Ланселот, рицарят на каруцата

ни стълба, нито стъпала.
Нарочно сякаш е била
строена, и е вътре той.
Преди да има миг покой,
ще види истина дали е.
Ще викне вътре кой се крие
и Ланселотовото име.
Но чу слова неутешими
и се заслуша мълчалива
скръбта си как гласът излива
от кулата чудесна, яка
и как смъртта едничка чака.
Обричаше се на смъртта
чрез мъката си и скръбта.
И тяло, и живот презрял
ведно говореше с печал
по-глухо и не би могло:
„Фортуна, твойто колело
тъй зле сега ме завъртя!
И го обърна подлостта.
Сега съм долу, горе бях.
Сега съм зле, добре живях,
преди бе смях, днес плач нелеп.
Затворнико, защо бе с теб
Фортуна, а те изостави?
За кратко време тъй лукави
и висини, и низини!
Тежи ми, че ми измени
Фортуна, но сега какво ли
човеку трябва, за да моли.
Ах, кръст свети и дух свети,
погибел страшна ме гнети!
Говен, от всички тъй ценен
и неведнъж вървял до мен,
по добрина с малцина равен,
не знам защо съм изоставен,
не ми помагате, защо?
Да, закъсняхте, а пък то
не е любезно хич, така е.
От помощта ви се нуждае
от вас обичаният, ето.
Отсам или отвъд морето,
ще кажа ясно всеки път, че
не бих оставил скрито кътче,
където да не ви подиря,
с години сам бих нямал мира,
науча ли, че сте в затвора,
аз чудеса за вас ще сторя.
Защо са тези ми слова?
На вас не ви е до това,
не ви привлича мъка чужда.
Но казва го народът: в нужда,
приятелят ти се познава.
И много лесно е тогава
да бъде дружбата разбрана.
Уви, година вече стана,
сврян в кула като какавида.
Говен, приемам за обида
как никой не ме отърва!
Дано не знаете това,
дано напразно ви упреквам.
И вече почвам да омеквам,
обидих ви, почти в несвяст,
че изоставен съм от вас.
И както облаците идат,
ще дойдат тук и ще ме видят
и ваши хора, а и вие,
и край на тези ужасии.
Но само ако сте узнали.
И всичко вие бихте дали
от обич, с доблестно чело.
А друго и не би могло…
Мечтата само идва лека.
Ах, от свети Силвестър нека60
проклет да бъде, който вече
на срам отдавна ме обрече!
Твори най-лошите дела
Мелеаган, от воля зла
злини най-много той ми стори.“
Успокои се, млъкна горе
тоз, който в мъки се хабеше.
Но тази, дето долу беше,
каквото той изрече, чу го.
И не изчака нищо друго,
разбра: дошла е до целта.
Понеже умна беше тя,
извика: „Ланселот!“ Повтори:
„Приятелю, хей, вие горе,
обажда ви се ваша близка.“
Не чу, или пък не поиска.
И викна тя от яд и жал,
а той, съвсем изнемощял,
я чу най-после, удивен
кой вън го вика в този ден.
Дочул бе глас, дочул бе вик,
но кой го вика в този миг?
Не е ли призрак, сянка бледа?
Навред наоколо огледа,
но няма от човек следа.