Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

— Съжалявам — каза сега тя високо. Красивата жена беше казала нещо, което не беше успяла да чуе.

Жената й се усмихна, докато сядаше до нея.

— Точно казвах, че е жалко, че Николай отсъства. Той е в планината от няколко дни, обикаляйки тези негови пещери. Опасно хоби. Но го очаквам тази вечер или утре сутрин. Това ще ви даде възможност да се изкъпете и може би малко да поспите. Така е добре, нали?

Мисълта за гореща баня и студени чаршафи беше толкова привлекателна, че на Ханна й прималя.

Жената се усмихна и придърпа стола си по-близо до мраморната маса.

— Как пиете чая си?

Очите й бяха спокойни и откровени. По форма бяха азиатски, но цветът им беше като лешник, със златни петънца. Ханна не можеше да отгатне националността й. Със сигурност движенията й бяха източни, нежни и контролирани; но цветът на кожата й беше като мляко с какао, а тялото, облечено в китайска дреха с висока яка, имаше отчетлива африканска стойка. Устата и носът й обаче бяха европейски. Гласът й беше културен, нисък и обработен, също както и смехът й, когато каза:

— Да, знам. Малко съм смущаваща.

— Извинете ме? — каза Ханна смутена, че така явно беше издала мислите си.

— Аз съм това, което обикновено любезно наричат „космополит“, или с други думи — „мелез“. Майка ми беше японка, а изглежда, че баща ми е бил американски войник — мулат. Никога не съм имала щастието да го познавам. Искате ли мляко?

— Какво?

— В чая — усмихна се Хана. — Предпочитате ли да говорим на английски? — попита тя на този език.

— Да, в действителност предпочитам — призна Ханна също на английски, но с американско произношение.

— Предположих това по вашия акцент. Добре тогава. Ще говорим на английски. Николай рядко говори английски в къщата и се опасявам, че малко съм го позабравила. — Тя имаше едва доловим акцент; не грешно поставяне на ударението, а твърде ясно изговаряне. Може би и френският й имаше следи от акцент, но Ханна не можеше да прецени.

В този момент се сети нещо друго.

— Сервирани са два комплекта за чай. Очаквахте ли ме, мисис Хел?

— Наричайте ме Хана. Да, очаквах ви. Мъжът от кафенето в Тардет се обади, за да иска разрешение да ви посочи пътя. Отново ми се обадиха, когато минахте през Абенс-де-Хаут, и пак, когато стигнахте до Личан. — Хана леко се засмя. — Николай е добре защитен тук. Виждате ли, той не обича изненадите.

— О, сега се сещам. Имам бележка за вас. — Ханна извади от джоба си бележката, която й беше дал собственикът на кафенето.

Хана я отвори, погледна я и се засмя с ниския си глас.

— Това е сметка. И много добре написана. Ах, тези французи. Един франк за телефонното обаждане. Един франк за вашето кафе. И допълнително още франк и половина за бакшиша, който сте щели да му оставите. Господи, направили сме добра сделка! Ще имаме удоволствието от вашата компания само за три франка и половина. — Тя се засмя и остави настрани сметката. След което посегна и постави топлата си длан върху ръката на Ханна. — Младо момиче? Не мисля, че съзнавате, но плачете.

— Какво? — каза Ханна и постави ръка на бузата си. Беше мокра от сълзи. Господи, от колко ли време плачеше? — Съжалявам. Просто… Тази сутрин приятелите ми бяха… Трябва да видя мистър Хел!

— Знам, мила. Знам. Изпийте сега чая си. В него има нещо, което ще ви помогне да починете. След това ще ви заведа до вашата стая, където можете да се изкъпете и поспите. Така ще бъдете свежа и хубава, когато се срещнете с Николай. Оставете раницата си тук. Някое от момичетата ще се погрижи за нея.

— Трябва да ви обясня… Но Хана вдигна ръка.

— Ще обясните нещата на Николай, когато се върне. И той ще ми каже това, което сметне за необходимо.

