и го изстискваха чрез клубовете и търговските си къщи на Бунд. Това, което повечето от тези мъже приемаха за срамежливост у Николай, а по-умните — за равнодушие, беше в действителност една омраза към търговците и към техния начин на мислене.
Времето минаваше; добре управляваните инвестиции на Александра Ивановна нарастваха, докато светският им живот намаляваше. Тя стана малко по-закръглена, по-отпусната, по-сочна, но нейната живост и красота като че ли узряха, тъй като беше наследила тази характерна фамилна черта, която беше позволила на майка й и на лелите й да изглеждат на по тридесет години, когато вече бяха прехвърлили петдесетте. Предишните любовници бяха станали приятели и животът на авеню Жофре улягаше.
Александра Ивановна беше започнала да получава леки припадъци, на които обръщаше само толкова внимание, колкото да ги използва в подходящо време като любовен арсенал. Когато един лекар от нейния кръг, който от години имаше желание да я прегледа, установи, че замайванията се дължат на слабо сърце, тя взе мерки за това, което наричаше „лекарски глупости“, като намали приемите си на един седмично, но не промени начина си на живот в друго отношение.
„… А те казват, млади господине, че имам слабо сърце. Това са просто незначителни романтични припадъци и вие трябва да ми обещаете да не се възползвате от тях прекалено често. Освен това, трябва да ми обещаете, че ще намерите един добър шивач. Този костюм, мое момче!“
На седми юли 1937 г. вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ писа, че са разменени изстрели между японци и китайци на моста Марко Поло близо до Пекин. На номер три на улица Бунд английските тайпани, разположили се в клуб „Шанхай“, решиха, че развитието на тази безсмислена борба между азиатците може да излезе извън контрол и трябва да се вземат бързи мерки. Те уведомиха генералисимус Чанг Кай Ши, че предпочитат той да се изтегли на север и да организира фронт, който да прикрие търговските им къщи от неприятностите на тази война.
Генералисимусът обаче реши да изчака японците в Шанхай, като се надяваше, че поставяйки в опасност международното селище, ще привлече чуждестранна намеса в своя полза.
Когато това не показа ефект, той започна систематично да заплашва японските фирми и цивилните граждани в интернационалната група. Това положение достигна своята кулминация в шест и тридесет на 9 август, когато младши лейтенант Исао Ояма и неговият шофьор, моряк първи клас Йозо Сайто, които бяха тръгнали да инспектират японската фабрика за памук извън града, бяха спрени от китайски войници.
Те бяха намерени близо до пътя, разкъсани от куршуми и малтретирани сексуално.
В отговор японските бойни кораби се изместиха към Уангпу. Хиляда японски войници бяха свалени на сушата, за да защитят търговската си колония в Чапей, от другата страна на тясното заливче Сучоу. Те бяха посрещнати от 10000 елитни китайски войници, скрити зад барикади. Протестът на английските тайпани беше подсилен от изложенията, изпратени от европейските и американските посланици до Нанкинг и Токио, изискващи Шанхай да бъде изключен от зоната на военните действия. Японците се съгласиха на тази молба, очаквайки, че китайските войски ще се изтеглят от демилитаризираната зона.
Но на 12 август китайците прекъснаха всички телефонни линии на японското консулство и на японските търговски фирми. На следващия ден, петък 13, 88-ма китайска дивизия се установи на Северната гара и блокира всички пътища, излизащи от града. Тя имаше намерение да използва цивилните като буфер между себе си и далеч превъзхождащите я по численост японци.
На 14 август китайски пилоти прелетяха над Шанхай на американски самолети. Една експлозивна бомба мина през покрива на хотел „Палас“; друга избухна на улицата пред хотел „Кафене“. Седемстотин двадесет и девет човека загинаха; осемстотин шестдесет и един бяха ранени. Тридесет и една минути по-късно друг китайски самолет бомбардира Световния увеселителен парк, който беше превърнат в лагер за бежанци — жени и деца. Хиляда и дванадесет бяха убити; хиляда и седем бяха ранени.
За обсадените китайци нямаше възможност за бягство от Шанхай; войските на генералисимуса бяха затворили всички пътища. За чуждестранните тайпани както винаги имаше изход. Запотени кулита, сумтейки и надпявайки монотонно „хай-йо, хай-йо“, се напъваха по малките мостчета, пренасяйки заграбеното от Китай под надзора на облечени в бели костюми младоци, държащи списъци, и гурки с палки в ръце. Англичаните от „Рай Путана“, германците от „Олденбург“, американците от „Президент Мак Кинли“, холандците от „Тасма“ се сбогуваха едни с други; жените — с размазани очи и малки кърпички в ръце, докато мъжете обсъждаха колко неблагодарни са азиатците, а на фона на всичко това корабни оркестри свиреха смесица от национални химни.
