Ланселот, рицарят на каруцата

а тя не искаше това.
Встрани от хорската мълва!
До къща стигнаха, която
приемала я бе богато —
удобна, светла, с двор голям.
Изцяло всички хора там
на нея бяха задължени.
А зеленчуци засадени
предлагаха им пресен плод.
И там пристигна Ланселот.
Щом влезе в хубавата гостна
и робата на стола просна,
със нежност девата го сложи,
да легне на високо ложе,
изкъпа го добра и строга —
аз половината не мога
от всичкото да ви разправя.
С любов го нагласи тогава,
като че беше й баща.
И дрехите смени му тя,
а той във новата премяна
като същински ангел стана.
Страдания и глад забрави,
красив и млад се оборави.
Момата, просияла цяла,
за него роба бе избрала,
щом стана той, му я облече —
такава лекокрила бе, че
зарадва й се без преструвка.
Прегърна девата с целувка
и каза й с любезен глас:
„На бога само и на вас,
приятелко, съм благодарен,
че здрав съм аз от тая заран.
Освободихте ме изцяло.
Сърцето ми и мойто тяло,
имота, моето старание
са вече ваше притежание.
За всичко сторено съм ваш.
Но казвам ви, събрах кураж:
у крал Артур, сеньора мил
и драг, не съм отдавна бил.
И работа се насъбра.
И тъй, приятелко добра,
с любов ви моля, позволете
да тръгна, и не ме корете
за драговолния хомот.“
„Добри ми, скъпи Ланселот,
съгласна съм, защото днес
за вашето добро и чест
милея аз и тук, и там.“
Чудесен кон, такъв не знам,
му даде, оседлан за бой.
Отгоре му се метна той
за миг един — и само как
на стремето не сложи крак!
И сбогом, както тъй стояха,
един на друг си пожелаха.
И тръгна Ланселот на път:
с препълнена от радост гръд,
че даже и да вложа страст,
не мога я описа аз,
загдето от ужасен плен
най-после бе освободен.
И пътем често си повтаря,
че в лош час вътре там го вкара,
предателят, петнящ рода си.
Измамен, има да се въси.
„Излязох, в яд да се обеси.“
В сърцето божие закле се»
в създателя на тоя свят:
за златото на всеки град
от Вавилон, та чак до Ганд,62
ако държи Мелеаган
в ръцете си, се обзалага —
не ще го пусне да избяга.
Че стори му и зло, и срам.
Нещата по света голям
въртят се като колело —
Мелеаган, самото зло,
което бе решил да смаже,
във този ден да вземе даже
да дойде непоканен в двора.
Поиска той от кралски хора
да види монсеньор Говен
И го разпита него ден
за Лаиселот, изменник черен,
видян ли е или намерен,
като че нищичко не знае.
Пък и не знаеше, това е,
но вярваше си той блажено.
Говен му каза откровено:
от него още няма вест.
«Добре, че тук сте вие днес —
Мелеаган му каза, — впрочем
двубоя нека да насрочим,
омръзна ми да чакам вече.»
«Съгласен съм — Говен му рече,
и ако е угодно богу,