хвърляли запалителните си бомби произволно, унищожавайки домове и училища, без да докоснат — по някаква ирония на съдбата — нито една фабрика или военно съоръжение.
Въпреки че войната променяше всяка страна на живота, тя не изигра доминираща роля през годините, когато Николай се оформяше. Три неща бяха по-важни за него: постоянното усъвършенстване на играта му; неговите богати и освежителни връщания към мистичното спокойствие, когато физическото му състояние позволяваше; и когато стана на седемнадесет години — неговата първа любов.
Марико беше една от ученичките на Отаке-сан, свенливо и нежно момиче, само една година по-голямо от Николай, на което липсваше тази умствена жилавост, за да стане голям играч, но чиято игра беше сложна и облагородена. Тя и Николай се упражняваха много пъти заедно, най-вече за отваряне на играта и мителшпила. Нейната срамежливост и неговото равнодушие си подхождаха чудесно и те често седяха вечер в малката градина, говорейки малко, мълчейки дълго. Понякога, когато отиваха заедно до селището, за да изпълнят някаква поръчка, ръцете им случайно се докосваха, от което разговорът преминаваше в смущаващо мълчание. Накрая, един ден, със смелост, постигната след половин часова борба със себе си, Николай протегна ръка над дъската за упражнения и хвана нейната. Преглъщайки и съсредоточавайки се отчаяно върху дъската, Марико отвърна на натиска на пръстите му, без да го поглежда, и през останалата част на сутринта те изиграха една доста разхвърляна и неорганизирана игра, докато държаха ръцете си, нейната — овлажняла от уплаха, че ще ги открият, неговата — трепереща от умора от неудобната поза, но без да изпуска нейната от страх да не я обиди.
И двамата се почувстваха облекчени, когато чуха повикването за обед, но усещането за грях и любов възбуждаше кръвта им през целия ден. На другия ден си размениха лека целувка.
Една пролетна нощ, когато Николай беше почти на осемнадесет, той се осмели и посети Марико в малката й спалня. В едно домакинство с толкова много хора и толкова малко пространство, една среща през нощта беше приключение, съпроводено с крадливи движения, нежен шепот, сдържано дихание, докато сърцата бият едно срещу друго в гърдите.
Тяхната любов беше неопитна, нерешителна и изключително нежна.
Николай разменяше веднъж месечно писма с генерал Кишикава. Но през петте години генералът успя да се освободи от задълженията си само за две кратки посещения в Япония.
Първото продължи само един ден, тъй като генералът прекара по-голямата част от отпуската си с дъщеря си в Токио, наскоро останала вдовица; мъжът й, морски офицер, беше потънал заедно с кораба си по време на победата в Коралово море, оставяйки я сама, бременна с първото им дете. След като сподели сполетялата я тежка загуба и й помогна да се устрои, генералът мина през селото, за да посети Отаке-сан и да донесе подарък на Николай, състоящ се от две кутии с книги от конфискувани библиотеки и дадени на момчето с нареждането да не занемарява дарбата си за езици. Книгите бяха на руски, английски, немски, френски и китайски. Последните не бяха от полза за Николай, защото въпреки че имаше добри познания по говорим китайски, той никога не се научи да чете на този език. Липсата на познания по френски генералът беше демонстрирал с факта, че и в двете кутии имаше копия на „Клетниците“ на четири различни езика, може би дори и на пет — и на китайски, доколкото Николай разбра.
Същата вечер генералът вечеря с Отаке, като и двамата избягваха да говорят за войната. Когато Отаке-сан похвали работата и напредъка на Николай, генералът възприе ролята на японски баща, пренебрегвайки надареността на своя повереник и уверявайки Отаке-сан, че от негова страна е много любезно да се нагърби с обучението на такъв мързелив и несхватлив ученик. Но въпреки това не можа да прикрие гордостта, която звучеше в гласа му.
