и аз сме проникнали един в друг. Как мога да не знам развитието на играта?
— Виждаш вътре в дъската?
— Вътре и вън е едно и също нещо. Но „виждам“ не е съвсем правилно. Ако човек е навсякъде, той няма нужда да „вижда“. — Николай поклати глава. — Не мога да обясня.
Отаке-сан притисна леко ръката на Нико, след което отдръпна своята.
— Няма да те питам повече. Признавам, че ти завиждам за този тайнствен мир, който си намерил. Най- вече завиждам на дарбата ти да го постигаш толкова естествено — без концентрация и упражнения. Но както ти завиждам, също така и се страхувам за тебе. Ако мистичният екстаз е станал — а аз подозирам, че е така — естествена и необходима част от твоя вътрешен живот, какво ще се случи, ако тази дарба изчезне?
— Не мога да си представя, че това може да се случи, Учителю.
— Знам. Но от прочетеното съм разбрал, че тези дарби могат да изчезнат; пътят към вътрешния мир може да бъде изгубен. Нещо може да те изпълни с постоянна и непримирима омраза или страх, и тогава то ще изчезне.
Мисълта да загуби най-важната и най-естествената дейност на своя живот, разтревожи Николай. Изпадайки за момент в паника той разбра, че страхът да не го загуби може да бъде страхът, който ще причини загубата. Искаше му се да се махне от този разговор, от тези нови и невероятни съмнения. Той сведе очи към дъската за Го, за да прецени реакцията си при такава загуба.
— Какво ще направиш, Нико? — попита отново Отаке-сан след известно мълчание.
Николай вдигна поглед от дъската, зелените му очи бяха спокойни и безизразни.
— Ако някой ми отнеме времето за почивка, ще го убия. — Беше казано с фаталистическо спокойствие, от което Отаке-сан разбра, че това не беше изблик на гняв, а простата истина. Това, което го обезпокои най-много, беше спокойната сигурност на изявлението.
— Но, Нико… Да предположим, че не човек отнеме дарбата ти. Нека предположим, че това е ситуация или събитие, или просто животът. Какво ще направиш тогава?
— Ще го търся и ще го унищожа — каквото и да е. Ще го накажа.
— Това ще върне ли пътя към почивката обратно?
— Не знам, Учителю. Но това ще бъде най-малкото отмъщение, което ще искам за една такава голяма загуба.
Отаке-сан въздъхна, отчасти от съжаление към Нико, отчасти поради съчувствие към този, който можеше да предизвика загубата на тази дарба. Той не се съмняваше, че младият мъж би направил това, което каза. Индивидуалността на един човек не се изявява никъде по-ясно, отколкото в игра на Го, особено ако някой с достатъчно опит и интелигентност може да я разбере. А играта на Николай, блестяща и смела, носеше в себе си следи от естетична студенина и почти нечовешка концентрация в преследване на целта. Разчитайки играта на Николай, Отаке-сан знаеше, че неговият най-добър ученик може да постигне величие, може да стане първият неяпонец, който да достигне най-високите класове; но освен това той съзнаваше, че момчето никога нямаше да познае щастие и спокойствие в малката игра на живота. Една благословена компенсация беше това, че Нико притежаваше дарбата да се пренася в мистичния свят. Дарба, в която се криеше отрова.
Отаке-сан въздъхна отново и огледа разположението на камъните. Една трета от играта беше изиграна.
— Имаш ли нещо против, Нико, ако не довършим? Моят глупав стар стомах ме безпокои. А развитието е съвсем класическо. Не смятам, че някой от нас би допуснал сериозна грешка, как мислиш?
— Не, сър. — Николай беше щастлив да напусне дъската и тази малка стая, където за първи път беше научил, че неговите мистични оттегляния могат да бъдат така уязвими… че може да се случи нещо, което да му отнеме една значителна част от живота. — Във всеки случай, Учителю, мисля че щяхте да победите със седем или осем камъка.
Отаке-сан погледна отново към дъската.
