Шибуми (Начин за игра на Шибуми)

империализъм, беше останала почти незасегната. Празните прозорци гледаха към напуснатия град, който тайпаните бяха създали, изсмукали и накрая изоставили.

Николай беше сред малката група от облечени в синьо китайски деца, които бяха подредени по улиците, за да наблюдават първия парад на окупационните войски. Фотографи от военни вестници бяха раздали лепнещи сладкиши и малки химомару — знаменца с изгряващо слънце, които децата трябваше да размахват, докато подвижните камери записваха техния смутен ентусиазъм. Един млад офицер ръководеше събитието, като увеличаваше бъркотията със своите лаещи инструкции на развален китайски. Без да знае какво да прави с този хлапак с руса коса и зелени очи, той нареди на Николай да застане отзад.

Николай никога не беше виждал такива войници, груби и действени, но не и подходящи за парад. Те не маршируваха със синхронизацията на роботи като германците и англичаните; те минаваха в чисти, но разкривени редици, марширувайки рязко зад сериозните млади офицери с мустаци и комично дълги мечове. Независимо от факта, че много жилища бяха оцелели, един ден Александра Ивановна беше изненадана и обезпокоена от служебна кола с развиващи се флагчета на калниците, която спря на пътя пред къщата. Един младши офицер на звучен металически френски й съобщи, че генерал Кищикава Такаши, губернаторът на Шанхай, ще отседне при нея. Но нейният жив инстинкт за самосъхранение й подсказа, че може би ще има известна изгода, ако създаде приятелски връзки с генерала, особено след като жизнено необходими неща се намираха толкова трудно. Тя и за секунда не се осъмни, че генералът автоматично ще бъде добавен към нейните обожатели.

Грешеше. Въпреки заетата си програма, генералът намери време да й обясни на граматически правилен френски, че съжалява за неудобствата, които войната може да донесе на нейното домакинство. Но й даде да разбере, че тя беше гостенката в неговата къща, а не той в нейната. Генералът беше твърде зает, за да губи време за флиртове, но винаги беше внимателен в отношението си към нея. В началото Александра Ивановна беше озадачена, по-късно раздразнена, а накрая заинтригувана от любезната незаинтересованост на този мъж, нещо, което никога не беше получавала от един хетеросексуален мъж. От своя страна той я намираше интересна, но не и необходима.

Въпреки всичко, в знак на любезност, той вечеряше всяка седмица с тях, като по западен маниер по време на вечерята се водеха леки разговори, от които той научи много за графинята и нейния син, докато те пък научиха много малко за генерала. Той наближаваше шестдесетте — млад за японски генерал — вдовец, с една дъщеря, живееща в Токио. Въпреки че беше убеден патриот, в смисъл, че обичаше всички неживи неща в страната си — езерата, планините, забулените долини — никога не беше гледал на кариерата си в армията като на естествено призвание. Като млад беше мечтал да стане писател, въпреки че дълбоко в сърцето си винаги беше знаел, че традицията в семейството непременно ще го доведе до военна кариера. Само гордостта и предаността към дълга го бяха направили трудолюбив и добросъвестен административен офицер и, въпреки че беше прекарал повече от половината си живот в армията, той не възприемаше работата си там като нещо повече от професия. Умът му, но не и сърцето му; времето, но не и чувствата му, бяха отдадени на работата.

В резултат на плодотворните му усилия, които често го задържаха в кабинета му на Бунд от рано сутринта до късно през нощта, градът започна да се възстановява. Заработи обслужването, фабриките бяха поправени и китайските селяни отново започнаха да се появяват в града. Животът и шумът се завърнаха бавно по улиците и понякога можеше да се чуе и смях. Въпреки че не бяха блестящи, условията за живот на китайския работник се подобриха значително в сравнение с тези, по време на европейците. Имаше работа, чиста вода, основни хигиенни облекчения и зачатъци на здравеопазване. Професията на просяците западна, но проституцията разцъфтя и проявите на насилие бяха малко. Все пак Шанхай беше окупиран град, а войниците бяха мъже.

