Ланселот, рицарят на каруцата

помогнала му е ръка,
не може да хвърчи, признавам.
От туй направо побеснявам.
Навън е той, какво да сторя.
Да бях опазил аз затвора,
не би успял — бе най-добре —
дотука да се добере.
Но стига вайкане и гняв!
Да, селянина май е прав
да каже истината стара:
в яхъра кон не се затваря,
изведен ли е на кушия.
Аз пред срама не ще се скрия,
изложен ще съм на обиди
и да търпя, каквото иде.
Но да понасям, да си трая?
Ще се държа, и то докрая,
и ще му дам да разбере,
помогне ли ми бог добре.»
И тръгна, сякаш бе с крила,
едничко нещо пожела:
да влязат двамата в двубой.
И стана както иска той —
и Ланселот, в ръка с юзди,
решил бе да го победи.
Преди за бой да се разпалят,
пред всички нареди им кралят
да слязат под самата кула,
що с хубост беше се прочула,
й както каза, тъй и стана —
а там се ширеше поляна.
И кралят, без да се стърпи,
мъже, жени, деца, тълпи —
запътиха се всички. Горе
стои прозорец до прозорец
със дами, деви и народ —
да гледат всички Ланселот.

Там долу имаше смокиня,
такава знаят, но малцина.
Тя беше хубава, клоната,
а пък наоколо тревата
бе равна, неизменно свежа
и млада, нека отбележа.
А под смокинята зелена,
в библейски времена садена,64
най-бистроструйната чешма
си разговаряше сама.
Сребристият чудесен пясък
сияеше със нежен блясък.
А чучурите несмълчани —
от чисто злато изкована.
Под сенки и сред злак водата
изтичаше към долината.
И кралят настани се там,
от всичко очарован сам.
Да гледа свитата бе жадна.
Веднага Ланселот нападна
Мелеаган със дива стръв
като човек, жадуващ кръв.
Преди да го удари с бяс,
му каза с горд и силен глас:
«Оръжието пригответе
и знайте, за дела проклети
пощада няма в тоя свят.»
Пришпори коня си назад
накрай затворения кръг,
един от друг на хвърлей с лък“
И пуснаха безумно тук
конете си един към друг
и тъй удариха стремглави
сега по щитовете здрави,
че ги пробиха — според мен:
не беше никой тук ранен
по недокоснатата плът.
Разминаха се, без да спрат.
Един към друг с конете пак
се върнаха за удар як,
и пак по щитовете здрави.
И силата не изостави
не само рицарите, не,
ами и бързите коне.
А копията щитовете,
увиснали на вратовете,
най-после с удар ги пробиха,
но този път не се строшиха,
под ризниците този път
достигнаха до гола плът.
И рицарите хвърчешката
се строполиха на земята,
и ремъци и стремена
разкъсаха се с леснина
при двата удара опасни,
останаха седлата празни.
А и конете им хвани —
разбягаха се настрани
и ритат, хапят с вид зловещ —
о, да, мирише им на леш.