— Толкова много? Аз мислех само пет или шест. — Той се усмихна на Нико. Това беше една тяхна стара шега.
В действителност, Отаке-сан щеше да победи поне с десетина камъка и двамата го знаеха.
Годините минаваха и сезоните се редуваха в къщата на Отаке-сан, където традиционните задължения, верността, усърдната работа и учене се балансираха с игра, дяволии и привързаност, като последната се изразяваше безмълвно, което обаче не означаваше, че е неискрена.
Дори и в това малко планинско селище, където основните акорди на живота вибрираха с вълненията около реколтата, постоянният тон идваше от войната. Млади мъже, които всички познаваха, отиваха да се присъединят към армията и някои не се завръщаха никога. Голямо вълнение предизвикаха новините след атаката на Пърл Харбър на осми декември 1941; добре осведомени мъже се съгласиха, че войната няма да продължи повече от година. Ентусиазирани гласове обявяваха по радиото победа след победа, докато армията помиташе европейския империализъм от Тихия океан.
Но все още някои селяни тайно роптаеха заради невъзможните производствени норми, които им бяха определили, и усещаха натиска от напрежението, когато продуктите за консумация намаляваха. Отаке-сан започна отново да пише своите коментари, тъй като броят на състезанията по Го беше ограничен като патриотичен жест сред общите военни ограничения. От време на време войната докосваше по-осезателно дома на Отаке-сан. Една зимна вечер средният син на семейството се върна от училище сломен и засрамен, защото съучениците му се бяха подиграли и го бяха нарекли „йовамуши“, слаб червей, поради факта, че носи ръкавици с един пръст на чувствителните си ръце през часовете по бойна подготовка, когато всички други, съблечени до кръста, демонстрират физическа годност и „самурайски дух“ на покрития със сняг двор.
И Николай дочуваше от време на време как го наричаха „чужденец“, „гайджин“, „червенокос“, с тон на недоверие, отразяващо ксенофобията, проповядвана от учители-шовинисти. В действителност, той не страдаше истински от положението си на чужд човек. Генерал Кишикава беше проявил съобразителност и в документите му за самоличност беше записано: майка рускиня (неутрална) и баща германец (съюзник). Освен това Николай беше защитен и от огромното уважение, което предизвикваше Отаке-сан, известният играч на Го, донесъл слава на селището, като избрал да живее в него.
Когато играта на Николай се подобри значително и му беше позволено да участва в подготвителни мачове и да придружава Отаке-сан като чирак на големите шампионати, провеждани в отдалечени курорти, където играчите бяха далеч от шума на света, той имаше възможност сам да види духа, с който Япония водеше войната. На железопътните гара имаше пунктове за събиране на новобранци и висяха големи плакати с надписи:
Той чу за едно момче от съседно село, което беше пропаднало на изпитите по физкултура и се беше молило да го вземат като какъвто и да е, но го бяха отпратили обратно с влака. Два дни по-късно тялото му беше намерено на железопътните релси. То беше избрало смъртта пред позора да се върне при близките и приятелите си, които го бяха изпратили с такава радост и празненства.
За хората от Япония, както и за хората от другите страни — нейни врагове, това беше една война, в която бяха въвлечени насила. Съществуваше известна отчаяна гордост от факта, че малка Япония, без почти никакви естествени източници освен духа на хората, се беше изправила сама срещу китайските орди, огромната индустриална мощ на Америка, Англия и Австралия и всичките европейски нации с изключение на четири. И всеки здравомислещ човек беше наясно, че след като Япония се огъне пред това огромно превъзходство, смазващите маси на Съветския съюз ще се стоварят върху нея.
Но в началото имаше само победи. Когато в селото научиха, че Токио е бомбардиран от Дулитъл, новините бяха посрещнати с объркване и ярост. Объркване, защото ги бяха уверявали, че Япония е неуязвима. Ярост, защото въпреки че ефектът от бомбардирането беше слаб, американските самолети бяха