Когато здравето на генерал Кишикава започна да страда от прекалената работа, той си наложи една по-здравословна програма, която му даваше възможност да вечеря почти всяка вечер в къщата си на авеню Жофре.

Една вечер, след като бяха вечеряли, генералът спомена мимоходом, че много обича да играе на Го. Николай, който рядко говореше, освен когато отговаряше кратко на директни въпроси, призна, че също играе тази игра. Генералът остана развеселен и впечатлен от факта, че момчето каза това на безупречен японски. Той се разсмя, когато Николай обясни, че учи японски от книги, с помощта на ординареца на генерала.

— Добре се справяш само след шест месеца учене — каза генералът.

— Това е петият ми език, сър. Всички езици си приличат математически. Всеки нов е по-лесен от последния. Освен това — момчето присви рамене, — имам дарба за езици.

Кишикава-сан остана доволен от начина, по който прозвуча казаното от Николай — без самохвалство и без английска срамежливост. В същото време генералът се засмя на себе си, като забеляза, че момчето очевидно беше репетирало първото изречение, тъй като то беше съвсем правилно, докато следващите издаваха грешки в използването на идиомите и в произношението. Генералът не се издаде, знаейки, че Николай е в такава възраст, когато взема всичко много сериозно и може да се засегне.

— Аз ще ти помогна с твоя японски, ако искаш — каза Кишикава-сан. — Но първо нека видим дали си наистина интересен противник на Го.

На Николай беше дадено предимство от четири камъка и те изиграха една бърза, кратка игра, тъй като на другия ден генералът щеше да има много работа. Скоро бяха погълнати от играта и Александра Ивановна, която не виждаше голям смисъл в събития, в които не е център на внимание, се оплака, че не се чувства добре и се оттегли.

Генералът спечели, но не така лесно, както предполагаше. Тъй като самият той беше аматьор, способен да даде сериозен отпор на професионалист с минимум предимства, остана впечатлен от странния стил на Николай.

— От колко време играеш Го? — попита той, на френски, за да облекчи Николай от несвойствените изрази.

— О, предполагам, че от четири или пет години, сър. Генералът се намръщи.

— Пет години? Но… на колко години си сега?

— На тринадесет, сър. Знам, че изглеждам по-млад отколкото съм. Това е фамилна черта.

Генералът кимна и се усмихна вътрешно при мисълта как Александра Ивановна, когато попълваше документите си за самоличност пред окупационните власти, се беше възползвала от тази „фамилна черта“, като записа дата на раждане, според която би трябвало на единадесет години да е била любовница на белогвардейски генерал и да е родила Николай, докато е била на дванадесет. Много преди това разузнаването на генерала го беше запознало с фактите за графинята, но той й позволи този нищожен признак на кокетство, най-вече като имаше предвид обезпокоителните данни за здравословното й състояние.

— Независимо от това, за един мъж на тринадесет години ти игра забележително добре, Нико. — По време на играта генералът беше измислил това умалително име, за да избегне трудно произносимото „л“. Това остана завинаги името, с което той наричаше Николай. — Предполагам, че не си тренирал официално?

— Не, сър. Не съм следвал ничии инструкции. Научих се, четейки книгите.

— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо досега.

— Може би, сър. Но аз съм много интелигентен. Известно време генералът изучаваше неподвижното лице на момчето; неговите очи с цвят на пелин отвърнаха честно на погледа му. — Кажи ми, Нико, защо избра да учиш Го? Това е предимно японска игра. Предполагам, че никой от твоите приятели не я играе. Те сигурно изобщо не са чували за нея.

— Това е точно причината, поради която избрах Го, сър.

— Разбирам. — Какво странно момче. Едновременно честно до чувствителност и арогантно. — Успя ли да разбереш от книгите какви качества са необходими, за да бъдеш добър играч?

Николай се замисли за момент, преди да отговори.

— Разбира се, човек трябва да притежава концентрираност. Смелост. Самоконтрол. Това е ясно от само себе си. Но по-важното е, че човек трябва… не знам точно как да го кажа. Трябва да бъде едновременно математик и поет. Все едно, че поезията е наука; или математиката изкуство. Трябва да притежава чувство