— Не. Предполагам, че ще е максимално трудна. Много опасна. Най-вероятно има замесено убийство. В противен случай нямаше да сте тук.
— О, не мисля, че бих го нарекъл убийство, мистър Хел. Не бих употребил тази дума. Това по-скоро е… като войник, който се бие за своята страна и убива един враг.
— Точно това казах и аз: убийство.
— Нека бъде вашето.
— Ще бъде. Приятен следобед.
Агентът започна да изпитва чувството, че го манипулират, независимо от това, че бе обучен сам да използва хората. Избра като защита отново добродушната маска.
— Добре, мистър Хел. Ще трябва да говоря с моите началници и да видя какво може да се направи за вас. Хей, знаете ли какво? Аз дори не ви се представих. Съжалявам.
— Не се притеснявайте. Не ме интересува кой сте.
— Добре. Но приемете съвета ми, мистър Хел. Възползвайте се от този шанс. Подходящата възможност не чука по два пъти, нали знаете.
— Проницателно наблюдение. Сам ли сте съставил епиграмата?
— Ще се видим утре.
— Много добре. Ще помоля пазачът да почука два пъти на вратата. Не бих искал да го объркам с подходящата възможност.
В отдела на ЦРУ за Далечния изток обсъдиха исканията на Хел. Поданството беше нещо просто. Разбира се, не ставаше дума за американско. Тази висока привилегия беше запазена за руските танцьори емигранти. Но можеха да му уредят поданство в Панама, Никарагуа или Коста Рика — във всеки един от контролираните от ЦРУ райони. Щеше да им струва малко бакшиши на местна почва, но би могло да се направи.
Към въпроса със заплащането обаче се отнесоха по-неохотно. Не защото трябваше да правят икономии от доста разтегливия си бюджет, но просто смятаха, че парите щяха да бъдат хвърлени на вятъра, и съжаляваха за загубата. А че загуба щеше да има, беше ясно, защото вероятността Хел да се измъкнеше жив, беше нищожна. Друг финансов проблем бяха разходите по пътуването на Хел до Съединените щати за пластична операция, защото той нямаше да има никакъв шанс в Пекин с това запомнящо се лице. Въпреки всичко, накрая решиха, че нямат избор. В резултат на проучването си имаха само една перфокарта с името на човека, който можеше да свърши работата.
Добре. Нека бъде с костариканско поданство и да му се дадат пари.
Следващ проблем…
Но когато на следващата сутрин се срещнаха в стаята за посетители, агентът на ЦРУ разбра, че Хел има още едно изискване. Щеше да приеме работата само ако ЦРУ му дадеше настоящите адреси на тримата мъже, които го бяха разпитвали: „лекарят“, сержантът от военната полиция и майор Даймънд.
— Не, почакайте една минута, мистър Хел. Не можем да се съгласим с подобно нещо. ЦРУ се грижи за своите. Не можем да ви ги поднесем на тепсия по този начин. Бъдете разумен. Било каквото било. Какво ще кажете?
Хел стана и помоли пазача да го заведе до килията му.
Младият американец с откровеното лице въздъхна и поклати глава.
— Добре. Нека се обадя в отдела за одобрение. Става ли?
ВАШИНГТОН
— …И предполагам, че мистър Хел е завършил успешно ангажимента си — каза мистър Ейбъл. — Защото в противен случай нямаше сега да седим тук и да се занимаваме с него.
— Съвсем вярно — каза Даймънд. — Нямаме подробности, но около четири месеца след като бил вкаран в Китай през Хонг Конг, разбрахме, че е бил открит във Френския Индокитай от патрул на Чуждестранния легион. Беше в доста лоша форма… прекара няколко месеца в една болница в Сайгон… след което изчезна от нашето полезрение за известен период и се появи като свободно наемен контратерорист. Ние го свързваме с дълъг списък от удари срещу терористични групи и отделни личности, като обикновено заплащането се извършва от правителствата, посредством съответните разузнавателни служби. — Той се обърна към първия помощник. — Нека ги прегледаме на по-голяма скорост.
