— Вярно е.
— Баскски? Как би могло да хрумне на някой да учи баскски?
— Не знам. Той го научи, докато беше в затвора.
— Затвор, сър?
— Ще стигнеш до него по-късно. Прекара три години в строг тъмничен затвор.
— Вие… вие като че ли сте добре запознат с данните, сър.
— Държа го под око от години. Първият помощник се замисли дали да не попита защо този Николай Хел е бил удостоен с такова внимание, но после реши, че е по-добре да не го прави.
— Добре, сър. Да бъде баскски. Но какво ще кажете за това? Първите ни данни са непосредствено след войната, когато, изглежда, той е работил за окупационните сили като преводач и е шифрирал текстове. Сега, приемайки, че е напуснал Шанхай тогава, когато смятаме, ни се губят шест години. Единственият прозорец, който ми дава Дебелака, няма никакъв смисъл. То предполага, че той е прекарал тези шест години, изучавайки някаква игра. Игра, наречена Го — каквото и да означава това.
— Смятам, че това е вярно.
— Би ли могло? През цялата Втора световна война той е прекарал времето си, изучавайки една игра? — Първият помощник поклати глава. Нито той, нито Дебелака се чувстваха удобно от заключения, които не произлизаха от солидна праволинейна логика. И естествено, че не беше логично един международен наемен убиец да прекара пет или шест години (Господи! Те дори не знаеха точно колко са били!), учейки се да играе някаква глупава игра.
ЯПОНИЯ
Близо пет години Николай живя в къщата на Отаке-сан като ученик и член на семейството. Отаке беше човек с две абсолютно противоположни индивидуалности; по време на състезание той беше хитър, с хладен ум, готов да се възползва от всяко слабо място на противника. Но вкъщи, сред своето разширено и малко дезорганизирано семейство, което включваше жена, баща, три деца и няколко ученика, дадени да чиракуват при него, той беше бащински настроен, щедър, дори можеше да се прави на клоун за забавление на децата и учениците. Парите никога не бяха в изобилие, но те живееха в малко планинско село, което не предлагаше големи изкушения. Когато имаха по-малко, живееха с по-малко, когато имаха повече, харчеха свободно.
Никое от децата на Отаке-сан не притежаваше изключителен талант за Го. А от учениците му само Николай съчетаваше това неизразимо множество от таланти, които правят истинския играч; една дарба за представяне на абстрактни, схематични възможности; чувство за математическа поезия, в светлината на която началният хаос от възможности и пермутации е изкристализирал под натиска на силната концентрация в геометрични цветове; безжалостно съсредоточаване върху незабележимите слабости на противника.
След време Отаке-сан откри едно допълнително качество у Николай, което правеше играта му изключителна: по средата на играта Николай можеше да отпочива в дълбоко спокойствие за кратко, след което се връщаше с освежен ум.
Отаке-сан пръв откри, че Николай е мистик.
Както повечето мистици той не съзнаваше тази своя дарба и в началото не можеше да повярва, че другите нямат подобни преживявания. Не можеше да си представи живота без мистично пренасяне и не толкова съжаляваше тези, които живееха без подобни моменти, колкото гледаше на тях като на създания от съвсем различен вид.
Мистицизмът на Николай се прояви един следобед, когато с Отаке-сан играеха игра за упражнение, съвсем близка до едно класическо разиграване, но със слаби нюанси, които я разграничаваха от моделите в книгите. Някъде през третия час Николай почувства, че вратата се отваря за него за почивка и единство и той си позволи да се разтвори в него. След известно време чувството изчезна и Николай, седнал неподвижно, отпочинал, започна да се чуди защо учителят се бавеше да направи очевидния ход. Когато вдигна поглед, се изненада, като видя, че очите на Отаке-сан гледаха не дъската, а неговото лице.
— Какво не е наред, Учителю? Грешка ли съм допуснал?
Отаке-сан изучаваше внимателно лицето на Николай.
— Не, Нико. Нямаше изключителни ходове, но нямаше и грешка. В действителност ти изобщо не гледаше дъската докато играеше. Ти местеше камъните, а гледаше навън в градината.
Николай се усмихна и кимна. Сега разбра.
— О, да. В действителност аз точно се завърнах от отпочиване. Така че, разбира се, нямаше защо да гледам дъската.
— Обясни ми, моля те, защо нямаш нужда да гледаш дъската, Нико?
— Аз… е, добре, аз почивах. — Николай не можеше да реши защо Отаке-сан не разбира, и това го смути, тъй като смяташе това мистично преживяване за нещо нормално.
Отаке-сан се облегна назад и взе още от ментовия дропс, който смучеше обикновено, за да облекчи болките в стомаха, получени от години напрежение в професионални състезания.
— Кажи ми какво имаш предвид когато казваш, че си почиваш.
— Предполагам, че „почивка“ не е точната дума за това, учителю. Не знам как точно се нарича. Никога не съм чувал някой да го назовава. Но вие би трябвало да знаете усещането което имам предвид. Заминаване без напускане. Нали знаете… потапяне във всичко и разбиране на всичко. — Николай беше затруднен. Преживяването беше толкова просто и основно за обясняване. Все едно, че Учителят го беше накарал да обясни дишането или аромата на цветята. Николай беше сигурен, че Отаке-сан ясно разбира какво има предвид и трябва само да си припомни времето, през което самият той почива. Защо му задава тези въпроси?
Отаке-сан посегна и докосна ръката на Николай.
— Знам, Нико, че това е трудно за обяснение. Смятам, че разбирам малко от това, което преживяваш — не защото съм го изпитал, а защото съм чел за него, тъй като винаги е привличало любопитството ми. Нарича се мистицизъм.
Николай се засмя.
— Мистицизъм! Но наистина, Учителю…
— Говорил ли си с някого за това… как го нарече?… „Отпътуване без напускане“?
— Е… не. Защо трябва да се говори за това?
— Дори и с нашия добър приятел Кишикава-сан?
— Не, Учителю. Никога не е ставало дума. Не разбирам защо ми задавате тези въпроси. Смущавате ме. И започвам да се срамувам.
Отаке-сан притисна ръката му.
— Не, не. Не се срамувай. Недей да се плашиш. Виждаш ли, Нико, това което изпитваш… това, което наричаш „почиване“… не е нещо много обикновено. Само някои хора преживяват такива неща и то когато са много млади. Това е преживяване, което светите хора се стремят да постигнат чрез дисциплина и медитация, а глупавите хора — с наркотици. През всички векове и култури малко щастливци са били способни да постигнат това състояние на спокойствие и единение с природата — използвам тези думи за описване, защото така съм го прочел — без години на строга дисциплина. Явно то идва при тях съвсем естествено, съвсем просто. Подобни хора се наричат мистици. Това не е съвсем подходящата дума, тъй като от нея се подразбира, че това е нещо свързано с религия или магия. В действителност всички думи, които се използват за описване на това преживяване, са малко театрални. Това, което ти наричаш „почивка“, други наричат екстаз.
Николай се усмихна с неудобство при тази дума. Как може най-простото нещо на този свят да го бъде наричано мистицизъм? Как може най-спокойното чувство, което човек може да си представи, да бъде наричано екстаз?
— Ти се усмихваш на думата, Нико. Но със сигурност преживяването е удоволствие, нали?
— Удоволствие? Никога не съм си мислил за него по този начин. То е … необходимост.
— Необходимост?
— Добре, а как би могъл някой да живее ден и нощ без време за почивка?
Отаке-сан се усмихна.
