прекалено нежно, прекалено правилно за един мъж. Известно неудобство от физическата му красота беше принудило Николай още от най-ранни години да се занимава с бойни и енергични спортове. Беше тренирал класическо джиу-джицу и беше играл ръгби в международен отбор срещу синовете на английските господари с такава резултатност, която граничеше с грубост. Въпреки че му беше ясна идеята за честна борба и спортсменство, с което англичаните се оправдаваха при една истинска загуба, той предпочиташе отговорността на победата или утехата да загуби с чест. В действителност той не обичаше играта в отбори, предпочиташе да печели или губи, разчитайки само на собствените си способности. А емоционалната му нагласа беше такава, че той почти винаги печелеше; беше въпрос на силно желание.
Александра Ивановна също печелеше почти винаги, при нея това не беше въпрос на силно желание, а на право. Когато се появи в Шанхай през есента на 1922 с огромно количество багаж и без някакъв видим източник на доход, тя разчиташе най-вече на предишното си социално положение в Санкт Петербург, за да спечели водачеството на нарастващата група „бели руснаци“ — както ги наричаха управляващите англичани — не защото идваха от Белорусия, а просто защото не бяха „червени“. Тя успя веднага да събере около себе си една възхищаваща й се група, включваща най-интересните мъже в колонията. За да спечели интереса на Александра Ивановна, един мъж трябваше да бъде богат, хубав или духовит; за нейно голямо разочарование, през целия си живот тя рядко беше срещала две от тези качества, съчетани в един мъж, и никога и трите.
В нейното общество нямаше място за друга жена; графинята намираше жените глупави и по нейно мнение излишни, след като сама успяваше да задържи вниманието на десетина мъже едновременно, поддържайки атмосферата на соарето духовита, оживена и съвсем малко непристойна.
За отплата нежеланите дами от интернационалната колония заявиха, че нищо на този свят не може да ги изкуши да бъдат видени на публично място заедно с графинята, и ревностно желаеха съпрузите и годениците им да споделят това тяхно чувство за благоприличие. С помръдване на рамене и присвиване на устни тези дами, останали в периферията, дадоха да се разбере, че подозират някаква връзка между два социални парадокса: първият беше, че графинята успяваше да поддържа едно пищно домакинство, въпреки че бе пристигнала без пукната стотинка; и вторият — че непрекъснато беше заобиколена от най-желаните мъже на това общество, въпреки че й липсваха всичките строги добродетели, за които знаеха от майките си, че бяха по-важни и желани от една гола красота и чар. Тези жени биха се почувствали щастливи, ако видеха графинята в групата на руските жени, които се промъкваха в Китай през Манджурия, продаваха жалките си стоки и бижута, с които бяха успели да избягат, и накрая биваха принудени да предлагат себе си. Но фактът, че Александра Ивановна беше една от обичайните аномалии в царския двор, руска благородника без капка славянска кръв в нейното твърде показвано (и най-вероятно достъпно) тяло, ги опровергаваше. Александра Ивановна (собственото име на баща й беше Йохан) беше от рода Хабсбург, роднина с малка германска кралска фамилия, която беше емигрирала в Англия без да носи със себе си нищо друго, освен протестантската си религия. И въпреки това добродетелните дами от колонията твърдяха, че дори и такъв произход не е доказателство за висока нравственост в днешните развратни времена, нито пък, както явно смяташе графинята, равностоен заместител.
По време на третия сезон от своето царуване, Александра Ивановна като че ли спря вниманието си на един млад празноглав прусак, който притежаваше една повърхностна интелигентност, освободена от чувствителността, присъща на неговата раса. Граф Хелмут фон Кайтел от Хел стана нейният явен придружител — неин галеник и играчка. Десет години по-млад от нея, графът притежаваше физическа красота и атлетична мъжественост. Той беше отличен ездач и известен фехтовач. Тя го възприемаше като декоративна добавка към себе си и единственото публично изявление, което си позволи да направи за тяхната връзка, беше, да говори за него като „подходящ за разплод“.
Беше й станало навик да прекарва тежките влажни летни дни в една вила в планината. Една есен тя се завърна в Шанхай по-късно от обикновено и тогава в домакинството се появи едно бебе-момче. В знак на приличие младият фон Кайтел от Хел направи предложение за женитба. Тя леко се засмя и му каза, че въпреки предишното й намерение да създаде едно дете, няма ни най-малко желание да има две деца в къщата. Той се поклони със сурова раздразнителност, която служеше на прусаците вместо достойнство, и започна да подготвя завръщането си в Германия.