Бегли подробности на унищожителни акции една след друга преминаваха по повърхността на заседателната маса, докато Дебелака излагаше пред тях кариерата на Николай Хел от началото на петдесетте до средата на седемдесетте години. От време на време някой от присъстващите поискваше информацията да спре и питаше Даймънд за подробности.
— Боже Господи! — каза в един момент Дарил Стар. — Този приятел наистина е работил и на двете страни на улицата! В Щатите едновременно е ударил „Уедърмен“ и противниците им; в Ирландия е бил и на двете страни; изглежда, че е работил почти за всички, с изключение на арабите, гърците, испанците и аржентинците. И забелязахте ли оръжията, които е използвал? Освен приетите — като пистолети, тръби с нервнопаралитичен газ — имаше също така толкова необичайни оръжия като джобен гребен, сламка, нагънато парче хартия, ключ за врата, крушка за лампа… Ако не си внимателен, този тип може да те удуши със собствените ти ръце!
— Да — каза Даймънд. — Това е свързано с тренировките му в бойното изкуство „гол/убивам“. Установено е, че за Николай Хел една средно обзаведена европейска стая съдържа около двеста смъртоносни оръжия.
Стар поклати глава и цъкна силно.
— Да се отървем от човек като него, ще бъде по-трудно, отколкото да отлепиш сопол от нокътя си.
Мистър Ейбъл пребледня при тази твърде земна аналогия.
Палестинецът поклати глава.
— Не мога да си обясня тези екстравагантни суми, които получава за услугите си. В моята страна можеш да си купиш човешки живот за колко… в долари ще е два долара и двадесет и пет цента.
Даймънд го погледна с отегчение.
— Това е нормална цена за някой от вашите сънародници. Основната причина, поради която правителствата са готови да плащат толкова много на Хел, е фактът, че тероризмът е най-икономичното средство за воюване. Представете си сумата, необходима за създаването на сила, която да може да защити всеки индивид от нападения на улицата, в дома му, в колата му. Само издирването на отвлечени от терористи струва милиони. Стотина хиляди долара за унищожаването на един терорист е една доста добра сделка за едно правителство. Да не говорим и за това, че така се избягва антиправителствена пропаганда, която неминуемо би се получила при едно открито съдебно дело. — Даймънд се обърна към първия помощник. — Какво е средното възнаграждение, което получава Хел?
Първият помощник въведе в Дебелака този елементарен въпрос.
— Малко над четвърт милион, сър. Това е в долари. Но изглежда, че от 1963 г. е започнал да отказва заплащане в долари.
Мистър Ейбъл се подсмихна.
— Ето един проницателен мъж. Дори и ако човек тича през целия път до банката, тяхната спадаща стойност ще му донесе загуби.
— Разбира се — продължи първият помощник, — тази средна стойност е ориентировъчна. Ще ви стане по-ясно, ако вземете осреднената стойност на възнаграждението му.
— Какво означава това? — попита заместник-пълномощникът, доволен, че може да каже нещо.
— Изглежда, че понякога приема ангажименти без заплащане.
— О-о? — каза Ейбъл. — Това е изненадващо. Като се има предвид опитът му при окупационните сили и желанието му да живее в стил, отговарящ на неговите вкусове и произход, бих предположил, че предпочита да работи за този, който плаща най-добре.
— Не съвсем — поправи го Даймънд. — След 1967 г. е поемал поръчки без заплащане от различни еврейски бойни групировки — един вид извратено възхищение към борбата им срещу големите сили.
Мистър Ейбъл леко се усмихна.
— Да вземем друг случай — продължи Даймънд. — Извършвал е услуги без заплащане на ЕТА-6, баскската националистична организация. В замяна те го пазят — него и замъка му — при това много