Тази нощ иззад барикадите от торби с пясък и обсадени китайски жители, артилерията на Чанг Кай Ши откри огън към японските кораби на котва в реката. Японците отвърнаха на огъня, унищожавайки барикадите и от двата вида.
През цялото това време Александра Ивановна отказваше да напусне дома си на авеню Жофре, което сега представляваше една изоставена улица, чиито сгради със счупените си прозорци бяха обитавани от вечерния бриз и крадците. Тъй като беше без националност — нито съветска гражданка, нито китайка, нито англичанка — тя не подлежеше официално на защита. Във всеки случай нямаше никакво намерение да напусне дома си и на нейната възраст така грижливо подбраната мебелировка, за да се установи бог знае къде. Все пак, смяташе тя, японците, които познаваше, не бяха по-глупави от останалите и едва ли щяха да бъдат по-малко ефективни като администратори от англичаните.
Китайците дадоха най-твърд отпор при Шанхай; изминаха три месеца преди превъзхождащите ги японци да успеят да ги отблъснат. В желанието си да привлекат чужда намеса, китайците си позволиха няколко бомбени „грешки“, за да увеличат броя на човешките жертви и на осакатените от обстрела на японците.
Те правеха барикадите си по пътищата, като между тях оставяха защитния буфер от десетки хиляди граждани, техни сънародници.
През всичките тези ужасни месеци пъргавите жители на Шанхай продължаваха да изпълняват ежедневните си задължения по най-добрия начин, по който можеха, независимо от оръдейния обстрел на японците и бомбардирането от китайски самолети, произведени в Америка. В началото лекарствата, след това храната, после подслонът и накрая водата започнаха да привършват, но животът в гъмжащия от хора изплашен град продължаваше; и бандите момчета с които Николай скиташе из улиците, намериха нови, макар и сурови игри сред руините на срутените постройки, в отчаяното катерене при внезапни нападения или в гейзерите от разрушените водоизточници.
Само веднъж Николай изпита допир със смъртта. Беше заедно с други хлапаци в района на големите супермаркети „Синсиър“ и „Уинг Он“, когато една „грешка“ доведе китайските бомбардировачи над натъпкания с народ Нанкинг Роад. Беше обедно време, когато в най-голямата тълпа, директно попадение улучи „Синсиър“, а едната страна на „Уинг Он“ беше направо отнесена. Покривите се продъниха над лицата на ужасените хора. Возещите се в натъпкания асансьор извикаха в един глас, когато въжетата се скъсаха и той падна в шахтата. Възрастна жена, която се обърна към един експлодирал прозорец, беше останала без плът отпред, докато отзад изглеждаше незасегната. Момчето, което стоеше до Николай, изохка и седна тежко по средата на улицата. Беше мъртво; едно парче камък беше минало през гърдите му. Когато гърмът от бомбите и от срутващите се сгради затихна, се разнесе един силен писък от хиляди гласове. Една зашеметена купувачка, скимтейки, търсеше нещо сред парчетата стъкло, които до скоро бяха витрина. Беше изискана млада жена, облечена по западна „шанхайска“ мода, с дълга до глезените рокля от зелена коприна, разцепена до коленете, и малка твърда яка около изваяния й порцеланов врат. Нейната изключителна бледност може би се дължеше на оризовата пудра, така модерна сред дъщерите на богатите китайски търговци, но не беше така. Тя търсеше статуетката от слонова кост, която беше разглеждала в момента на бомбардировката, и ръката, с която я беше държала.
Николай избяга.
Четвърт час по-късно той стоеше върху купчина чакъл в един тих район, където седмици бомбардиране бяха обезлюдили постройките, които всеки момент щяха да се срутят. Сухи ридания разтърсиха тялото му, но той не заплака; нито една сълза не се плъзна по мръсотията, напластена по лицето му. В главата му непрекъснато се повтаряше една и съща мисъл: „Бомбардировачи Норт-роп. Американски бомбардировачи“.
Когато накрая китайските войници бяха изгонени и барикадите им съборени, хиляди хора побягнаха от кошмарния град и разрушените от бомбите сгради.
По жестока ирония на съдбата, Бунд, улицата, която представляваше паметник на чуждестранния
