Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

към пропорции, за да играе добре Го. Не се изразявам много добре, сър. Съжалявам.

— Напротив. Справяш се много добре в опита си да обясниш необяснимото. От тези качества, които изброи, Нико, къде смяташ, че се крие твоята сила?

— В математиката, сър. В концентрацията и самоконтрола.

— А твоята слабост?

— В това, което наричам поезия.

Генералът се намръщи и извърна поглед от момчето. Изглеждаше странно, че го беше забелязало. На неговите години не би могъл така безпристрастно да се прецени отстрани. Човек би очаквал Нико да разбере нуждата от някой качества на европейците, за да играе добре Го, качества като концентрация, самоконтрол, смелост. Но да разбере необходимостта от възприемчиви, чувствителни качества, които той нарече поезия, беше извън праволинейната логика, която бе силата на западното мислене… и ограничеността му. Но все пак — имайки предвид, че Николай произлизаше от най-добрата европейска кръв и че беше израсъл в Китай — беше ли той наистина европеец? Със сигурност не беше и азиатец. Не принадлежеше на никоя раса. Или, може би, най-добре беше човек да мисли за него като за единствен член на собствена раса.

— Вие и аз имаме една и съща слабост, сър. — Очите на Николай бяха изпълнени с хумор. — Ние и двамата имаме слабост в областта, която нарекох поезия.

Генералът изненадано погледна.

— Да?

— Да, сър. На моята игра й липсва доста от това качество. Вашата има прекалено много от него. Три пъти по време на играта ставахте отстъпчив при атака. Предпочитате да изберете елегантна игра пред една по-резултатна.

Кишикава-сан се засмя леко.

— Откъде знаеш, че не съм се съобразявал с твоята възраст и относителна неопитност?

— Това би било проява на снизхождение и нелюбезност. Аз не вярвам, че вие бихте постъпили така. — Очите на Николай отново се усмихнаха. — Съжалявам, сър, че на френски няма почтителни форми. Това прави речта ми да звучи рязко и недисциплинирано.

— Да, малко. В действителност, точно това си мислех в момента.

— Съжалявам, сър. Генералът се усмихна.

— Предполагам, че си играл и западен шах? Николай присви рамене.

— Малко. Не ми е интересен.

— Как би го оценил в сравнение с Го? — Николай се замисли за секунда.

— Е,… това, което Го е за философите и бойците, е шахът за счетоводителите и търговците.

— Ах! Този фанатизъм на младостта. Би било по-любезно, Нико, да кажеш, че Го допада на философа, който се крие във всеки, а шаха — на търговеца в него.

Но Николай не се отрече от думите си.

— Да, сър. Това би било по-любезно, но не толкова вярно.

Генералът се надигна от канапето, оставяйки Николай да прибере камъните.

— Късно е и имам нужда от сън. Ще играем скоро пак, ако искаш.

— Сър? — каза Николай, когато генералът стигна до вратата.

— Да?

Николай беше свел поглед, предпазвайки се от обидата при евентуално отблъскване.

— Ще бъдем ли приятели, сър?

Генералът отдаде заслужено внимание на сериозния тон, с който беше зададен въпросът. — Би могло, Нико. Нека да изчакаме и ще видим.

През тази същата нощ, Александра Ивановна, решавайки, че генерал Кишикава не е от същото тесто като мъжете, които беше познавала, отиде и почука на врата на спалнята му.

През следващата година и половина те живяха като семейство. Александра Ивановна стана по- задоволена, малко по-унила и може би малко по-закръглена. Това, което загуби от своята живост, като че ли добави към едно приятно спокойствие, което стана причина Николай за първи път през своя живот да започне да я харесва. Без да бързат, Николай и генералът създадоха едни взаимоотношения, колкото дълбоки, толкова и резервирани. Единият никога не беше имал баща; другият син. Кишикава-сан изпитваше удоволствие да насочва и оформя един умен, схватлив млад мъж, който понякога можеше да бъде прекалено смел в мненията си, прекалено уверен в качествата си.

Александра Ивановна намери успокоение в силната и нежна личност на генерала. Той намери нещо пикантно и забавно в проявите на темперамента и волята й. Между генерала и жената имаше любезност, щедрост, нежност, физическо удоволствие. Между генерала и момчето — увереност, честност, привързаност, уважение.

Веднъж, след вечеря, Александра Ивановна се пошегува както винаги за досадните си припадъци, оттегли се рано в спалнята… където умря…

… Сега небето е станало черно на изток и пурпурно червено над Китай. Навън, в плаващия град, се поклащат оранжеви и жълти фенери, докато хората приготвят леглата си върху палубите на лодките, потънали в тинята. Въздухът е изстинал над вътрешността на Китай и бризът от морето е спрял. Завесите вече не се издуват, докато генералът продължава да балансира камъка върху нокътя на показалеца си, умът му — много далече от играта пред него.

Бяха изминали два месеца от смъртта на Александра Ивановна и генералът беше получил заповед за прехвърляне. Не можеше да вземе Николай със себе си, но не искаше да го остави в Шанхай, където той нямаше приятели и където липсата на официално гражданство го лишаваше от елементарна дипломатическа защита. Беше решил да изпрати момчето в Япония.

Генералът изучава изтънченото лице на майката, изразено по-икономично, по-ъгловато при момчето. Къде ли ще намери приятели този млад мъж? Къде ще намери почва, подходяща за корените му, това момче, което говори шест езика и мисли на пет, но на което липсва най-елементарно обучение? Може ли да има място за него в света?

— Сър?

— Да? О,… да… Игра ли, Нико?

— Преди известно време, сър.

— Ах, да. Извини ме. И имаш ли нещо против да ми кажеш какво си играл?

Николай посочи камъка си и Кишикава-сан се намръщи, тъй като в необичайния ход имаше нещо от тенуки. Той съсредоточи вниманието си и внимателно изучи дъската, като отбелязваше наум изхода от всеки възможен ход. Когато вдигна поглед срещна зелените очи на Николай, които го гледаха с нескрито удоволствие. Играта можеше да продължи още няколко часа, но изходът беше ясен. Николай щеше да победи. Това беше за първи път.

Генералът гледа известно време Николай преценяващо, след което се засмя.

— Ти си дявол, Нико!

— Вярно е, сър — съгласи се Николай, изключително доволен от себе си. — Вашето внимание беше раздвоено.

— И ти се възползва от това.

— Разбира се.

Генерал Кишикава започна да прибира камъните.

— Да — каза той на себе си. — Разбира се. — След което се засмя. — Какво ще кажеш за една чаша чай, Нико?

Най-големият порок на Кишикава-сан беше да пие силен, горчив чай във всички часове на денонощието. При техните взаимоотношения, изпълнени с привързаност, но и резервираност, покана за чаша чай беше сигнал за разговор. Докато ординарецът на генерала приготвяше чая, те излязоха на верандата в студения нощен въздух.

Известно време мълчаха. Очите на генерала оглеждаха града, където случайните светлини по старинните стени показваха, че някой празнува или учи, или умира или се продава. След това, като че ли без никаква връзка, той попита Николай:

— Мислиш ли понякога за войната?

— Не, сър. Нямам нищо общо с нея.