Без изобщо да се опитва да скрие момчето или обстоятелствата на неговото раждане, тя го направи украса за нейния салон. Когато някои официални изисквания наложиха да го кръстят, тя го нарече Николай Хел, вземайки последното име от една малка река, граничеща с имението на Кайтел. Виждането на собствената й роля за създаването на момчето бе изразено с факта, че пълното му име беше Николай Александрович Хел.
Английски бавачки следваха една след друга, така че английският, френският, руският и немският станаха негови езици още от люлката, без предпочитание към някой от тях, дължащо се на убеждението на Александра Ивановна, че определени езици са най-добри за изказване на определени мисли. Човек говори за любов и други баналности на френски; обсъжда трагедии и нещастия на руски; върши работа на немски; и се обръща към слугите на английски.
Тъй като единствените му приятели бяха децата на прислугата, китайският също стана люлчин език за Николай. Той придоби навика да мисли на този език, защото най-големият ужас, който изпитваше като дете, беше, че майка му може да чете мислите му — а тя изобщо не знаеше китайски.
Александра Ивановна смяташе училищата за подходящи само за деца на търговци, така че образованието на Николай беше поверено на една редица преподаватели — всичките красиви и млади, и всичките предани на майката. Тя не остана много очарована, когато се разбра, че Николай има интерес и заложби за чиста математика. Но след като преподавателят му я увери, че чистата математика е учение без практическо и търговско приложение, тя реши, че е подходяща за неговото възпитание. По-голямата част от практичната страна на светското възпитание на Николай — и най-голямото му удоволствие — дойде от навика да се измъква от къщата и да скита с уличните хлапаци по тесните улици и потайните дворове на кипящия зловонен и шумен град. Облечен в свободна синя дреха, с ниско остригана коса под кръглата шапка, той бродеше сам или със случайни приятели и се прибираше вкъщи за поучаване или наказание, като и двете приемаше с огромно спокойствие и разгневен поглед в яснозелените си очи.
По улиците Николай научи „мелодията“ на този град, който западните хора бяха приспособили за себе си. Той видя как високомерни английски младоци се возеха в рикши, карани от момчета с мъртвешки вид разяждани от туберкулоза, потящи се от усилие и недохранване, носещи маски, за да не осквернят европейските господари. Той видя компрадорите, дебели и мазни мъже, които печелеха от експлоатирането на собствените им хора от европейците, и които бяха възприели западните обичаи. След като получеха печалбата и се натъпчеха с екзотична храна, тяхното най-голямо удоволствие беше да деф-лорират дванадесет-тринадесет годишни момичета. Начинът, по който дефлорираха момичета, беше… неестествен. Единственото отмъщение, което можеше да си позволи момичето, ако беше добра артистка, беше да се преструва, че й е за първи път и да позволи да я дефлорират многократно, което й носеше повече пари. Николай научи, че всички просяци, които заплашваха минувачите да ги допрат с разложените си крайници, или забиваха карфици в бебетата, за да ги накарат да плачат жално, или обираха и плашеха туристите — всички те, от старите хора, които ви благославят или ви ругаят, до полугладните деца, които предлагат да изпълнят противоестествени действия едно с друго за ваше забавление, бяха под контрола на Негово Отвратително Височество, Краля на просяците, който ръководеше някаква странна комбинация от братство и гангстерска защита. Всяко нещо, загубено в града, всеки един, който се криеше в града, всяка услуга, извършвана в града, можеше да се намери срещу едно скромно възнаграждение за Негово Величество.
Николай видя как полицаите съвсем открито вземаха пари от сводници на малолетни проститутки. Той се научи да разпознава знаците на „Зелените“ и „Червените“, които представляваха най-големите в света тайни общества и чиито гангстерски похвати на протекции или покушения се разпростираха над просяци и политици. Самият Чан Кай Ши беше „Зелен“, заклет да служи на бандата. „Зелените“ бяха тези, които убиха и осакатиха студентите от университета, опитали се да организират китайския пролетариат. Николай можеше да различи „Зелен“ от „Червен“ по начина, по който държеше цигарата си, по начина, по който плюеше.
През деня Николай учеше математика, класическа литература и философия. Вечерта той учеше от улицата — търговия, политика, нагледен империализъм и хуманност.
А през нощта седеше до майка си, докато тя забавляваше най-умните мъже, които управляваха Шанхай
