— Така ли?
— Започвам често да си мисля за самоубийство.
— А-а. — намръщи се силно мистър Хирата. Защо трябваше винаги да има такива проблеми? Проблеми, за които няма точни инструкции в ръководството с наредбите. — Ще докладвам за молбата ви, мистър Хел.
По тона на гласа му Николай заключи, че молбата няма да бъде направена много енергично и най- вероятно щеше да потъне в бездната на бюрокрацията. Беше забелязал, че погледът на мистър Хирата попадаше често върху пребитото му лице, където белезите и подутините личаха ясно, и всеки път той отместваше очи с неудобство и притеснение.
Николай докосна с пръст сцепената си вежда.
— Не бяха вашите пазачи, сър. Повечето от раните ми са вследствие на разпита, проведен от американците.
— Повечето от тях? А останалите?
Николай погледна към пода и се прокашля. Гласът му беше стържещ и слаб, а точно сега трябваше да бъде разговорлив и убедителен. Той си обеща, че повече няма да допусне да отвиква да използва гласа си поради липса на събеседник.
— Да, повечето. Останалите… Трябва да призная, че аз самият си причиних някои сам. В отчаянието си блъсках главата си в стената. Беше глупаво и ме е срам, че го направих, но нищо друго не занимаваше съзнанието ми… — Той позволи на гласа си да прекъсне, като продължаваше да гледа пода.
Мистър Хирата се почувства обезпокоен от мисълта да се занимава със самоубийства, още повече, че до пенсиониране не му оставаше много. Той обеща, че ще направи каквото може и си тръгна много разтревожен от голямото за всеки общински служител притеснение: необходимостта да вземе самостоятелно решение.
Два дни по-късно, когато се върна от двадесетте минути, прекарани на чист въздух, Николай намери на леглото си един пакет, обвит с хартия. Той съдържаше три стари книги, които миришеха на плесен, един пакет с петдесет листа и бутилка западно мастило, както и една евтина, но нова писалка.
След като разгледа книгите, Николай изпадна в униние. Те бяха безполезни. Мистър Хирата беше отишъл в една книжарница за книги от втора ръка и беше купил (със свои собствени пари, за да избегне административните усложнения и официални запитвания, които най-вероятно щяха да доведат до забрана) трите най-евтини книги, които беше намерил. Без да разбира никакъв друг език освен японски, но знаейки от досието на Николай, че говори френски, мистър Хирата купи това, което предполагаше, че са френски книги, от купчина, която беше част от библиотеката на един мисионер, конфискувана по време на войната. Свещеникът беше баск и такива бяха и книгите. Всичките бяха отпечатани преди 1920 г., едната беше описание на живота на баските, написано за деца, изпъстрено с оферти от провинциалния живот. Въпреки че книгата беше на френски, тя нямаше някаква стойност за Николай. Втората книга беше малко томче с баскски поговорки, притчи и народни приказки, написани на баскски върху лявата страна на страницата и на френски върху дясната страна. Третата беше един френско-баскски речник, съставен през 1898 година от един свещеник, който с надут и дълъг предговор се опитваше да идентифицира изучаването на баскския език с проява на благочестие и смирение.
Николай захвърли книгите и клекна в ъгъла, който си беше определил за медитация. Беше допуснал грешката да се надява и сега плащаше с разочарование. Започна да плаче горчиво, силни ридания излизаха неконтролируемо от гърлото му. Той се премести към ъгъла с тоалетната, така че пазачът да не може да види това пречупване. Беше изненадан и изплашен, като разбра колко близо до повърхността беше ужасното отчаяние, независимо от факта, че си беше наложил да живее с действителността, и да избягва всички мисли за миналото и бъдещето. Чувствайки се изхабен и изпразнен от сълзите, той изпадна в медитация и след като се успокои реши да обмисли всичко отново.