Ханна все още подсмърчаше и се чувстваше като дете, докато следваше Хана по широкото мраморно стълбище. Но усещаше как в нея започва да цари прекрасно спокойствие. Каквото и да е имало в чая, то беше успяло да отдалечи спомените.

— Вие сте много мила с мене, мисис Хел — каза искрено тя.

Хана меко се засмя.

— Наричай ме Хана. Все пак аз не съм съпруга на Николай. Аз съм негова любовница.

ШАНХАЙ: 193

Както винаги през този сезон, от морето към града полъхва хладен вечерен бриз, преминава над топлата земя на Китай и издува дантелените пердета на стъклената врата на верандата на голямата къща на авеню Жофре във френската концесия.

Генерал Кишикава Такаши оттегля един камък от своята лакирана дъска за Го и го държи леко между върховете на средния пръст и показалеца. Няколко минути преминават в тишина, но неговите мисли не са насочени към играта, която е на своя 176 ход и вече наближава неизбежния си край. Очите на генерала се спират върху противника му, който от своя страна е погълнат напълно от комбинацията от бели и черни камъни върху бледожълтата дъска. Кишикава-сан беше решил, че момчето трябва да замине за Япония и тази вечер трябваше да му каже. Не точно сега. Това щеше да развали удоволствието от играта; и нямаше да е хубаво, защото за първи път младият човек печелеше.

Слънцето над френската концесия е залязло. Уличните фенери в стария град, са запалени и над тесните, криволичещи улички се разнася миризмата на хиляди ястия, готвени за вечеря. По продължението на Уангпу до Сучоу Крик домовете на плаващия град, разположени върху китайски лодки, са оживели от множеството светлини на готварските огньове, запалени по палубите от възрастни китайки с панталони, завързани над глезените. Приливът е нисък и се виждат жълтите дървени кореми на лодките, затънали в тинята. Закъснели за вечеря хора бързат по Моста на Крадящата кокошка. Един професионален писач на писма натапя невнимателно четката си, нетърпелив да приключи с работата за деня и сигурен, че калиграфската му небрежност няма да бъде забелязана от младото момиче, за което съставя писмо по модела на една от своите Шестнадесет никога негубещи формули.

Бунд, улицата на величествените търговски къщи и хотели, крещящо доказателство за имперското могъщество и увереност, е тиха и тъмна; английските господари са отпътували; вестник „Ежедневни новини от Северен Китай“ не отпечатва вече своите клюки, благочестивите критики, услужливите си изявления за световното положение. Дори и домът Сасон, най-елегантната къща на Бунд, построена с печалбите от търговия на опиум, е понижена до по-земната си задача да приюти Щаба на окупационните сили. Всички са си отишли: алчните французи, наперените англичани, надутите германци, оптимистите американци. Шанхай е под контрола на японците.

Генерал Кишикава разсъждаваше за необичайната прилика между младия мъж от другата страна на дъската и неговата майка: почти сякаш самата Александра Ивановна се беше възпроизвела — тези, които бяха изпитали нейното присъствие в обществото бяха склонни да повярват в нейните възможности да извърши и този подвиг. Младият мъж имаше същата правоъгълна форма на челюстта, същото широко чело и високи скули, същия правилен нос. Най-интересно за Кишикава сан беше сравнението между очите на момчето и тези на майка му. Физически техните очи бяха еднакви: големи, дълбоки и с онзи изненадващ бутилково зелен цвят, характерен за семейството на графинята. Но огромната разлика в личностите на майката и сина беше изразена в яснотата и силата на погледа, в начина по който се премрежваха и проясняваха тези очи. Погледът на майката беше омайващ, на сина — студен. Там, където майката използваше своите очи да очарова, момчето ги използваше да Отблъсква. Това, което в нейния поглед беше кокетство, в неговия беше арогантност. От нейните очи струеше светлина, неговите бяха вглъбени. Нейните очи изразяваха хумор, неговите — ум. Тя очароваше, той безпокоеше.

Александра Ивановна беше влюбена в себе си; Николай беше егоист.

Според западните разбирания Николай изглеждаше твърде млад за годините си. Само студенината на яркозелените очи и някаква твърдост на устните му предпазваше лицето му от опасността да изглежда