Николай в строг тъмничен затвор, защото така им беше наредено, въпреки че той беше едно досадно изключение в тяхната строга организация. Той беше единственият затворник не японец; беше единственият неосъден и единственият, който беше държан в строг тъмничен затвор, без да има досие за неподчинение. Той щеше да бъде една обезпокоителна административна аномалия, ако не беше обстоятелството, че хората, от които зависеше съдбата му, просто не се интересуваха от него.
След като неочакваното възвръщане на паниката, причинена от наркотиците, престана да го безпокои, Николай започна да привиква към ежедневната рутина на затворническия живот. Килията му представляваше куб от сив цимент, с размери шест фута, без прозорци, с вградена в тавана лампа, покрита с нечупливо стъкло. Осветлението оставаше включено през цялото денонощие. Отначало Николай мразеше тази ярка светлина, която не му позволяваше да се оттегли в усамотението на тъмнината и правеше съня му неспокоен и лек. Но когато три пъти по време на затворническия му живот осветлението загасна и той остана в пълна тъмнина, докато пазачът забележеше, установи, че така е привикнал с постоянната светлина, че тежестта на обгръщащата го пълна тъмнина го изплаши. Тези три посещения на един доверен затворник, който дойде да смени крушката под зоркото наблюдение на пазача, бяха единствените събития извън установената рутина на живота на Николай, с изключение още на едно прекъсване на електрозахранването през втората му година в затвора. Беше се случило посред нощ, неочакваната тъмнина го беше събудила и той преседя на края на металното легло, докато отново не светна, и чак тогава се върна към съня си.
Освен светлината килията му имаше още три характерни особености: леглото, вратата и тоалетната. Леглото представляваше тясна метална поставка, закрепена за стената, а двата й предни крака бяха зациментирани в пода. По хигиенни причини, то беше на известна височина над пода, но само на осем инча. С цел да бъде безопасно, леглото нямаше странични плоскости или пружина, а само плот, върху който имаше две завивки за удобство и топлина. Леглото заемаше срещуположната страна на вратата, която беше най-интригуващото нещо в килията. Беше изработена от тежка стомана и се отваряше безшумно на добре смазаните панти. От лявата й страна имаше прозорец от дебело армирано стъкло, през който пазачите периодично проверяваха затворниците. В долната част имаше един облицован стоманен панел, закачен на панти, който се повдигаше, за да подадат храната. Третата особеност беше тоалетната — клекало. За да спазят чувството за достойнство, японците я бяха разположили така, че затворникът да не бъде в обсега на наблюдение, докато върши интимните си физиологични нужди. Точно над тази придобивка имаше вентилационен отвор с три инча диаметър.
Затворническият живот на Николай беше препълнен със събития, които точно отмерваха неговото време. Два пъти дневно, сутрин и вечер, той получаваше храна през закачената на панти долна вратичка. Сутрин получаваше съд с вода и малко парче сапун, което правеше слаба, мазна пяна. Всеки ден се къпеше от глава до пети, плискайки с шепи вода, след което се подсушаваше с грубата риза и използваше остатъка от водата, за да измие тоалетната.
Диетата му беше оскъдна, но здравословна. Необработен ориз, яхния от зеленчуци и риба, и слаб, хладък чай. Видът на зеленчуците зависеше от сезона и винаги бяха недоварени и следователно по-полезни. Храната му биваше сервирана на поднос с отделни прегради и две пръчици за еднократна употреба, прикрепени към дъното. Когато долната врата се отваряше, изчакваха затворникът да подаде мръсния поднос заедно с употребените пръчици и хартиената салфетка, преди да му дадат новата храна.
Два пъти седмично, по средата на деня, вратата на килията се отваряше и един пазач го извеждаше навън. Тъй като им беше забранено да разговарят с него, цялата комуникация се осъществяваше с мимики, понякога смешни. Той следваше пазача по коридора до една стоманена врата, която винаги скърцаше, и му разрешаваха да излезе на мястото, определено за упражнения. Беше тясна алея между две безлични сгради, в двата края преградена с тухлени стени. Той можеше да се разхожда там двадесет минути под открито небе и да диша свеж въздух. Знаеше, че е под постоянното наблюдение на пазачите в кулата на края на алеята. В техните прозорци винаги се отразяваше небето и той не можеше да ги види, така че илюзията, че е сам и свободен, беше почти пълна. С изключение на двата случая, когато имаше треска, той никога не се отказваше от тези двадесет минути на открито, независимо дали валеше дъжд или сняг. След като мина първият месец, той започна да използва това време да тича, колкото може по-бързо, нагоре- надолу по тясната алея, опъвайки мускулите си и изгаряйки натрупаната енергия.
