замъка само четиринадесет години, докато всеки друг от селото (деветдесет и трима души) можеше да намери името си на десетки надгробни плочи в двора на църквата, понякога току що гравирано върху пиринейски гранит, друг път едва виждащо се върху древен камък, загладен от пет века дъжд и вятър. Я виж! Тази безсрамница дори не си е сложила сутиен! Иска мъжете да я гледат, това е! Ако не е внимателна, ще има незаконно дете! Кой тогава ще се омъжи за нея? Ще свърши като домашна помощничка в дома на сестра си. И мъжът на сестра й ще я преследва, когато е пиян! И един ден, когато сестра й е бременна, тя ще му се отдаде! Най-вероятно в хамбара. Винаги така става. И сестра й ще разбере и ще я изгони от къщата! Къде ще отиде тогава? Ще стане проститутка в Байон, ето какво ще стане!
Трета жена се присъедини към тях. Кое е това момиче, което така си показва краката? Ние не знаем нищо за нея — освен че е проститутка от Байон. И дори не е баска! Мислиш ли, че може да е протестантка? О, не, не бих предположила такова нещо. Проста една бедна курва, която е спала с мъжа на сестра си. Винаги така става, когато ходиш със свободни гърди.
Вярно, вярно.
Минавайки, Ханна вдигна поглед и видя трите жени.
— Добър ден, госпожи — каза тя.
— Добър ден, госпожице — отвърнаха в хор те, усмихвайки се по баскски открито.
— Разхождате ли се? — попита едната.
— Да, госпожо.
— Това е хубаво. Щастливка сте щом като имате свободно време.
Едно смушкване с лакът. Беше направо смело и умно да каже това.
— Замъка ли търсите, госпожице?
— Да.
— Продължавайте така, както сте тръгнали, и ще намерите това, което търсите.
Смушкване. Още едно. Беше опасно, но прекрасно да кажеш нещо толкова близо до истината.
Ханна стоеше пред тежката желязна врата. Наоколо не се виждаше никой и изглеждаше, че няма начин да се позвъни или почука. Замъкът беше разположен на стотина метра навътре, до него водеше една дълга алея с дървета. Тя се колебаеше дали да не опита една от по-малките врати надолу по пътя, когато чу мелодичен глас зад себе си.
— Госпожице?
Тя се обърна към вратата, където възрастен градинар в синя работна престилка надничаше от другата страна.
— Търся мистър Хел — обясни тя.
— Да — каза градинарят с това преглътнато „oui“, което можеше да значи всичко друго, но не и „да“. Той й каза да изчака и изчезна между виещата се редица дървета. Една минута по-късно тя чу пантите на една от страничните врати да скърцат, и той я повика с ръка и дълбок поклон, който почти го извади от равновесие. Когато мина покрай него, разбра, че той е полупиян. В действителност Пиер никога не беше пиян, но и никога не беше и трезвен. Редовното поемане на дванадесет чаши червено вино на ден го предпазваха от едното и от другото състояние.
Пиер й показа пътя, но не я придружи до къщата. Той продължи да подрязва храстите, които образуваха лабиринт. Той никога не работеше бързо, но и никога не бягаше от работа. Денят му беше точно разпределен, като на всеки половин час се освежаваше с чаша червено.
Ханна можеше да чуе отслабващия звук от потракването на ножицата, колкото повече напредваше по алеята между дърветата. Във върховете на дърветата шепнеше тих вятър, а под плътната сянка беше хладно. Тя потрепера. Беше замаяна от дългата разходка в горещината. През целия ден не беше слагала нищо в стомаха си само кафе. Чувствата й бяха замръзнали от страх, след това се бяха размразили от отчаяние. Започваше да губи връзка с реалността.
Когато стигна в подножието на двойната редица от мраморни стълби, тя се спря поколебана накъде да тръгне.
— Мога ли да ви помогна? — попита над нея един женски глас.
Ханна заслони очи и погледна към обляна в слънце тераса.
— Здравейте, аз съм Ханна Щерн.
— Е добре, влезте, Ханна Щерн.
