семейството на Отаке живееше със зосуи, овесена каша с нарязани моркови и ряпа, сварени с ориз, която успяваха да преглътнат само благодарение на хумора на Отаке-сан. Той се хранеше с много жестове и звуци на удоволствие, въртейки очи и потупвайки стомаха си по такъв начин, че караше децата си и учениците да се смеят и да забравят глинестия вкус на храната в устата си. В началото се отнасяха със съчувствие към бегълците от градовете, но след известно време техните допълнителни гърла станаха в тежест; започнаха да наричат бегълците „сокайдж-ин“ и селяните недоволно мърмореха срещу тези градски търтеи, които са били достатъчно важни и богати, за да избягат от ужасите на града, но неспособни да се грижат за себе си.
Отаке-сан си беше позволил само един разкош — своята малка официална градина. В разгара на войната той я прекопа и посади зеленчуци. Но типично за него, той така аранжира ряпата, морковите и радиката в смесени лехи, че те отново бяха приятни за окото.
— Признавам, че така изискват повече грижи и по-трудно се плевят. Но ако изоставим красотата в отчаяната си борба за живот, това ще означава, че варварите вече са победили.
В края на краищата, официалните съобщения по радиото бяха принудени да признаят за някоя загубена битка или остров, за да съществува някаква правдоподобност на фона на завръщащите се ранени войници. Всеки път, когато се съобщаваше за такова поражение (винаги с обяснения за тактическо отстъпление или реорганизация на отбранителните линии), радиопредаването завършваше с една любима стара песен „Уми Юка-ба“, чиито нежни тонове винаги бяха свързвани с това време на тъмнина и загуба.
Отаке-сан пътуваше вече много рядко на състезания по Го, тъй като транспортът беше ориентиран само за военни и промишлени нужди.
Благодарение на това, че придружаваше своя учител на тези редки състезания, Николай имаше възможност да види ефекта от войната. Изравнени със земята градове, бездомни хора. Но бомбардировачите не бяха сломили духа им. Едно иронично разбиране на стратегията е, че бомбардирането може да пречупи волята на една нация за борба. В Германия, Англия и Япония ефектът от стратегическите бомбардировки беше да даде на хората обща кауза да се борят за оцеляването си.
Веднъж, когато влакът беше спрял на една гара поради повреда по релсите, Николай се разхождаше напред-назад по перона. Покрай сградата на гарата бяха наредени носилки с ранени войници на път за болницата. Някои бяха посивели от болка и лежаха неподвижно, за да я потиснат, но никой не викаше; не се чуваше дори пъшкане. Възрастни хора и деца минаваха от носилка на носилка със сълзи на съчувствие в очите, покланяха се ниско на всеки ранен войник и мълвяха: — Благодарим ви. Благодарим ви.
Една приведена възрастна жена се приближи до Николай и се втренчи в неговото европейско лице с необичайно зелени очи. В изражението й нямаше омраза, само една смесица от объркване и разочарование. Тя тъжно поклати глава и продължи нататък.
Николай намери един тих край на перона, където седна и се загледа в надвисналия облак. Той се отпусна и се концентрира в слабото движение вътре в облака и след няколко минути успя да намери избавление в едно кратко мистично прехвърляне, където беше неуязвим срещу заобикалящата го действителност и расовата си вина.
Второто посещение на генерала беше късно през войната. Без да предупреди, той пристигна един пролетен следобед и след разговор на четири очи с Отаке-сан покани Николай да го придружи в пътуване до бреговете на река Каякава, близо до Нийгата, за да наблюдават цъфтежа на вишните. Преди да навлезе навътре в страната, влакът им премина през индустриалната част между Йокохама и Токио, където започна да пълзи несигурно по повредените от бомбардировките и изхабени релси. Миля след миля минаваха през купчини камъни и развалини, причинени от безразборните масирани бомбардировки, които бяха изравнили със земята домове, заводи, училища и храмове, магазини, театри, болници. Не беше останало нищо по- високо от човешки ръст, обикновено някоя останка от отсечен комин.