В края на първия месец, след като влиянието на наркотиците окончателно изчезна, Николай взе решение за оцеляване, отчасти породено от вродената му упоритост, отчасти от мисълта за отмъщение. Изяждаше храната до трохичка и два пъти на ден, след храна, се упражняваше активно, като си беше измислил програма, която поддържаше всичките му мускули. След упражненията той сядаше в ъгъла на килията в поза лотус и се концентрираше в пулса си, докато изпаднеше в медитация, която, въпреки че беше един блед заместител на мистичните му прехвърляния, беше достатъчна да запази съзнанието му спокойно, необезпокоявано от отчаяние и самосъжаление. Той си налагаше никога да не мисли за бъдещето, но приемаше, че такова ще има, защото противното би го довело до отчаяние, което щеше да го унищожи.
След няколко седмици в затвора, той реши да води някаква сметка за дните като белег на увереност, че някой ден ще се върне към живота. Реши компромисно да нарече следващия ден понеделник и да приеме, че това е първият ден на април. Беше сбъркал с осем дни, но разбра това едва след три години.
Затворническият му живот беше доста натоварен. Два пъти хранене, едно къпане, два сеанса за медитация всеки ден. Два пъти седмично удоволствието да тича нагоре надолу по алеята. Освен това имаше още два точни ориентира за времето. Веднъж месечно го посещаваше един затворник бръснар, който го бръснеше и остригваше главата му. Възрастният затворник спазваше забраната да не разговаря, но през цялото време намигаше и се хилеше, за да покаже братска солидарност. Също така, веднъж месечно, почти винаги два дни след посещението на бръснаря, след като се връщаше от упражненията си навън, той намираше постелките на леглото сменени, а стените на килията мокри от вода и дезинфектор, чиято миризма продължаваше да се усеща три четири дни след това.
Една сутрин, след шест месеца в килията, медитацията му беше прекъсната от звука на отварящата се врата. Първата му реакция беше раздразнение и малко страх от това неочаквано прекъсване на установената рутина. По-късно разбра, че това посещение не беше прекъсване на рутината, а още един елемент, чрез който можеше да измерва времето. Веднъж на шест месеца щеше да го посещава един възрастен, преуморен обществен служител, чиито задължения бяха да се грижи за социалните и психологическите нужди на затворниците. Възрастният мъж се представи като мистър Хирата и каза на Николай, че имат разрешение да разговарят. Той седна в края на леглото, постави препълненото си куфарче до себе си, отвори го, порови вътре за празна анкетна карта и я защипа на поставката за документи. С беззвучен и отегчен глас той задаваше въпроси за здравето на Николай, и след всяко кимване правеше отметка за съответния въпрос.
След като проследи с върха на писалката дали е задал всички необходими въпроси, мистър Хирата погледна с влажни, изморени очи и попита дали мистър Хел има да направи някакви официални молби или оплаквания.
Николай поклати автоматично глава, след което промени намеренията си.
— Да — опита се да каже той. Но гърлото му беше набъбнало и се чу само един прегракнал звук. Той изведнъж осъзна, че е загубил навика да говори. Прочисти гърлото си и се опита пак. — Да, сър. Бих искал да получа книги, листа хартия, четки, мастило.
Дебелите извити вежди на мистър Хирата се повдигнаха, той отвърна очи и пое дълбоко въздух. Молбата беше екстравагантна. Щеше да бъде много трудно. Можеше да причини неприятности. Но записа старателно молбата на мястото, предвидено за това.
Николай беше изненадан да установи как отчаяно се нуждаеше от книги, макар и да съзнаваше, че прави грешка, като се надява на нещо, рискувайки да изпита разочарование. Това можеше да наруши финия баланс на неговото мрачно съществуване, в което желанието беше потиснато, а надеждата беше приела вида на очакване Той продължи още по-разумно:
— Това е единственият ми шанс, сър.
— Така ли? Единствен шанс?
— Да, сър. Аз нямам нищо — измърмори Николай и прочисти отново гърлото си. Да говори беше толкова трудно! — Нямам нищо, с което да занимавам мислите си. И ми се струва, че започвам да полудявам.
