сред тях Мелеаган пристигна, над всички гости глас издигна и на баща си рече той: „Бог да ви пази, татко мой, кажете ми, човек такъв дали не е щастливец пръв и със заслугите си горд, щом в крал Артуровия двор с оръжие е всявал страх?“ Прекъсна го пред всички тях, баща му и му отговори: „Добрият, сине, ще да стори услуга, добрина такава на този, който заслужава, и двамата ще се сдружат.“ Подир помолен бе синът да му разкаже по каква причина спомни си това, къде е бил, какво; желае. „Сир, стара работа това е — отвърна му Мелеаган, — двубой ми беше обещан, бе потвърдено то от мене, когато бяхме помирени от вас и Ланселот, и аз. Да, спомняте си онзи час, че казахте ми пред мнозина да бъдем след една година, готови за последен спор във крал Артуровия двор. Отидох там, готов съвсем последно да се разберем. Каквото трябваше, го сторих. Потърсих Ланселот, повторих — нали срещу му ще изляза. На близо той не се оказа: ами избягал бе от страх! Обърнах се към всички тях и сам Говен ми се закле, че ако Ланселот е зле и в уговореното време не се завърне — ще поеме облога, ще се срещнем ние и той самият ще се бие заради Ланселот със мен. Артур не ще е сподобен със равен нему рицар друг. Преди бъзът да цъфне тук, ще видя, стигнем ли до бой, със смелост, с име ли е той, и как ли ще му се размине.“ Бащата рече: „Сине, сине, държиш се тук като глупак. И чуждият научи чак от тебе днес за глупостта ти. Човек с добро сърце си пати, надменния до бели власи не ще изгуби глупостта си. Не, сине, не оставай глух, характер имаш твърд и сух, сърце — ни нежно, ни отрадно, а прекалено безпощадно, не се от глупост отърва. И те презирам затова. А низостта не те издига. Ако си храбър, то ти стига да го доказва добротата в часа на истинска отплата. Сърцето няма да си каляш, та делото си да възхвалиш. Само на всички то говори. А чучулигата нагоре не мери с полет нас самите. За пет пари ми са молбите. Предупреждавам те. Но кой безумец ще послуша: стой! Напразно ще се блъскаш само, за да избиеш глупостта му: Да учиш и да поучаваш, на вятъра труда си даваш, не го ли плеснеш — все е тая.“ Мелеаган съвсем се смая, от тези думи бе влуден. До днес от майка мъж роден — и колко само аз съм прав! — така не е пламтял от гняв. От ярост чак се задуши, сговорността си наруши, съвсем не бе любезен вече с баща си, а така му рече: „Бълнувате — и се срамя. Изгубил съм си бил ума, защото ви се изповядах? Като на свой сеньор се надах, дойдох като при свой баща. А пък каква излезе тя? Да ме охулите решихте и струва ми се, прекалихте. Не може и да обясните
