се спря на последното. Което се оказа грешно, за негово постоянно притеснение.
Животът му беше запълнен, дори прекалено, със събития от които все още не се беше уморил. Денят му започваше със закуска и баня със студена вода. След като успееше да изразходва част от физическата си енергия с упражнения, той си позволяваше половин час медитация. След това започваха заниманията му по баскски език, които му заемаха времето до вечеря. След това отново се упражняваше, докато изтощеше тялото си. Следваше още половин час медитация. След това сън.
Бягането два пъти седмично по пътеката беше за сметка на ученето на баскски език. Всеки ден, докато се хранеше или упражняваше, той си говореше на един от езиците, които знаеше, за да ги поддържа свежи в паметта си. Тъй като знаеше седем езика, той реши всеки отделен ден на седмицата да бъде за един конкретен език, така че неговият седмичен календар имаше следния вид: Monday, вторник, lai-bai-sam, jeudi, Freitag, Larunbat и Nitiyoo-bi.
Най-важното събитие, което се случи през тези години на строг тъмничен затвор, беше появата на нещо като шесто чувство. Това стана почти без негово желание. В началния стадий той дори не осъзна какво точно се е случило. Обикновено тези, които изучават феномена на паравъзприемчивостта, приемат, че така нареченото шесто чувство или усещането за близост, е било нещо обикновено за първобитния човек, така както и останалите сетива. Но постепенно е закърняло с промяната на живот на древния човек и най-вече с прекратяване на ловуването. Освен това изключителното естество на „шестото чувство“ произлиза от енергия на централната мозъчна кора, диагонално противоположна на рационалното мислене, което разграничава изцяло човека от животното. У някои примитивни племена все още се срещат подобни рудиментарни възможности. Дори и най-слабо развитите от тях понякога получават импулси от атрофираните остатъци на тази система, които ги карат да изтръпват от усещането, че някои ги наблюдава отзад или че някой мисли за тях, или изпитват това особено чувство за обреченост или щастие; но това са преминаващи и мимолетни усещания, на които почти не се обръща внимание, защото не могат да се вместят в схващанията на прозаичната логика и защото приемането им ще подкопае удобното схващане, че всички феномени са в рамките на рационалния спектър.
Много рядко и то при обстоятелства, които е трудно да се обяснят, шестото чувство може да се появи с пълна сила и у съвременния човек. Николай Хел беше един характерен пример за това. Целият му живот беше подвластен изключително на умствена дейност и вътрешно преживяване. За един дълъг период той беше мистик и беше изпитал екстаза на преминаването и затова не му беше чуждо всичко алогично. Го беше приучила мозъка му да си представя нещата във вид на течни пермутации, а не с елементарната структура проблем — решение, така характерна за западните култури. След това в резултат на едно шокиращо събитие беше останал за дълго време сам със себе си. Всички тези фактори съответстват на това, което кара човек в наше време да притежава такава допълнителна дарба (или тегоба).
Тази система за възприемане се развиваше така бавно и неусетно, че Николай близо една година не беше осъзнал съществуването й. Животът му в затвора беше подчинен на толкова кратки и излишни периоди, че той нямаше представа за реалното време извън стените му. Никога не се самосъжаляваше и никога не се отегчаваше. В противоречие с физическите закони, времето тежи само когато е незапълнено.
Едно посещение на мистър Хирата стана причина за съзнателното разпознаване на тази дарба. Николай работеше над книгите си, когато надигна глава и каза на глас на немски, защото беше петък:
— Странно. Защо мистър Хирата идва да ме посети? — След това погледна към импровизирания си календар и видя, че наистина бяха минали шест месеца от последното посещение на мистър Хирата.
Няколко минути по-късно той отново прекъсна ученето си, чудейки се кой е този непознат с мистър Хирата, защото усещаше, че човекът който се приближава, не е някой от обичайните пазачи. Всеки от тях имаше характерно присъствие, което Николай разпознаваше.
Скоро след това вратата на килията беше отключена и мистър Хирата влезе, придружен от един млад мъж, който се обучаваше на социална работа в затворническата система. Той остана нерешително настрана през цялото време, докато по-възрастният мъж задаваше рутинните въпроси и методично проверяваше отговорите в своята папка. В отговор на допълнителните въпроси Николай поиска още хартия и мастило, което накара мистър Хирата да проточи врат и да засмуче въздух между зъбите, искайки да покаже колко невъобразимо трудно е изпълнението на това искане. Но нещо в неговото държание говореше на Николай, че молбата му ще бъде удовлетворена.
