бяха силно изострени. Допирът на дрехите до кожата беше болезнен, болезнено беше и поемането на въздух през ноздрите. В това изключително състояние мъчението беше неописуемо. Той се молеше за безсъзнание, но сержантът беше достатъчно талантлив, за да не го допусне до тази благословена празнота.
Последният побой не беше изобщо болезнен, но много го изплаши. С изключителна яснота Николай получаваше и наблюдаваше наказанието. Той отново беше едновременно зрител и участник и наблюдаваше това, което ставаше, със слаб интерес. Нищо не усещаше; наркотиците бяха притъпили сетивата му. Ужасът произлизаше от факта, че можеше да чува биенето, като че ли звукът беше усилен от мощни микрофони в плътта му. Чуваше как се смачква тъканта, чуваше как се разкъсва кожата, чуваше стърженето на начупени кости, чуваше буйното пулсиране на кръвта във вените. В огледалото на своето съзнание той беше просто ужасен. Съзнаваше, че да може да възприема всичко това, без да усеща нищо, беше безумие, а това, че го посрещаше с безразличие, граничеше с лудост.
В един момент, когато съзнанието му беше близо до реалността, той каза на майора, че е син на генерал Кишикава и че ако не го убият, ще направят огромна грешка, защото няма да му се изплъзнат. Той говореше отпуснато, езикът му беше надебелял от наркотиците, а устата му беше сцепена от побоя, но мъчителите му така или иначе не го разбраха. Беше заговорил несъзнателно на френски.
На няколко пъти по време на тези тридневни разпити се налагаше да му свалят белезниците за по няколко минути. „Докторът“ беше забелязал, че пръстите му бяха бели и студени от липса на кръвообращение, затова му масажираха китките, преди отново да поставят белезниците. Следите от белезниците останаха за цял живот върху китките на Николай.
През седемдесет и третия час, без да знае какво прави и без да се интересува, Николай подписа признанието, с което обвиняваше руснаците. Той се намираше така далече от реалността, че подписа на японски в средата на напечатаната страница, колкото и да се опитваха да насочат треперещата му ръка към края на страницата. Това признание се оказа толкова безполезно, че на американците се наложи да подправят подписа му, което, разбира се, можеха да направят още в самото начало.
Съдбата на това „признание“ беше една метафора за нескопосаната работа на разузнаването. Няколко месеца по-късно, когато американците решиха, че е дошъл моментът да направят един заплашителен ход към руснаците, документът беше донесен на полковник Горбатов от майор Даймънд. Майорът седеше мълчаливо на насрещния стол и чакаше реакцията от това обвинение в активен шпионаж.
Полковникът прегледа документа с безразличие, след което свали очилата си, почисти ги много усърдно с пръстите си и отново ги постави на носа си. С дъното на лъжицата той смачка неразтворените бучки захар в чашата за чай, пое една голяма глътка чай и постави чашата точно в центъра на подноса.
— Е и? — каза той мързеливо.
И това беше всичко. Заплашителният жест беше направен и не му обърнаха внимание. Освен това той не оказа ни най-малък ефект върху прикритата дейност на двете сили в Япония.
За Николай последните часове от разпита се бяха разтопили в смущаващи, но и неприятни сънища. Нервната му система беше така разбита от различните наркотици, че функционираше минимално, а съзнанието му се беше отдръпнало в себе си. Той преминаваше от една степен на нереалност в друга и накрая се озова на бреговете на Киякава, под разцъфналите вишневи дръвчета. До него, но на разстояние, така че генерал Кишикава да можеше да върви между тях, имаше едно младо момиче. Въпреки че никога не я беше срещал, той знаеше, че е дъщерята на генерала. Момичето му разказваше как ще се омъжи един ден и ще има син. И съвсем бегло спомена, че тя и синът й ще загинат по време на бомбардировката над Токио. След като каза това, тя съвсем естествено се оказа Марико, която беше загинала в Хирошима. Николай беше много радостен да я види отново и те изиграха една партия Го за упражнение, като тя използваше вместо камъни черни вишневи цветове, а той бели. Николай беше станал един от камъните на дъската и от микроскопичната си позиция на дъската се оглеждаше за противниковия камък. Опита се да изгради отбранителни „очи“, но всичките се оказаха фалшиви и той хукна по жълтата повърхност на дъската, черните линии се размазваха покрай него, докато стигна края и скочи в дълбоката тъмнина, която се разтвори в неговата килия…
…Където отвори очите си.
