немският шофьор успя да изведе чудовището на древния площад, където се сблъска с непреодолима бариера. Поклащайки се една до друга по средата на улицата, две жени обменяха клюки с края на устните си. На средна възраст, огромни, те пристъпваха тежко на дебелите си крака, без да обръщат внимание на яростта на шофьора на камиона, който се влачеше след тях и удряше с юмрук по волана.
Нямаше начин Ханна Щерн да не оцени тази сцена, отразяваща френско-германските отношения в Общия пазар. В този момент отново се появи собственикът на кафенето, а триъгълното му баскско лице бе изпълнено с неочаквано разбиране.
— Вие търсите мистър Хел! — каза й той.
— Така ви казах.
— Ах, ако знаех, че търсите точно
Той й обясни как да стигне до Шато Етчбар: първо излиза от Тардетс („р“-търкалящо се, „с“ и „т“ произнесени заедно); след това минава през селото Абенс-де-Хаут (пет срички, „х“ и „т“ произнесени заедно) и нагоре през Лишанс (без носовки), след което тръгва по дясното отклонение през хълмовете на Етчбар; но не и по лявото отклонение, което ще я доведе до Лик.
— Далече ли е?
— Не, не е далече, но нали не искате да отидете в Лик?
— Искам да кажа до Етчбар. Далече ли е до Етчбар? — В нейното изморено и напрегнато състояние усилието да получи една малка информация от един баск й се стори огромно.
Той помръдна с рамене.
— О, сигурно е два километра след Абенс-де-Хаут. Не можете да го пропуснете. Освен ако завиете наляво на разклонението. Тогава вече ще го пропуснете! Ще го пропуснете, защото ще бъдете в Лик, нали разбирате…
Възрастните играчи на
— Слушайте! — помоли се Ханна. — Има ли някой, който може да ме закара до Шато Етчбар?
Проведе се кратък дебат между собственика на кафенето и играчите. Имаше известен спор и голямо количество обяснения и изясняване на позиции. След което най-старшият поднесе общото мнение:
— Не.
Бяха решили, че тази чужденка с къси шорти и раница беше от онези млади атлетични туристи, които се държаха много приятелски, но даваха малко бакшиши. Следователно, нямаше кой да я закара до Етчбар, с изключение на най-възрастния от играчите, който искаше да рискува с щедростта й, но за съжаление нямаше кола. И освен това не можеше да кара.
С въздишка Ханна взе раницата си. Но когато собственикът на кафенето й припомни за чашката кафе, тя се сети, че нямаше никакви френски пари. Тя обясни, опитвайки се да представи нещата откъм смешната им страна. Но той впери поглед в чашата неплатено кафе и запази печално мълчание. Играчите започнаха да обсъждат тази нова ситуация с оживление. Какво? Туристката е пила кафе, без да има пари да го плати? Това направо беше въпрос за съда.
Накрая собственикът изпусна една разкъсваща въздишка и я погледна трагично с влажни очи. Наистина ли искаше да му каже, че няма два франка за кафето — да забравим бакшиша — само два франка? Това беше просто въпрос на принцип. Все пак той е платил за това кафе; платил е за газта, с която е стоплил водата; и на всеки две години плаща на калайджия да поправи джезвето. Той беше човек, който плаща дълговете си. За разлика от някои други, които би могъл да спомене.
Ханна се чудеше да се смее ли или да се ядосва. Не можеше да повярва, че целият театър се разиграваше само заради два франка. (Тя не знаеше, че истинската цена на кафето в действителност беше един франк.) Никога преди не се беше сблъсквала с тази френска версия на скъперничество, в която парите — самата монета — беше центърът на всяко съображение, по-важно от стоката, комфорта, достойнството. В действителност беше по-важно и от самото богатство. Нямаше начин да знае, че тези хора, въпреки че носеха баскски имена, бяха станали французи под влиянието на радиото, телевизията и контролираното от правителството образование.
