нашето предимство. Започвайки от днес следобед, искам до властите да пристигат сведения, че са ме видели едновременно в Олорон, Пау, Байон, Билбао, Мулеон, Бордо, Сент Жан Пие де Порт. Искам кръстосаните им сведения да се объркат, така че съобщението от Биариц да бъде просто капка в потока информация. Може ли да се уреди?
— Дали може да се уреди? Дали… в момента не мога да измисля да кажа нещо подходящо. Да, може да се уреди. Също както в старите времена, ей?
— Страхувам се, че е така.
— Ти, разбира се, ще ме вземеш със себе си.
— Не. Не е от твоята специалност.
— Хола! Недей да позволяваш да те заблуждава посивялата ми брада. В това тяло живее едно момче! Едно много подло момче!
— Не е за това. Ако беше да влезем в затвор или да вдигнем някой пост във въздуха, не бих предпочел никой друг пред тебе. Но тук няма нужда от смелост. Тук ще бъде нужна хитрост и ловкост.
Льо Каго имаше навика, когато се намира на открито, да се облекчава и сега, правейки това, обърнат настрани, той продължи да говори:
— Нима смяташ, че не съм способен на хитрост? Аз съм изтъкан от проницателност. Като хамелеона сменям цвета си съобразно фона.
Хел не можа да се въздържи и се усмихна. Тази самосъздадена народна легенда, стояща пред него, блестяща в измачканите вечерни дрехи от
— Не, не искам да идваш с мене, Бено. Много повече ще ми помогнеш, като организираш нещата, за които те помолих.
— А след това? Какво ще правя аз, докато ти се забавляваш? Да се моля и да въртя палци?
— Ще ти кажа какво. Докато ме няма, наблегни на подготовката за експедицията в твоята пещера. Занеси останалото оборудване, от което ще имаме нужда долу в дупката. Костюмите за гмуркане. Резервоари с въздух. Когато се върна, ще я изследваме от начало до край. Какво ще кажеш?
— По-добре е от нищо. Но не е много.
Една прислужница дойде от замъка и му каза, че го търсят.
Той намери Хана до телефона, сложила дланта си върху слушалката.
— Мистър Даймънд отговаря на твоето повикване. Хел погледна към телефона, след това към пода.
— Кажи му, че скоро ще се свържа с него.
Бяха привършили с вечерята си в стаята с татамитата и седяха и гледаха играта на вечерните сенки в градината. Беше й казал, че ще отсъства около седмица.
— Това свързано ли е с Ханна?
— Да. — Не смяташе за необходимо да й казва, че момичето е мъртво.
След известно време тя каза:
— Когато се върнеш, ще е наближил краят на моя престой с теб.
— Знам. Дотогава ще трябва да си решила дали си заинтересована да продължим нашия съвместен живот.
— Знам. — Тя сведе очи и за първи път, откакто я познаваше, бузите й се зачервиха. — Нико? Много смешна ли е мисълта да се оженим?
— Да се оженим?
— Няма значение. Една глупава мисъл, която ми мина през ума. Не мисля, че го искам. — Мисълта я беше привлякла, но веднага я отхвърли, като видя първата му реакция.
Той дълбоко се замисли.
— Не, не е толкова глупава. Ако решиш да ми отдадеш години от твоя живот, разбира се, ще трябва да направим нещо за твоето финансово осигуряване. Нека поговорим за това, когато се върна.
— Не бих го споменала пак.
— Разбирам това, Хана. Но аз сигурно ще го направя.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Утегае — жертване, гамбит
СЕНТ ЖАН ДЕ ЛУЗ-БИАРИЦ
Откритата рибарска лодка браздеше сребърната лунна пътека в морето. Дизеловият двигател се давеше астматично и изхърка, когато го загасиха. Носът на лодката се наклони, забивайки се в брега. Хел се плъзна от едната страна и понесъл войнишката си торба на рамо, нагази до колене в надигащия се прилив. Помаха с ръка в отговор на неясното движение откъм лодката и се запъти към пустия бряг. Брезентовите му панталони подгизнаха, а еспадрилите му с въжени подметки се напълниха с пясък. Моторът се закашля и започна ритмично да боботи. Лодката зави и се насочи към Испания покрай чернеещия се бряг.
От ръба на една дюна можеше да види светлините на кафенетата и баровете покрай малкото пристанище на Сент Жан де Луз, където върху мазната вода сънливо се поклащаха рибарските лодки. Премести на другото си рамо тежката торба и се запъти към кафенето на Вейл, за да потвърди поръчката за вечеря, която беше изпратил телеграфически. Преди да се завърне в родните места, собственикът на кафенето беше главен готвач в Париж. Доставяше му удоволствие да демонстрира от време на време своите способности, особено когато мистър Хел му поръчваше менюто и поемаше разходите. Вечерята трябваше да се приготви и сервира в дома на мосю Де Ланде. „Малкият фин джентълмен“ живееше в една стара къща долу до брега и никога не можеше да бъде видян по улиците на Сент Жан де Луз заради физиономията си, която щеше да предизвика глупави приказки от страна на невъзпитаните деца. Мосю Де Ланде беше джудже, висок не повече от метър, въпреки че беше над шестдесетгодишен.
Почукването на Хел на задната врата накара мадмоазел Пинард да надникне предпазливо през пердето. На лицето й се появи усмивка и тя широко отвори вратата.
— Ах, мосю Хел! Добре дошли. Толкова отдавна не съм ви виждала! Заповядайте, заповядайте! Мосю Де Ланде очаква с нетърпение вашата вечеря.
— Не искам да накапя пода ви, мадмоазел Пинард. Мога ли да събуя панталоните си?
Мадмоазел Пинард се изчерви и го плесна по рамото.
— О, мосю Хел! Бива ли така да приказвате? Ах, вие, мъже! — В съгласие с тяхната установена рутина на невинен флирт тя се чувстваше едновременно смутена и доволна. Мадмоазел Пинард беше около петдесетте, висока и суха, с нервни ръце и неграциозни движения. Лицето й беше прекалено дълго за малките й очи и тънки устни, така че по-голямата част от него беше отделена за челото и брадичката. Ако лицето й показваше характер, тя щеше да бъде грозна, а така беше просто обикновена. Мадмоазел Пинард беше калъпът, по който се правеха девствениците, и нейните вдъхващи уважение добродетели изобщо не намаляваха от факта, че през последните тридесет години тя беше компаньонка, медицинска сестра и любовница на Морис де Ланде. Тя беше от тези жени, които извикваха
Докато го придружаваше до стаята, която беше заемал винаги когато им гостуваше, тя му каза с нисък глас:
— Знаете ли, мосю Де Ланде никак не е добре. Много се радвам, че ще му правите компания тази вечер, но трябва да сте внимателен. Той е близо до Господ. Лекарят ми каза, че му остават седмици, може би месец.
— Ще бъда внимателен, скъпа. Ето че стигнахме. Искате ли да влезете, докато се преобличам?
— О, мосю!
Той повдигна рамене.
— Е, добре. Но един ден вашите бариери ще паднат, мадмоазел Пинард. И тогава… ах, тогава…
— Мосю! А мосю Де Ланде е ваш добър приятел. Мъже!