Влакът маневрираше около Токио през покрайнините му. Всичко наоколо беше доказателство за голямото въздушно нападение на 9 март, по време на което триста Б-29 пръснаха едновременно запалителни бомби над населено Токио. Шестнадесет квадратни мили от града се превърнаха в ад, където температурата, надвишаваща 1800 градуса по Фаренхайт, топеше покриви и изкривяваше паважа. Огънят се прехвърляше от къща на къща, минаваше над реки и канали и обграждаше тълпи от обезумели хора, които тичаха без посока, напразно търсейки избавление от огнения пръстен. Дърветата в парковете пушеха и съскаха, преди да достигнат точката на горене, когато пламваха изведнъж от дънера до върха. Хората се хвърляха в каналите, за да избегнат ужасната топлина, но напиращите от брега тълпи ги натикваха все по- навътре.
Вихрушката на пламъците засмукваше въздух в основата си и създаваше огнена буря, която като ураган преминаваше над града, за да засили огромния пожар. Толкова силни бяха тези ветрове, че отблъснаха самолетите с фотографи, които кръжаха над града, на мили напред.
Много умряха тази нощ от задушаване. Ненаситните пламъци буквално изтръгваха дъха от дробовете им.
Останали без ефективна отбрана, японците нямаше с какво да се противопоставят на вълните от бомбардировачи, които разпръскваха огъня над града. Пожарникари плачеха от отчаяние и срам, когато дърпаха безполезните маркучи към пламтящите стени.
Когато зората настъпи, градът все още тлееше. Над всяка купчина камъни си играеха малки пламъчета, търсещи нещо да подпалят. Мъртвите бяха навсякъде. Сто и тридесет хиляди. Сварените тела на децата лежаха в дворовете на училищата. Двойки възрастни хора бяха умрели прегърнати, съединени завинаги.
Мълчаливи групи от оцелели минаваха от купчина на купчина разчистени тела, за да търсят близките си. На една млада жена, останала без тяло, кимоното изглеждаше като недокоснато от огъня, но когато го пипнаха, то се разпадна на пепел.
По-късно, след години, западните хора щяха да изпитат угризения за това, което се беше случило в Хамбург и Дрезден, където жертвите бяха европейци. Но след бомбардировката на 9 март над Токио, списание „Таим“ описа събитието като „сбъдната мечта“, един експеримент, който доказа, че „запалени, както трябва, японските градове горят като есенна шума“. А Хирошима все още беше далече. По време на пътуването генерал Кишикава седеше неподвижен и мълчалив, дишането му беше толкова леко, че човек не можеше да види движението на гърдите му под измачкания цивилен костюм, който носеше. Дори и когато ужасът на Токио остана далеч зад тях и влакът се заизкачва сред несравнимата красота на планините, той не заговори. За да наруши мълчанието, Николай попита любезно за дъщерята и внука на генерала. В момента, когато изговори последната дума, той разбра какво се е случило. Как иначе генералът щеше да получи отпуска през последните месеци на войната?
Когато заговори, очите на генерала бяха любезни, но наранени и празни.
— Потърсих ги, Нико. Но района, в който живееха… вече не съществува. Реших да се сбогувам с тях сред цветовете на Каякава, където доведох веднъж дъщеря си, когато беше малко момиче, и където смятах да доведа… моя внук. Ще ми помогнеш ли да се сбогувам с тях, Нико?
Николай прочисти гърлото си.
— Как бих могъл да сторя това, сър?
— Като се разхождаш заедно с мене сред вишневите дръвчета. Като ми позволиш да ти говоря, когато няма да мога да издържам тишината. Ти си ми почти син, и ти… — Генералът преглътна няколко пъти и наведе очи.
Половин час по-късно той притисна с пръсти очите си и подсмръкна. След това погледна към Николай.
— Е, добре. Разкажи ми за живота си, Нико. Напредваш ли в играта? Все още ли шибуми ти е цел? Как успява да се справи Отаке-сан?
Николай атакува тишината с порой от баналности, които защитиха генерала срещу студената празнота в сърцето му.
Те останаха три дни в един старомоден хотел в Нийгата и всяка сутрин отиваха на бреговете на Каякава, където се разхождаха бавно сред вишневите дръвчета, които бяха напълно разцъфтели. Погледнати отдалече, дръвчетата изглеждаха като облаци от розова пара. Пътеката и пътят бяха покрити с цветове, които падаха навсякъде, умирайки в момента на най-голямата си красота. Кишикава-сан намираше