Беше прясно боядисана в сиво и нямаше прозорци.
Светлината отгоре беше болезнено ярка. Той отклони погледа си, за да може да вижда.
В тази килия Николай прекара в строг тъмничен затвор три години.
Преминаването от кошмара на разпитите към самотата и тежестта на мълчанието не беше рязко. В началото всеки ден, а после по-рядко, той беше посещаван от същия нервен лекар, който беше констатирал смъртта на генерала. Той само сменяше профилактично превръзките, без да прави някакви усилия да затвори срязаните места или да отстрани счупените кости и хрущяли. При всяко свое посещение лекарят клатеше глава и цъкаше през зъби, мърморейки на себе си, като че ли се възмущаваше, че е допуснал да участва в такава безсмислена жестокост.
Японските пазачи бяха инструктирани да не говорят със затворника, но през първите дни трябваше да му обяснят правилата за ежедневието и за държанието му. Когато се обръщаха към него, те използваха безцеремонната форма на глагола и един повишен тон, в който нямаше лична антипатия, а просто показваше разликата в положението между затворник и пазачи. След като всичко беше установено, те спряха да разговарят с него и през по-голямата част от трите години той не чуваше друг глас освен собствения си, с изключение на половин час на всеки три месеца, когато беше посещаван от един дребен затворнически служител, който отговаряше за общественото и психологично благополучие на затворниците.
Трябваше да мине почти един месец, преди да изчезнат последните ефекти от наркотиците. Чак тогава той си позволи да се отпусне от страха, който изпитваше от внезапните кошмарни пропадания във време и пространство. Те го връхлитаха и го оставяха запъхтян и плувнал в пот в някой ъгъл на килията, останал без сили и ужасен от мисълта, че мозъкът му е увреден завинаги.
Нямаше никакви запитвания относно изчезването на Хел, Николай Александрович (ТА/737804). Никой не направи усилия да го освободи или да ускори гледането на делото му. Той беше ничий гражданин; нямаше документи; никакъв консул не се появи да защити гражданските му права.
Единственото раздвижване на нещата след изчезването на Николай Хел беше посещението на мисис Шимура и мистър Ватанабе в сградата Сан Шин. Те бяха прекарали няколко нощи, шепнейки и опитвайки се да съберат кураж, за да направят този безнадежден жест към своя благодетел. Набутани в една малка канцелария, те с тихи и бързи думи и с израз на пълно смирение се опитаха да получат някаква информация. През цялото време говореше мисис Шимура, а мистър Ватанабе само се кланяше и беше свел поглед пред лицето на неизчислимата мощ на окупационните сили и техните загадъчни действия. Те съзнаваха, че идването им в бърлогата на американците ги излагаше на опасност да загубят дома си и малкото, което им беше оставил Николай, но чувството им за чест и честност не им позволяваше да постъпят по друг начин.
Единственият резултат от тяхното колебливо и изплашено допитване беше посещение на екип от американската военна полиция, търсещ доказателства срещу Николай. В процеса на обиска, офицерът, който отговаряше за него, конфискува като веществено доказателство колекцията на Николай от репродукции на Кийонобу и Шараку14, които си беше позволил да купи, когато имаше възможност, чувствайки се разстроен от факта, че притежателите им бяха принудени по икономически причини да продават това национално богатство.
Както се оказа по-нататък, тези репродукции имаха едно второстепенно влияние върху егалитарното американско изкуство. Офицерът, който ги конфискува, ги изпрати в дома си, където синът му се зае да попълни с боички празните места, и така успешно беше спазвал контурите, че майка му отново се убеди в способностите на детето си и го насочи към изкуството. Този надарен младеж най-вероятно е станал родоначалник на движението за поп арт, благодарение на механичната прецизност, с която е прерисувал консерви.
През трите години, които прекара в строг тъмничен затвор, Николай чакаше да заведат дело срещу него за шпионаж и убийство, но никакви официални процедури не бяха предприети. Той не беше съден и осъден и по тази причина беше лишен от най-елементарните привилегии, от които се ползваха обикновените затворници. Японската администрация на затвора Сугамо беше под робството на окупацията. Държаха
