— Някои от нас са обречени да живеят без подобна почивка.

— Извинете ме, Учителю. Но не мога да си представя такъв живот. Какъв е смисълът от такъв живот?

Отаке-сан кимна. Беше чел, че обикновено мистиците рядко успяват да разберат хората, на които тази дарба липсва. Той почувства лека тревога, когато си спомни, че мистиците рано или късно загубват своята дарба и тогава изпадат в паника и дълбока депресия. Някои се обръщат към религията с надеждата, че ще открият отново това преживяване чрез медитация. Някои дори се самоубиват, толкова безсмислен им се струва животът без мистичното пренасяне.

— Нико? Винаги съм се интересувал силно от мистицизма, така че позволи ми, моля те, да ти задам няколко въпроса за тези твои „почивки“. В това, което съм чел, обикновено мистиците, които разказват за тези прехвърляния, използват такива завоалирани термини, толкова много явни противоречия, толкова много поетични парадокси, като че ли се опитват да опишат нещо много сложно, което не може да се изрази с думи.

— Или много просто, сър.

— Да. Може би е така. Много просто. — Отаке-сан притисна ръката си към диафрагмата, за да облекчи натиска, и взе друго ментово бонбонче. — Кажи ми от колко време имаш такива преживявания?

— Винаги.

— От бебе?

— Винаги.

— Разбирам. И колко време продължат тези преживявания?

— Това няма значение, Учителю. Там времето не съществува.

— Безкрайни ли са?

— Не. Нито има време, нито безкрайност. Отаке-сан се усмихна и поклати глава.

— И от тебе ли ще получа същите мъгляви понятия и поетични парадокси?

Николай разбра, че с тези обобщаващи изрази това, което беше най-простото нещо, започва да изглежда хаотично, но той не знаеше как да се изрази с помощта на тромавите думи.

Отаке-сан му дойде на помощ.

— Искаш да кажеш, че нямаш чувство за време, докато преживяваш това. Не знаеш колко време продължава?

— Знам съвсем точно колко продължава, сър. Когато се оттеглям, аз не напускам. Аз съм там, където е тялото ми, където е всичко останало. Понякога почивката продължава минута или две. Понякога часове. Продължава толкова, колкото ми е необходимо.

— А често ли идват тези… почивки?

— Зависи. Най-много два три пъти на ден. Понякога изкарвам месец без почивка. Когато това се случва, много ми липсват. Започвам да се страхувам, че никога няма да се върнат.

— Можеш ли да предизвикаш една от тези почивки по свое желание?

— Не. Но мога да ги спра. Но трябва да съм внимателен да не ги спра, когато имам нужда.

— Как можеш да ги спреш?

— Като се ядосам. Или като мразя.

— Не можеш да имаш такова преживяване, когато мразиш?

— Как бих могъл? Почивката е съвсем противоположно нещо на омразата.

— Това обич ли е тогава?

— Би могло да е обич, ако се отнася за хора, но то не се отнася за хора.

— Тогава за какво се отнася?

— За всичко. За мене. Това е едно и също. Когато почивам, всичко и аз сме… не знам как да го обясня.

— Ставате едно и също.

— Да. Не, не съвсем. Аз не ставам едно цяло с всичко. Аз се връщам за да бъда едно цяло с всичко. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Опитвам се. Моля те, вземи за пример почивката, която преживя преди малко, докато играехме. Опиши ми какво се случи.

Николай повдигна безпомощно ръце.

— Как мога да направя това?

— Опитай. Ние играехме и ти постави камък петдесет и шест… и… Продължавай.

— Беше камък петдесет и осем, Учителю.

— Добре, петдесет и осем. И какво се случи?

— Добре… Играта протичаше съвсем правилно и това ме доведе на ливадата. Винаги започва с някакво течащо движение… поток или река, вятърът, който прави вълни в поле с узрял ориз, проблясването на листата, раздвижени от лекия вятър, облаци, плуващи по небето. А за мене, ако разположението на камъните протича класически, това също може да ме доведе до поляната.

— Поляната?

— Да. Това е мястото, в което се разтварям. По това познавам, че почивам.

— Това истинска поляна ли е?

— Да, разбира се.

— Поляна, която някога си посетил? Едно място в паметта ти?

— То не е в моята памет. Никога не съм бил там, когато съм изчезвал.

— Изчезвал?

— Нали знаете… когато съм в моето тяло и не почивам…

— Означава ли това, че смяташ нормалния живот за състояние на изчезване?

— Приемам времето, прекарано в почивка, за нормално. Време като това… за временно, и… да, изчезване.

— Разкажи ми за поляната, Нико.

— Тя е триъгълна. И продължава нагоре по хълма далеч от мене. Тревата е висока. Няма животни. Нищо никога не е минавало по тревата. Има цветя, лек ветрец… топъл. Небето е бледосиньо. Винаги съм щастлив да бъда отново трева.

— Ти си тревата?

— Ние сме едно и също. Както вятърът и слънчевата светлина. Ние всички сме… смесени заедно.

— Разбирам. Разбирам. Твоето описание на мистичното преживяване прилича на други, за които съм чел. А тази поляна е това, което писателите наричат „врата“ или „път“. Мислил ли си някога с тези понятия?

— Не.

— Така. Какво се случи тогава?.

— Нищо. Почивам. Аз съм едновременно навсякъде. И всичко е прекрасно и несъществено. И тогава… започвам да изчезвам. Отделям се от слънчевата светлина и поляната и се връщам отново в собственото си тяло. И почивката свършва. — Николай се усмихна несигурно. — Предполагам, Учителю, че не го описвам много добре. Това не е нещо… което човек може да опише.

— Не, описваш го много добре, Нико. Ти събуждаш у мене спомени, които почти бях забравил. Веднъж или два пъти, когато бях дете… през лятото, доколкото си спомням… преживях такива кратки прехвърляния, каквито ти описа. Чел съм някъде, че повечето хора имат случайни мистични преживявания като деца. Но скоро порастват и ги забравят. Би ли ми казал още нещо? Как можеш да играеш Го, докато си се прехвърлил… докато си на твоята поляна?

— Аз съм тук, както и там. Аз се оттеглям, но не напускам. Аз съм част от тази стая и от градината.

— А аз, Нико? Ти част ли си и от мене също?

— Няма живи същества в моето място за почивка. Аз съм единственото нещо, което вижда. Аз гледам за всички, за светлината, за тревата.

— Разбирам. А как можеш да местиш своите камъни, без да гледаш на дъската? Как знаеш къде се пресичат линиите? Как знаеш къде съм поставил последния си камък?

Николай помръдна рамене. Беше толкова очевидно за обяснение.

— Аз съм част от всичко, Учителю. Аз деля… не… аз тека във всичко. Дъската за Го, камъните. Дъската

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату