— Бълнува ли? — прошепна Елена.
— Изглежда — отговори Берсенев, — но това няма значение; винаги става така, особено ако…
— Кога се разболя? — прекъсна го Елена.
— От три дни; от вчера съм тука. Оставете на мене, Елена Николаевна. Аз няма да се отделя от него; всички средства ще бъдат употребени. Ако трябва, ще повикаме консулт.
— Той ще умре без мене! — извика тя, като чупеше ръце.
— Аз ви давам дума да ви осведомявам всеки ден за хода на болестта му и ако настъпи действително опасност…
— Закълнете ми се, че веднага ще изпратите да ме извикат, когато и да е, денем, нощем; пишете записка направо до мене… Все ми е едно сега. Чувате ли? Обещавате ли да направите това?
— Обещавам, пред бога.
— Закълнете се.
— Кълна се.
Тя изведнаж хвана ръката му и преди той да успее да я отдръпне, прилепи към нея устни.
— Елена Николаевна… какво правите! — промълви той.
— Не… не… не трябва — произнесе неясно Инсаров и тежко въздъхна.
Елена отиде до паравана, стисна кърпичката си със зъби и дълго, дълго гледа болния. Безмълвни сълзи потекоха но бузите й.
— Елена Николаевна — й каза Берсенев, — той може да дойде на себе си, ще ви познае; бог знае дали това ще е добре. Пък и аз всеки момент очаквам доктора.
Елена взе шапката си от дивана, сложи я и се спря. Очите й печално блуждаеха по стаята. Сякаш тя си спомняше…
— Не мога да си отида — прошепна тя най-после.
Берсенев й стисна ръката.
— Елате на себе си — промълви той, — успокойте; се; оставете го на моите грижи. Още тази вечер ще дойда при вас.
Елена го погледна, продума: „О, мой добри приятелю!“ — заплака и се спусна навън.
Берсенев се опря на вратата. Горестно и горчиво чувство, нелишено от някаква странна отрада, притисна сърцето му. „Мой добри приятелю!“ — помисли той и сви рамене.
— Кой е тук? — чу се гласът на Инсаров. Берсенев отиде до него.
— Аз съм, Дмитрий Никаиорович. Какво обичате?
Как се чувствувате?
— Сам ли? — попита болният.
— Сам.
— А тя?
— Коя тя? — проговори почти е уплаха Берсенев.
Инсаров помълча.
— Резеда — пошепна той и очите му пак се затвориха.
XXVI
Цели осем дена Инсаров се намираше между живота и смъртта. Докторът дохождаше постоянно, като се интересуваше все пак като млад човек от тежко болния. Шубин чу за тежкото положение на Инсаров и отиде да го види; дойдоха негови съотечественици българи; между тях Берсенев позна двете странни фигури, които го бяха смаяли с неочакваното си посещение на дачата; всички изразиха най-искрено съчувствие, някои предлагаха на Берсенев да го сменят при леглото на болния; но той не се съгласяваше, помнеше обещанието, което даде на Елена. Той я виждаше всеки ден и крадешком й предаваше — понякога с думи, понякога с малки бележчици — всички подробности за хода на болестта. С какво примряло сърце го чакаше тя, как го изслушваше и разпитваше! Тя самата силно желаеше да отиде при Инсаров, но Берсенев я молеше да не прави това: Инсаров рядко биваше сам. В деня, когато научи за болестта му, самата тя едва не се разболя; щом се върна, заключи се в стаята си; но я повикаха за обед и тя се яви в столовата с такова лице, че Ана Василевна се уплаши и искаше непременно да я накара да легне. Елена обаче можа да се съвземе. „Ако той умре — повтаряше си тя, — и аз няма да живея.“ Тази мисъл я успокои и й даде сила да изглежда равнодушна. Впрочем никой не я безпокоеше особено: Ана Василевна се занимаваше с болните си венци; Шубин работеше с настървение; Зоя се отдаваше на меланхолия и се капеше да прочете Вертер; Николай Артемевич беше много недоволен от честите посещения на „ученика“, толкова повече, че неговите „планове“ относно Курнатовски вървяха мъчно: практичният оберсекретар недоумяваше и изчакваше. Елена дори не благодареше на Берсенев: има услуги, за които е мъчително и неудобно да се благодари. Само веднаж, на четвъртата си среща с него (Инсаров беше прекарал много лошо нощта, докторът беше споменал за консулт), само на тази среща тя му напомни за клетвата му. „Е, в такъв случай да вървим“ — каза й той. Тя стана и тръгна да се облича. „Не — промълви той, — да почакаме още до утре.“ Привечер на Инсаров му стана по-добре.
Осем дни продължи това мъчение. Елена изглеждаше спокойна, но нищо не можеше да яде и не спеше по цели нощи. Тъпа болка беше обхванала цялото й тяло; сякаш главата й беше пълна с някакъв сух, горещ дим. „Нашата госпожица се топи като свещица“ — казваше за нея прислужницата й. Най-сетне на деветия ден настъпи прелом. Елена седеше в гостната до Ана Василевна и без сама да разбира какво прави, й четеше Московски ведомости; Берсенев влезе. Елена го погледна (колко бърз и плах, и проницателен, и тревожен беше първият поглед, който тя всеки път му хвърляше!) и веднага разбра, че той носи добра вест. Той се усмихваше; леко й кимаше с глава: тя стана да го посрещне.
— Той дойде на себе си, спасен е, след една седмица ще бъде съвсем здрав — шепнеше й той.
Елена протегна ръце сякаш за да отклони удар, и нищо не каза, само устните й затрепераха и алена краска се разля по цялото й лице. Берсенев заговори с Ана Василевна, а Елена отиде в стаята си, падна на колене и започна да се моли, да благодари на бога… Леки светли сълзи се лееха от очите й. Тя изведнаж почувствува силна умора, сложи глава на възглавницата, пошепна: „Бедният Андрей Петрович!“ — и веднага заспа с мокри ресници и бузи. Отдавна не беше спала и плакала.
XXVII
Думите на Берсенев се сбъднаха само отчасти: опасността бе преминала, но силите на Инсаров се възстановяваха бавно и докторът намекваше за дълбоко и общо сътресение на целия организъм. При все това болният стана от леглото и започна да ходи из стаята. Берсенев се премести в квартирата си; но той всеки ден се отбиваше при своя все още слаб приятел и всеки ден както по-рано уведомяваше Елена за състоянието на здравето му. Инсаров не смееше да й пише и само косвено, в разговорите си с Берсенев, загатваше за нея; а Берсенев с престорено равнодушие му разказваше за посещенията си у Стахови, като се мъчеше обаче да му даде да разбере, че на Елена й е било много мъчно, но сега се е успокоила. Елена също не пишеше на Инсаров; тя бе намислила друго.
Веднаж, когато Берсенев току-що й беше съобщил с весело лице, че докторът вече е разрешил на Инсаров да изяде едно котлетче и че той вероятно скоро ще излезе — тя се замисли, наведе очи…
— Отгатнете какво искам да ви кажа — промълви тя.
Берсенев се смути. Той я разбра.
— Вероятно — отговори той, като погледна настрана — искате да ми кажете, че желаете да го видите.
Елена почервеня и едва чуто произнесе:
— Да.
— Че какво. Това за вас, мисля, е много лесно.
„Фу — помисли той, — какво отвратително чувство в сърцето ми!“
— Искате да кажете, че аз и по-рано. — продума Елена. — Но се страхувам… сега той, вие казвате, рядко остава сам.
— На това не е мъчно да се помогне — възрази Берсенев, като продължаваше да не я гледа. — Да го
