притежават петрола.
Арабският представител се усмихна и кимна.
— Изразихте точно мислите на моя чичо и президент, който често казва…
— Добре. — Даймънд се надигна. — Тримата останете на разположение. След по-малко от час ще ви повикам. Дотогава ще получа всички данни. Може би ще бъде възможно да оправя кашата, която сте забъркали. — Той тръгна по пътеката, последван от мис Суивън.
Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си, за да каже нещо, след което реши, че мълчанието е по-силно. Той фиксира с един дълъг поглед Стар, пренебрегна арабина и напусна залата.
— Е, приятел — каза Стар, като се надигна от креслото, по-добре да хапнем нещо, преди да е станало още по-лошо.
Арабинът се изхили и кимна.
За известно време над празната зала господстваше неподвижният образ на Ханна Щерн, усмихваща се от екрана. Когато операторът започна да пренавива филма, той се размаза.
ЕТЧБАР
Ханна Щерн седеше на една маса в кафенето под аркадата над централния площад на Тардет. Гледаше вцепенено в остатъка от кафето си. Слънцето ослепително блестеше по белите сгради на площада. Сенките под аркадата бяха тъмни и хладни. От вътрешността на кафенето зад нея долитаха гласовете на четирима възрастни баски, играещи
През последните седем часа Ханна Щерн беше преминала от кошмарната действителност към фантазиите на човек, бягащ от действителността. От объркване към замайване. Беше зашеметена от емоционален шок и душевно изтощена. А сега, люшкаща се на ръба на нервна криза, тя се чувстваше съвсем спокойна, дори малко сънлива.
Реалното, нереалното; същественото, несъщественото; Сега, Тогава; хладината под аркадата, горещината на празния площад; тези гласове, бъбрещи на най-древния европейски език… всичко беше безпристрастно объркано. Като че ли всичко се беше случило на някой друг, някой, към когото изпитваше голямо съчувствие и симпатия, но на когото не можеше да помогне. На когото никой не можеше да помогне.
След кръвопролитието на летището в Рим тя беше успяла по някакъв начин да измине целия път от Италия до това кафене в този малък град на баските. Замаяна и умствено зашеметена, тя беше пропътувала петстотин километра за девет часа. Но сега, когато й оставаха само още четири или пет километра, се чувстваше абсолютно изтощена. Източникът й на адреналин беше празен и както изглеждаше, щеше да се провали в последния момент поради каприза на един собственик на кафене.
В началото бяха ужасът и объркването — виждайки застреляни другарите си — една истерична невъзможност да повярва на случилото се. През това време беше останала неподвижна, докато хората наоколо тичаха и се блъскаха в нея. Още изстрели. Високо вайкане от италианското семейство, което очакваше роднината си. След което я беше обхванала паника; тя слепешката тръгна напред, към главния изход на терминала, към слънчевата светлина. Дишаше през уста на големи глътки. Покрай нея притичваха полицаи. Тя си казваше, че трябва да продължава да върви. Мускулите на гърба й се бяха напрегнали болезнено в очакване на куршума, който така и не дойде. Тя мина покрай възрастния мъж с бялата козя брадичка, който седеше с опънати крака на пода, като дете, което си играе. Тя не видя рана, но локвата кръв, в която той седеше растеше. Не изглеждаше, че го боли. Той я погледна питащо. Очите им се срещнаха. Тя промълви глупаво:
— Съжалявам. Наистина съжалявам.
Една дебела жена от чакащите роднини беше изпаднала в истерия. Обръщаха й повече внимание, отколкото на ранените членове на семейството. Все пак, тя беше майката.
Над цялото това объркване, тичане и крещене един мелодичен глас обявяваше първото повикване за пътниците на „Ер Франс“, полет 470 за Тулуза, Тардет и Пау. Записът звучеше, без да се влияе от хаоса под високоговорителите. Когато съобщението беше повторено на френски, последната му част достигна до съзнанието на Ханна. Изход единадесет. Изход единадесет.
Стюардесата напомни на Ханна да изправи седалката си.
— Да, да, съжалявам.
Минута по-късно, когато се връщаше по пътеката, тя й напомни да закопчае предпазния си колан.
— Какво? О, да. Съжалявам.
Самолетът се издигна в един облак, след това полетя под ясно синьо небе. Ханна трепереше от уязвимост и самота. На мястото до нея седеше един мъж на средна възраст, четящ вестник. От време на време очите му се плъзгаха над вестника и бързо поглеждаха към почернелите й от слънцето крака, които се подаваха от шортите. Почувства погледа му и закопча едното горно копче на блузата си. Мъжът се усмихна и изчисти гърлото си. Щеше да я заговори! Глупавият кучи син щеше да се опита да я сваля! Господи!
Изведнъж й се повдигна.
Тя едва стигна до тоалетната където се наведе и повърна в чинията. Когато излезе оттам беше пребледняла, на коленете й имаше отпечатък от плочките на пода. Стюардесата прояви загриженост, но и леко високомерие, като не можеше да си представи, че от един толкова кратък полет може да й стане лошо.
Самолетът се наклони, когато наближи Пау, и Ханна погледна през прозореца към панорамата на Пиринеите, покрити със сняг и извисяващи се в кристалния въздух. Прекрасно и ужасно!
Някъде там долу живееше Николай Хел. Ако само можеше да стигне до мистър Хел…
Чак когато беше извън терминала, си спомни, че няма пари. Всичките им пари бяха в Аврим. Трябваше да пътува на стоп, а не знаеше пътя. Можеше да пита шофьорите. Знаеше, че нямаше да има проблеми да намери желаещи да я качат. Когато си млад и хубава… и с голям бюст…
С първата кола, на която се качи, стигна до Пау и шофьорът й предложи да й намери място за през нощта. Вместо това тя го убеди да я закара извън града и да й покаже пътя за Тардет. На два пъти ръката му се плъзваше от лоста за скоростите и погалваше крака й.
Намери следващата кола почти веднага. Не, той не отиваше до Тардет. Само до Олерон. Но можеше да й намери място за през нощта…
Още една кола, още един отзивчив шофьор и Ханна стигна градчето Тардет, където реши да попита за посоката в кафенето. Първата пречка, която срещна, беше местният диалект,
— Какво търсите? — попита собственикът на кафенето, като очите му се преместиха от гърдите й само за да погледнат краката.
— Искам да намеря Шато Етчбар. Домът на мистър Хел.
Собственикът се намръщи, погледна към арката над главата си и се почеса с един пръст под баретата, която мъжете баски свалят само в леглото и в ковчега. Не, не вярва да е чувал такова име. Хел ли казахте? ( Той можеше да произнесе х-то, защото това беше звук, който го имаше в езика им.) Може би жена му знаеше. Щеше да я попита. Ще си поръча ли нещо госпожицата, докато чака? Тя си поръча кафе, то пристигна гъсто, горчиво и претопляно неколкократно в метално джезве, което беше калайдисано, но въпреки това течеше. Собственикът изказа съжаления за това. Надявал се кафето, което капнало на крака й да не я е изгорило. Нали не е толкова горещо, че да я изгори? Добре, добре. Той изчезна в задната част на кафенето, за да разпита за мистър Хел.
Очите на Ханна болезнено се разшириха, когато погледна към блесналия на слънцето площад, който беше пуст с изключение на няколко коли, паркирани под случайни ъгли — там където техните шофьори бяха успели да ги спрат.
С оглушителен рев на мотор, хъркане на скорости и облаци изгорели газове един немски камион управляван с трудност, се размина на десет сантиметра от сградата на ъгъла. Запотен и стиснал волана,