В тяхното съзнание преобладаваше дребният търговец. Те напълно споделяха галския възглед за печалба, при който удоволствието да спечелиш сто франка беше нищо пред силното страдание, причинено от загубата на един сантим.
Разбирайки, че неговата болка и разочарование няма да доведат до получаването на тези два франка от младото момиче, собственикът се извини с подигравателна любезност, като й каза, че веднага се връща.
Когато след двадесет минути се появи отново след дълъг и напрегнат разговор с жена си, той попита:
— Вие приятелка ли сте на мистър Хел?
— Да — излъга Ханна, без да иска да навлиза в подробности.
— Разбирам. Добре тогава. Ще приема, че мистър Хел ще плати вместо вас. — Той откъсна лист от един бележник и написа нещо на него, след което го сгъна два пъти и с нокти заостри ръбовете.
— Моля, дайте това на мистър Хел — каза той студено. Очите му вече не пробягваха по гърдите и краката й.
Някои неща бяха по-важни от романтиката.
Ханна вървеше вече повече от час, мина по моста на Абенс, през блестящата Врата на сезоните, след което бавно се изкачи по хълмовете, през които минаваше асфалтовият път, омекнал от слънцето, заобиколен от старинни каменни стени, върху които се препичаха гущери, започнали да цвърчат при нейното приближаване. В полетата пасяха овце, агнета се въртяха около майките си, червеникавокафяви пиринейски крави пристъпваха в сянката на безредно пръснатите ябълкови дървета, наблюдавайки я; очите им бяха безкрайно нежни и безкрайно глупави. Заоблени хълмове с избуяла папрат ограждаха тясната долина, а зад седловините на хълмовете се издигаха покрити със сняг планини, чиито назъбени върхове рязко се очертаваха в ясното синьо небе. Високо горе един ястреб балансираше по ръба на въздушното течение, перата на крилете му бяха разперени като пръсти, които усещат вятъра, докато лети и търси плячка по земята.
От горещината наоколо се носеше една тежка смесица от аромати: леката миризма на диви цветя, по- силната миризма на окосена трева и пресни овчи изпражнения, и накрая миризмата на омекналия асфалт.
Обхваната от умора от гледките и миризмите наоколо, Ханна пристъпваше тежко, навела надолу глава, концентрирала погледа си във върховете на туристическите си обувки. Мозъкът й, ужасен от сетивното претоварване през последните десет часа, беше намерил убежище в нещо като въображаем тунел, създаден от подсъзнанието й. Тя не смееше да мисли, да си представя, да си спомня; не трябваше да допусне виденията да я обхванат, нямаше да издържи. Не мисли! Само върви и гледай върховете на обувките си. Просто трябва да стигнеш до Шато Етчбар. Просто трябва да намериш Николай Хел. Няма нищо по-важно от това.
Тя стигна до едно разклонение на пътя и спря. Надясно пътят продължаваше стръмно към селото Етчбар, разположено на хълм, а зад купчината камъни и къщи с груби мазилки между боровете надничаше една фасада, заобиколена с висока каменна ограда, принадлежаща очевидно на Шато Етчбар.
Тя дълбоко въздъхна и продължи да пристъпва тежко, умората й граничеше с нервна криза. Ако само успееше да стигне до замъка… само да намереше Николай Хел…
Две селянки прекъснаха размяната на клюки над ниската каменна стена и се загледаха в чужденката с открито любопитство и недоверие. Къде ли отиваше, така безсрамно показвайки краката си? Към замъка ли? Е, тогава всичко беше ясно. Най-различни странни хора отиваха в замъка, откакто този чужденец го купи. Не че мистър Хел беше лош човек. Знаеха дори от мъжете си, че членовете на баскоскто движение за свобода му се възхищават. Но все пак… той си оставаше новодошъл. Нямаше защо да се отрича това. Беше живял в