Слънчевата светлина зад жената пречеше на Ханна да види чертите й, но от дрехите и държанието й можеше да се предположи, че е азиатка, въпреки че мекият и обработен глас не приличаше на чуруликането, характерно за азиатските жени.
— Имаме едно от тези съвпадения, за които се предполага, че носят щастие. Моето име е Хана — почти същото като вашето. На японски Хана означава цвете. Какво означава вашето Ханна? Може би като повечето западни имена не означава нищо. Колко мило, че дойдохте точно навреме за чая.
Те се ръкуваха по френски маниер и Ханна остана поразена от спокойната красота на тази жена, чиито очи като че ли я наблюдаваха със смесица от любезност и хумор, и чието държание правеше Ханна да се чувства странно спокойна и защитена. Докато вървяха по широката, покрита с плоски камъни тераса към къщата с класическа фасада от четири стъклени врати-прозорци, представляващи главния вход, жената избра най-красивия стрък от цветята, които беше отрязала и го подаде на Ханна с жест — колкото естествен, толкова и приятен.
— Ще трябва да го сложа във вода — каза тя. — След това ще пием чай. Вие приятелка ли сте на Николай?
— В действителност, не. Чичо ми му беше приятел.
— И вие сте решили да го видите, минавайки оттук? Колко мило от ваша страна.
Тя отвори стъклените врати към слънчевата приемна стая, в средата на която бяха поставени съдове за чай върху ниска маса пред мраморна камина с медна решетка Една врата в другия край на стаята се захлопна леко като влязоха. През следващите дни, които прекара в Шато Етчбар, всичко което Ханна успя да види и чуе от прислугата, бяха врати, които се затваряха, когато тя влизаше, или тихи стъпки в края на коридора, или кафени цветя, поставени на нощното шкафче. Храната беше приготвена по такъв начин, че стопанката на къщата можеше да я сервира сама. Това й даваше възможност да покаже любезността и загрижеността си.
— Оставете раницата си тук, в ъгъла, Ханна — каза жената. — И бихте ли били така добра да налеете, докато подредя цветята?
Със слънчевата светлина, влизаща през френските прозорци, стените в бледосиньо на златни листа, мебелите — смесица от Луй XV и ориенталски стил, с парата, извиваща се в слънчевите лъчи над чайника, с огледалата, отразяващи светлината, удвояващи и утрояващи всичко — тази стая като че ли не беше от същия свят, в който млади мъже бяха застрелвани по летищата. Докато наливаше чая от сребърния чайник, Ханна беше наистина замаяна. Прекалено много се беше случило през последните часове. Струваше й се, че ще припадне.
Без някаква причина тя си припомни едно подобно чувство на объркване, когато беше дете в училище… беше лято и тя беше отегчена, около нея се разнасяше бръмченето на класната стая. Беше се вторачила, докато предметите около нея ставаха ту малки, ту големи. И тя се питаше: „Аз тук ли съм? Това аз ли съм? Наистина ли аз си мисля тези неща? Аз? Аз?“
Сега, когато наблюдаваше грациозните, икономични движения на слабата азиатка, която отстъпваше назад, за да огледа критично наредбата на цветята, след което нанасяше леки корекции, Ханна отчаяно се мъчеше да намери опора срещу прилива от объркване и умора, който се опитваше да я отнесе.
Това е странно, мислеше си тя. От всичко, което се беше случило през този ден: ужасните неща на летището, пътуването до Пау, което беше като сън, намеците на шофьорите, които я бяха вземали на стоп, този глупак — собственикът на кафенето в Тардет, дългото ходене по пътя до Етчбар… от всичко това най- дълбока следа беше оставил пътят през алеята с кедрови дървета… потреперването под дебелата сянка, докато вятърът шумолеше в листата. Беше друг свят. И беше странен.
Беше ли истина, че тя седеше тук, наливайки чай, вероятно изглеждаща като клоун с тесните шорти и спортните обувки?
Нима само преди няколко часа тя беше минала покрай възрастния мъж, седнал на пода на Външни линии в Рим. „Съжалявам“, беше промълвила тя глупаво.