Когато мистър Хирата започна да се приготвя за тръгване Николай го попита:
— Извинете, сър. Минахте ли покрай килията ми преди десет минути?
— Преди десет минути? Не. Защо питате?
— Не сте минали покрай килията ми? Тогава да сте си мислили за мене?
Двамата служители се спогледаха. Мистър Хирата беше информирал ученика си за опасните намерения на затворника да се самоубие.
— Не — започна по-старшият — не мисля, че аз — ах, един момент! Да, наистина! Точно преди да влезем в това крило аз говорих на този млад човек тук за вас.
— Ах — каза Николай. — Тогава това обяснява всичко. Двамата се погледнаха притеснено.
— Обяснява какво? Николай осъзна, че щеше да бъде едновременно трудно и нелюбезно да обясни нещо, толкова абстрактно и неосезаемо на един обществен служител, затова поклати глава и каза:
— Нищо. Не е нещо важно.
Мистър Хирата повдигна рамене и си тръгна.
За остатъка от деня и през по-голямата част от следващия ден Николай осмисляше новата възможност, която беше открил в себе си — да приема парасензорно физическото присъствие и насочената мисъл на друг човек. По време на двадесетте минути упражнения в тесния двор, под мрачното небе, той затвори очи, докато вървеше, и провери дали може да се концентрира върху някоя особеност на стените и да я разпознае когато я приближи. Той установи, че може; дори можеше да се завърти със затворени очи и да изгуби ориентация и пак да открие пукнатина в стената или по-особен камък; да отиде направо до тях, да посегне и да ги докосне. Следователно това усещане за присъствие действаше до известна степен и за неживи предмети. Докато правеше това той усети един поток от човешка концентрация, насочен към него, и разбра, въпреки че не можеше да види нищо през отражателните стъкла на кулата на пазачите, че лудориите му са били забелязани и обсъдени от мъжете горе. Той можеше да различи по качество концентрациите и да каже, че принадлежат на двама мъже, единият със силна воля, другият с по-слаба воля или може би по- малко заинтересован от проявите на един луд затворник.
Когато се върна обратно в килията той продължи да размишлява върху тази дарба. Откъде беше дошла? За какво можеше да се употреби? Доколкото можеше да си спомни, тя очевидно беше развила през последната година в затвора. И така бавно се беше оформяла, че той не можеше да си спомни кога се е появила. От известно време насам той знаеше без да се замисля върху това кога пазачите приближаваха и дали е ниският с очи като стена, или е другият, който прилича на полинезиец. И още щом се събудеше, знаеше кой от доверените затворници щеше да му донесе закуската.
Но дали бе имало такива случаи и преди затвора? Да. Да, спомни си той. Винаги бяха съществували скромни, атрофирани сигнали от сетивата му. Още като дете той знаеше веднага след като влезеше в къщата, дали е празна или има някой. Дори и в тишината той разбираше, когато майка му си спомняше или забравяше за някое негово задължение. Във всяка стая, в която влизаше, той усещаше останалия от скорошен спор или любене заряд във въздуха. Но беше приемал всичко това като нещо обичайно. В известна степен беше прав. Много деца и някои възрастни усещат понякога такива вибриращи, недоловими сигнали с остатъците от тяхната система за присъствие, но обикновено го обясняват с понятия като „настроение“, „напрегнатост“, „интуиция“. Единственото необичайно нещо при Николай беше, че той винаги беше обръщал внимание на тези съобщения.
Таза паравъзприемчивост се беше проявила силно по време на заниманията му с пещернячество, но тогава той не й беше обърнал внимание. При особени условия, като абсолютна тъмнина, нарастващ страх, изключителни физически усилия, примитивната мощ на централната мозъчна кора на Николай се включваше в сетивната му верига. Дълбоко под земята, с тонове скали над него, в заплетен лабиринт, с пулсиращи от усилието слепоочия, той трябваше само да затвори очи (за да прекъсне системата за зрително възприятие) и да използва това шесто чувство, за да каже, с непоклатима точност в коя посока има проход и в коя скали. Неговите приятели отначало се шегуваха с „догадките“ му. Една нощ, докато седяха пред входа на една
