме гледаш! (Той скръсти ръце на гърдите си.) Позволете да ви попитам, познавате ли някаква къща на …уличка, до Поварска? Посещавали ли сте тая къща? (Той тропна с крак.) Отговаряй де, негоднице, и не мисли да хитруваш! Хора, хора, лакеи, госпожице, des vils laquais36 са ви виждали как сте влизали там, при вашия… — Елена цяла пламна и очите й заблестяха.
— Няма защо да хитрувам — промълви тя, — да, ходила съм в тая къща.
— Прекрасно! Чувате ли, чувате ли, Ана Василевна? И вие вероятно знаете кой живее там?
— Да, зная: моят мъж…
Николай Артеменич опули очи, Твоят…
— Моят мъж — повтори Елена. — Аз съм омъжена за Дмитрий Никанорович Инсаров.
— Ти… омъжена?!… — едва продума Ана Василевна.
— Да, мамичко… Простете ми… Преди две недели се венчахме тайно.
Ана Василевпа падна в креслото; Николай Артемевич отстъпи две крачки.
— Омъжена! За гоя голтак черногорец! Дъщерята на Николай Артемевич Стахов, потомък, на стар дворянски род, се омъжила за един скитник, за човек от не дворянски произход! Без родителска благословия! И ти мислиш, че аз ще оставя това така? Че няма да се оплача? Че ще ти позволя…, че та… че… В манастир тебе, а него на каторга, в арестантските роти! Ана Василевна, моля: ви, кажете й още сега, че я лишавате от наследство.
— Николай Артемевич, за бога — простена Ана Василевна.
— И кога, как стана това? Кой ви венча? Къде? Как? Боже мой! Какво ще кажат сега всички познати, целият свят! И ти, безсрамна лицемерка, си можала след една такава постъпка да живееш под родителския покрив! Не си се побояла… от гръм небесен?
— Татко — продума Елена (тя цяла трепереше от краката до главата, но гласът й беше твърд), — вие сте свободни да правите с мене, каквото обичате, но напразно ме обвинявате в безсрамие и лицемерие. Аз не исках… да ви огорчавам предварително, но по неволя тия дни сама щях всичко да ви кажа, защото ние с моя мъж през идната седмица заминаваме.
— Заминавате? Къде?
— В неговата родина, в България.
— При турците! — извика Ана Василевна и припадна.
Елена се хвърли към майка си.
— Вън! — закрещя Николай Артемевич и хвана дъщеря си за ръка. — Вън, недостойна!
Но в тоя миг вратата на спалнята се отвори и се показа едно бледо лице е бляскащи очи……лицето на Шубин.
— Николай Артемевич! — извика той високо.
Августина Христиановна пристигна и ви вика!
Николай Артемевич: яростно се обърна, закани се на Шубин с юмрук, спря: се за минута и бързо излезе от стаята.
Елена падна в краката на майка си и прегърна коленете й.
Увар Иванович лежеше на леглото си. Риза без яка, с голямо копче обхващаше пълната му шия и се спускаше на широки, свободни гънки върху неговите почти женски гърди, като оставаше да се вижда голям кипарисов кръст и: талисман. Леко одеяло покриваше дългите му крака. Една свещ мъждиво гореше на нощната масичка, до канче е квас, а и краката на Увар Иванович, на леглото, седеше омърлушен Шубин.
— Да — замислено казваше той, — омъжила се и се готви да зиминава. Вашият племенник вика, крещя, та се чуваше из цялата къща; заключил се уж за потайно в спалнята, но не само лакеите и прислужниците, а и коларите можеха да чуят всичко! Той и сега фучи и кипи, с мене едва-що не се сби, заплашва с бащиното си проклятие като мечка с дърво; но няма сила, Ана Василевна е убита, но нея много повече я съкрушава заминаването на дъщеря й, отколкото женитбата й, Увар Иванович раздвижи пръстите си.
— Майка — продума той, — такова…
— Вашият племенник — продължаваше Шубни — заплашва, че ще се оплаче и на митрополита, и на генерал губернатора, и на министъра, а пък ще се свърши с туй, че тя ще замине. Кой ще вземе да погубва своята собствена дъщеря! Ще се поежи и ще свие опашка.
— Право… нямат забеляза Увар Ивапович и отпи от канчето.
— Тъй, тъй. А каква буря от упреци, одумки, приказки ще се вдигне из Москва! От тях тя не се е изплашила… Впрочем тя стои над тях. Тя заминава — и къде? Дори е страшно да се помисли! Колко далече, в какво затънтено място! Какво я чака там? Като че я виждам нощем, във виелица, при тридесет градуса студ да тръгва от някакъв хан. Разделя се с родината си, със семейството си; но аз я разбирам. Кого оставя тука? Кого е видяла? Курнатовци и берсеневци, и такива като моя милост: и това са все пак най-добрите. За какво да жали? Едно е лошо; казват, мъжът й дявол да го вземе, езикът ми не се обръща да произнеса тая дума, — казват, Инсаров храчел кръв; това е лошо. Видях го тия дни, лицето му… само да седнеш и моделираш по него Брут… Знаете ли кой е бил Брут, Увар Иванович?
— Какво има да се знае? Човек.
— Именно: „Човек е бил той.“ Да, лице чудесно, а болнаво, много болнаво.
— Щом ще се сражава… все едно — каза Увар Иванович.
— Щом ще се сражава, е все едно наистина: вие днес съвсем справедливо благоволявате да се изразявате, но да се живее, не е все едно. А пък тя ще иска да поживее с него.
— Младежка работа — отвърна Увар Иванович.
— Да, младежка, славна, смела работа. Смърт, живот, борба, падение, тържество, любов, свобода, родина… Добре, добре. Дай боже всекиму! Това не е, като да седиш до гуша в блатото и да се мъчиш да показваш, че ти е все едно, когато всъщност наистина ти е все едно. А там — опънати струни: или удряй върху тях, та да те чуе целият свят, или се провали!
Шубин склони глава на гърдите си.
— Да — продължи той след дълго мълчание. — Инсаров я заслужава. Но впрочем що за глупост! Никой не я заслужава. Инсаров… Инсаров… Защо е това лъжливо смирение? Е, да речем, че той е юнак, ще устои, макар че досега е вършил същото, което и ние, грешните, пък ние да не сме някаква смет? Например аз, нима аз съм смет, Увар Ивапович? Нима бог толкова ме е онеправдал? Никакви способности, никакъв талант ли не ми е дал? Кой знае, може би името на Павел Шубин ще бъде след време славно име? Ето на масата ви един меден грош. Кой знае, може би някога, след сто години, тази мед ще се употреби за статуя на Павел Шубин, издигната в негова чест от благодарното потомство?
Увар Иванович се опря на лакътя си и се загледа в разгорещилия се художник.
— Далечна песен — продума той най-после, като раздвижи пръстите си както обикновено, — за другите е дума, а ти… такова… за себе си.