Посещението на генерала съвпадна с юсаня, празника на есенната луна. Цветя и треви бяха поставени на един олтар в градината, където щяха да попаднат лунните лъчи. В нормални времена щеше да има също плодове и храна за жертвоприношение, но здравият разум надделя над традиционализма на Отаке-сан. Той би могъл, както правеха другите съседи, да остави храна, след което да я прибере на другия ден, но подобно нещо беше немислимо за него.
След вечерята Николай и генералът седнаха в градината, наблюдавайки как луната се измъква иззад клоните на дърветата.
— И така, Нико? Кажи ми, успя ли да постигнеш целта на
Николай погледна надолу.
— Бях прибързан. И млад.
— По-млад, да, вярно е. Предполагам, че смяташ младостта за спънка при своето търсене. Може би, след време ще придобиеш похвално облагородяване на държанието, което може да се нарече
— Благодаря ви за напътствията, сър. Но по-скоро бих се провалил, опитвайки се да стана човек с шибуми, отколкото да успея в нещо друго.
Генералът кимна и се усмихна на себе си.
— Да, разбира се. Бях забравил някои твои характерни черти. Бяхме разделени твърде дълго. — Те замълчаха за известно време. — Кажи ми, Нико, поддържаш ли езиците, които знаеш?
Николай трябваше да си признае, че след като беше хвърлил поглед на някои от книгите, които му донесе генералът, беше установил, че е позабравил немския и английския.
— Не трябва да допускаш това да се случи. Особено с английския. Няма да съм ти от голяма помощ, когато тази война свърши, и ще можеш да разчиташ само на дарбата си за езици.
— Говорите така, като че ли войната ще бъде загубена, сър.
Кишикава-сан остана дълго време мълчалив и Николай можа да види умората и тъгата на лицето му, белеещо се на лунната светлина.
— Всички войни се губят най-накрая. И от двете страни, Низко. Дните за битки между професионални воини са отминали. Сега има войни между противоположни индустриални възможности, между нации. Руснаците с тяхното море от безлични хора ще победят германците. Американците с техните анонимни фабрики ще победят нас.
— Какво ще правите вие, когато това се случи? Генералът поклати бавно глава.
— Това няма значение. Ще изпълня дълга си. Ще продължа да работя по шестнадесет часа на ден върху дребни административни проблеми. Ще продължа да се държа като патриот.
Николай го погледна въпросително. Никога не беше чувал Кишикава-сан да споменава патриотизъм. Генералът се усмихна леко.
— О, да, Нико. Аз все пак съм патриот. Не патриот за политика и идеология или за военни команди. Но все пак патриот. Патриот за градини като тази, за лунни фестивали или за изтънчеността на Го, или за монотонното пеене на жените, садящи ориз, за краткия цъфтеж на вишните — за всичко японско. Фактът, че знам, че няма да спечелим тази война, няма нищо общо с факта, че ще продължа да изпълнявам дълга си. Разбираш ли това, Нико?
— Само думите, сър. Генералът меко се засмя.
— Може би в това е всичко. Иди си легни сега, Нико. Остави ме да поседя сам за малко. Утре ще тръгна, преди да си станал, но това кратко време, прекарано с тебе, ми достави удоволствие.
Николай наведе глава и стана. Дълго след като той си отиде, генералът продължи да седи, наблюдавайки спокойно лунната градина.
Много по-късно Николай научи, че генералът се беше опитал да предложи пари за обучението на своя повереник, но Отаке-сан беше отказал, казвайки, че Николай е толкова неспособен ученик, че не би било етично от негова страна да взема пари за обучението му. Генералът се усмихна на своя стар приятел и поклати глава. Беше принуден да приеме любезността.
Ходът на войната се обърна срещу японците, които бяха заложили на карта всичките си производствени възможности, разчитайки на една кратка битка, последвана от мир. Доказателства за започващото поражение се виждаха навсякъде: в истеричния фанатизъм на правителствените обращения по радиото, в разказите на бегълци за масирано бомбардиране от американски самолети на населени места, в острия недостиг на храни от първа необходимост.
Дори и в тяхното село храната не достигаше, след като изпълнеха военните си задължения. Много често
