вишнев цвят. В действителност, има нещо друго, за което бих искал да говоря с тебе, и аз го избягвах, като говорех безразборно за култури, цивилизации и бъдеще — неща дълбоки и мъгляви, зад които можех да се скрия.
Те продължиха да се разхождат в нощта, а от вечерния бриз цветовете се сипеха като гъст розов сняг и покриваха раменете и главите им. В края на пътя те достигнаха до един мост и се спряха върху него, за да погледат слабо фосфоресциращата пяна, там където водата се завихреше около камъните. Генералът пое дълбоко въздух и го изпусна продължително през стиснатите си устни, като постигна психическо съсредоточаване.
— Това е нашият последен разговор, Нико. Прехвърлен съм в Манчукуо8. Очакваме руснаците да ни атакуват, когато станем толкова слаби, че за тях да няма риск. Малко вероятно е щабни офицери да оцелеят в плен при комунистите. Много от тях възнамеряват да извършат сепуко, вместо да изживеят позора на победения. Аз възнамерявам да сторя същото, но не за да избегна безчестието. Участието в тази война ме омърси така, че дори и със сепуко не бих могъл да се пречистя — както и всеки друг войник. Но дори и да няма очистване от греховете, в това действие има поне… достойнство. Взех това решение през последните три дни, докато се разхождахме под вишневите дървета. Седмица преди това не се чувствах свободен да се спася от унижението заради дъщеря ми и внука ми. Но сега самите обстоятелства ме освободиха. Мъчно ми е, че трябва да те оставя на произвола на съдбата, Нико, защото ти си ми като син. Но… — Кишикава-сан въздъхна дълбоко. — Но… аз не мога да измисля начин как да те защитя. Един дискредитиран, предал се стар войник не би ти бил от полза. Ти не си нито японец, нито европеец. Съмнявам се някой изобщо да може да те защити. И тъй като не мога да ти помогна оставайки, аз се чувствам свободен да напусна. Можеш ли да ме разбереш, Нико? Ще ми разрешиш ли да те напусна?
Николай се загледа за известно време в бързея, преди да намери отговор.
— Вашите напътствия и вашата обич ще бъдат винаги с мене. По този начин вие никога няма да ме напуснете.
Облегнал лакти на парапета, загледан в проблясването на пяната, генералът бавно кимна с глава.
През последните няколко седмици в дома на Отаке цареше тъга. Причината не беше в слуховете за неуспехи и предателства от всички страни. Не защото запасите от храна и лошото време се съюзиха и направиха глада постоянен спътник. А защото Отаке-сан умираше.
От години напрежението от професионалните състезания беше довело до постоянни стомашни спазми, които той потискаше с навика си да яде ментов дропс. Но болката беше станала много по-силна и диагнозата беше рак.
Когато разбраха, че Отаке-сан умира, Николай и Марико прекъснаха романтичната си връзка съвсем естествено и без обсъждане. Беше нещо характерно за японските младежи да изпитват срам от действие, толкова близко до живота, като правенето на любов, докато в същото време техният учител и приятел умира.
По ирония на съдбата всички останали започнаха да подозират връзката им от момента, когато те я прекратиха. Докато бяха заети с опасния и вълнуващ романс, страхът от разкриване ги беше направил много предпазливи в държанието си един към друг пред останалите. Когато прекратиха тези взаимоотношения, които ги караха да се чувстват виновни и засрамени, те започнаха да прекарват повече време заедно, разхождайки се открито или седейки в градината. Тогава за тях тръгнаха закачливи, но изпълнени с обич слухове и семейството започна да си сигнализира със скришни погледи и повдигане на вежди.
Често след играта за упражнение те си говореха какво ще им донесе бъдещето, след като войната бъде изгубена и учителят им няма да го има. Какъв ще бъде животът им, когато няма да са вече членове на семейството на Отаке и когато американците окупират страната? Беше ли вярно това, че императорът ще призове всички да умрат като последна съпротива срещу неприятеля? И няма ли такава смърт да е за предпочитане пред живота сред варварите?