Въпрос: защо така отчаяно се беше надявал на тези книги, че беше допуснал да стане толкова уязвим към болката от разочарованието? Отговор: без да го признава пред себе си, беше забелязал, че интелектът му, обогатен от тренировките на Го, имаше нещо общо с един постояннотоков двигател, който, оставен да работи без товар, щеше да започне да работи все по-бързо и по-бързо, докато изгори. Затова беше свел живота си до рутина и затова прекарваше повече от необходимото в приятна медитация. Нямаше с кого да поговори и избягваше да мисли. Съзнателно се налагаше да не използва мозъка си от страх, че ще се отдаде на паника и отчаяние в тази самотна килия. Затова така здраво се беше вкопчил в идеята да има книги и хартия, защото страхотно се нуждаеше от компанията и заниманието, което те щяха да му донесат.
И това бяха тези книги? Детски приказки за пътешествия; едно тънко томче с народни мъдрости; и един речник, съставен от един превзет благочестив свещеник!
И повечето от тях на баскски, един език, за който Николай почти нищо не знаеше — най-древният език в Европа, без да има нещо общо с другите езици по света, употребяван единствено от баскското население, с тяхното по-особено кръвообращение и черепно оформление… Николай продължаваше да клечи неподвижно, опитвайки се да се справи с проблема. Имаше само един отговор: трябваше да използва тези книги. С тях би могъл да научи баскски. Все пак имаше доста повече отколкото е имало на Розетския камък15; той имаше превод на два езика и речник. Мозъкът му беше тренирай от абстрактната геометрия на Го. Беше работил като шифровчик. Щеше да конструира баскската граматика. И щеше да опресни познанията си и по другите езици.
Щеше да преведе баските народни мъдрости на руски, английски, японски, немски. Наум би могъл да опита да ги преведе и на своя уличен китайски.
Той свали завивките от леглото, коленичи до него и нареди книгите, хартията, мастилото и писалката. В началото се опитваше да обуздае ентусиазма си в случай, че решат да му отнемат съкровището, изпращайки го отново към това, което Сент Екзюпери нарича „мъчението на надеждата“. И наистина, следващото упражнение на алеята беше мъчение за него. Той се върна, подготвен да не намери книгите. Но те бяха все още там и той се отдаде на удоволствието от умствения труд.
След като откри, че почти е загубил гласа си от липса на употреба, реши да започне да говори на себе си по няколко часа на ден, измисляйки си ситуации или разказвайки на глас политическите и интелектуалните истории на народите, чиито езици говореше. В началото се чувстваше малко неудобно, като говореше сам на себе си. Притесняваше се да не би пазачите да помислят, че е загубил разсъдъка си. Скоро обаче му стана навик да мисли на глас и през целия ден си мърмореше сам. От годините, прекарани в затвора, Хел придоби един характерен начин на говорене с много тих, почти шепнещ глас, който можеше да бъде разбран само благодарение на изключително точното му произношение.
В по-късните години този определен, полушепот оказваше обезкуражаващо и смразяващо въздействие върху хората, с които му се налагаше да се среща, практикувайки своята особена професия. А за тези, които бяха допуснали фаталната грешка да извършат предателство спрямо него, този мек и точен глас беше част от нощните им кошмари.
Първата поговорка в книгата беше „Zahar hitzak, zuhur hitzak“, която беше преведена като „Старите пословици са мъдри пословици“. В неговия непълен речник за думата zahar имаше дадено само едно значение — „стар“. Първите бележки на неговата аматьорска граматика гласяха:
С това оскъдно начало, дума по дума, понятие по понятие, структура по структура, Николай създаде граматика на баскския език. В началото се опитваше да произнася езика, който учеше, за да го запази жив в паметта си. Без да има кой да го насочва, той допусна грешки, които щяха да преследват говоримия му баскски завинаги, за най-голямо удоволствие на баскските му приятели. Например, той реши, че h трябва да е нямо, както във френския език. Освен това му се наложи да реши как да произнася баскското „х“. Съществуваха няколко възможности. Можеше да бъде „з“ или „ш“, или „ч“, или гърленото германско „х“. Той