Те си говореха подобни неща, когато Николай беше повикан от най-малкия син на Отаке-сан, който му каза, че учителят иска да говори с него. Отаке-сан го чакаше в личния си кабинет с шест татамита, чиито плъзгащи се врати водеха към малката градина с декоративно аранжирани зеленчуци. Тази вечер зелените и кафявите й тонове бяха погълнати от нездрава мъгла, която се беше спуснала от планината. Въздухът в стаята беше студен и влажен и сладникавият мирис на гниещи листа се смесваше с приятния парлив аромат на горящо дърво. Усещаше се също и лека миризма на мента, тъй като Отаке-сан продължаваше да смуче ментовия дропс, който не успя да му помогне срещу рака, отнемащ живота му.
— Много мило от твоя страна, че ме прие, Учителю — каза Николай след известно мълчание. Не му хареса официалният тон на това, което каза, но не можеше да намери равновесие между обичта и съчувствието, които изпитваше, и известната тържественост на момента. През последните три дни Отаке- сан беше провел дълги разговори с всяко от децата и учениците си и Николай, най-обещаващият възпитаник, беше останал за накрая.
Отаке-сан посочи татамито до него, където Николай коленичи под подходящ ъгъл спрямо учителя си — поза, която позволяваше неговото лице да остане открито, а лицето на по-възрастния мъж — скрито. Чувствайки се неудобно от тишината, която продължи няколко минути, Николай се видя принуден да я запълни с баналности.
— Мъглата, идваща от планината, е нещо необичайно за това време, нали, Учителю? Някои казват, че е нездрава. Но придава нова красота на градината и на…
Отаке-сан повдигна ръката си и поклати леко глава. Нямаше време за това.
— Ще говоря с понятията за една широкомащабна игра, Нико.
Николай кимна и запази мълчание. Когато имаше да обсъжда нещо важно, учителят му винаги използваше понятията на Го. Както беше забелязал веднъж генерал Кишикава, за Отаке-сан животът беше една опростена метафора на Го.
— Това урок ли е, Учителю?
— Не точно.
— Тогава наказание?
— Може и така да ти се стори. По-скоро е критика. Но не само срещу тебе. Критика… един анализ… на това, което смятам, че е една непостоянна и опасна смесица — ти и твоят бъдещ живот. Нека започнем с това, че ти си един изключително интелигентен играч. — Отаке-сан вдигна ръка. — Не. Недей да си губиш времето с разни учтиви отричания. Виждал съм подобни на твоите способности, но никога у човек на твоята възраст и у никой жив играч в момента. Но в една успяваща личност освен интелигентността съществуват и други качества, така че няма да ти дотягам повече с комплименти. Има нещо потискащо в твоята игра, Нико. Нещо абстрактно и жестоко. Ти играеш някак неорганично… без да живееш. Има красотата на кристал, но му липсва красотата на разцъфнал цвят.
Ушите на Николай бяха пламнали, но той с нищо не показа неудобство или гняв. Право на учителя беше да наказва и критикува.
— С това не искам да кажа, че играта ти е механична и предсказуема. Това, което я предпазва да бъде такава, е твоята изключителна…
Отаке-сан си пое изведнъж въздух и го задържа, очите му останаха втренчени в градината, без да виждат. Николай беше свел поглед, не искаше да притеснява учителя, наблюдавайки борбата му с болката. Изминаха няколко дълги секунди, а Отаке-сан продължаваше да не диша. След това той бавно изпусна въздуха, проверявайки дали болката няма отново да се появи. Кризата премина и той с благодарност си пое дълбоко въздух.
— …Това, което предпазва играта ти да бъде механична и предсказуема, е твоята изключителна смелост, но дори и тази способност е някак нечовешка. Ти играеш само срещу ситуацията на дъската; отричаш важността — дори съществуването — на твоя опонент. Нали ти самият ми беше казал, че когато си в едно от твоите мистични състояния, ти играеш, без да се съобразяваш с противника. Има нещо дяволско в това. Някакво жестоко превъзходство. Дори арогантност. И това противоречи с твоята цел за постигане на шибуми. Аз не ти казвам всичко това за да се поправиш, Нико. Тези качества са в кръвта ти и не могат да се променят. И не съм съвсем сигурен, че бих искал, дори и да можеш, да се промениш, защото това, което е твой недостатък, е също и твоя сила.
— Говорим само за Го ли, Учителю?
