— Ние сме жертви на желанията си, мадмоазел. Безпомощни жертви. Кажете ми, готова ли е вечерята?
— Главният готвач и помощниците му прекараха цял ден в кухнята. Всичко е готово.
— Тогава ще ви видя на вечеря и заедно ще задоволим апетитите си.
— О, мосю!
Вечеряха в най-голямата стая на къщата, чиито стени бяха покрити с полици, затрупани с купища книги, явно доказателство за страстта на Де Ланде към науката. Тъй като смяташе възмутителна идеята да чете и яде едновременно — да разводнява едната страст с другата — той беше превърнал библиотеката в трапезария, като дългата маса изпълняваше и двете функции. Те седяха в единия край на тази трапеза — Морис де Ланде начело, Хел от дясната му страна, а мадмоазел Пинард — от лявата. Както повечето от мебелите и масата и столовете бяха скъсени, но въпреки това изглеждаха големи за Де Ланде и малки за редките му гости. Както веднъж беше казал на Хел, такава беше същността на компромиса — едно условие, което не задоволяваше никого, но оставяше всеки с успокояващото чувство, че и другият е в същото положение.
Вечерята беше почти приключила и те си почиваха между отделните ястия, говорейки. Имаше черен хайвер от Нева поднесен с блини, Сент Жермен Роял (Де Ланде отбеляза, че джодженът е с една идея повече), Сюприм де сол о шато Икуем, пъдпъдък, приготвен на пепел (Де Ланде спомена, че орехът би бил по-подходящ за огъня, но можеше да възприеме вкуса, който е придала пепелта от дъб), ребра от младо агне (Де Ланде съжали, че не е достатъчно студено), ориз по гръцки (малко по-голямото количество червен пипер Де Ланде отдаде на родното място на главния готвач), гъби (повечето лимонов сок Де Ланде приписа на личността на готвача), грудки от флорентински артишок (голямото несъответствие между груер и пармезана в соса Де Ланде отдаде на перверзността на главния готвач) и салата Даничеф (която Де Ланде намери за идеална, за свое леко разочарование).
От всички тези ястия Де Ланде взе по една хапка, което му позволи да усети вкуса им в устата си. Сърцето, черният му дроб и храносмилателната му система бяха в такова състояние, че лекарят му беше забранил всякакви деликатеси. Хел, благодарение на диетичните си навици, ядеше също много малко. Апетитът на мадмоазел Пинард беше добър, но това, което тя смяташе за добри маниери, я караше да се храни с малки хапки, които дъвчеше продължително със заешки движения и често докосване на устните със салфетката. Една от причините, поради които шефът на Кафе Вейл с голямо удоволствие организираше тези случайни вечери за Хел, беше голямата фиеста, на която се наслаждаваха семейството и приятелите му по-късно същата вечер.
— Възмутително е колко малко ядем, Николай — каза Де Ланде с изненадващо дълбокия си глас. — Ти, с твоето монашеско отношение към храната, и аз — с моята конструкция. Да пощипвам оттук-оттам по този начин, ме кара да се чувствам като богато десетгодишно момче в луксозна сладкарница. А тези капки вино! — продължи да се оплаква Де Ланде. — Ах, как можах да стигна дотук! Човек, който благодарение на познанията и парите си превръщаше задоволяването до насита в изкуство! Съдбата е или ирония, или справедливост, не знам кое от двете. Само ме погледни! Да ям като безкръвна монахиня, покайваща се за мечтите си към младото кюре!.
Салфетката скри изчервяването на мадмоазел Пинард.
— Колко си болен, стари приятелю? — попита Хел. Честността беше нещо обичайно между тях.
— Смъртно болен съм. Това мое сърце е по-скоро гъба, отколкото помпа. Оттеглих се вече, и от колко време? Ще станат пет години? И четири от тях съм без никаква полза за скъпата мадмоазел Пинард — освен като наблюдател, разбира се.
Отново салфетката.
Вечерята завърши с различни захаросани видове плодове — без коняк — и мадмоазел Пинард се оттегли, оставяйки мъжете да поговорят. Де Ланде се смъкна от стола и се запъти към огнището, спирайки на два пъти да поеме въздух. Там той седна на един нисък стол, от който краката му висяха.
— Всички столове са като шезлонги за мене, приятелю. — Той се засмя. — Е, добре, какво мога да направя за тебе?
— Имам нужда от помощ.
— Разбира се. Въпреки че сме добри приятели, ти едва ли би дошъл с лодка през нощта само за да унижиш една такава вечеря, едва опитвайки я. Знаеш, че съм излязъл от информационния бизнес вече от няколко години, но имам тук-там нещо останало от стари дни и ще ти помогна, ако мога.
— Трябва да ти кажа, че са взели парите ми и няма да мога да ти платя веднага.
Де Ланде махна пренебрежително с ръка.
— Ще ти изпратя сметката от ада. Ще я познаеш по обгорените краища. За човек ли се отнася, или за правителство?
— Правителство. Трябва да отида в Англия. Очакват ме. Работата е сериозна, така че компроматите, с които трябва да разполагам, трябва да са силни.
Де Ланде въздъхна.
— Жалко. Само ако беше Америка. Разполагам с такова нещо за Америка, което ще накара Статуята на свободата да легне по гръб и да разтвори крака. Но Англия? Почти нищо. Фрагменти и драскотини. Някои със сигурност достатъчно лоши, но нищо по-голямо.
— Какви неща имаш?
— О, обичайните. Хомосексуалност в Министерството на външните работи…
— Това не е ново.
— В случая е интересно. Имам и снимки. Има някои много нелепи пози, особено ако мъжът, който ги изпълнява, не е в първа младост. Какво друго имам? Някои буйни прояви на кралското семейство. Обичайните политически дребни прегрешения и разплащания. Пълно разследване на инцидента със самолета, който костваше живота на… ти си спомняш. — Де Ланде погледна към тавана, за да си припомни какво друго имаше във файловете му. — О, има доказателства, че прегръдката между арабските петролни интереси и Сити-то е по-интимна, отколкото официално е известно. Има много индивидуални неща за хора от правителството — главно финансови и сексуални. Абсолютно ли си сигурен, че няма нищо общо със Съединените щати? Това, което имам, е направо камбанка. Мъчно може да се продаде. Прекалено е голямо за употреба. Все едно да счупиш яйце със секира.
— Не, трябва да бъде за Англия. Нямам време да организирам косвен натиск на Лондон през Вашингтон.
— Хм-м. Знаеш ли какво? Защо не вземеш всичко? Ще уредиш да бъде публикувано едно след друго. Скандал след скандал ще подкопаят сградата — ти знаеш как да го направиш. Нито една стрела не е достатъчно силна сама, но като залп — кой може да каже? Това е най-доброто, което мога да ти предложа.
— Тогава това и ще бъде. Ще го направим по обичайния начин? Аз ще взема с мене фотокопия. Ще организираме система за задействане „бутон натиснат“, като първите получатели ще бъдат списания в Германия.
— Досега винаги е успявала. Наистина ли си сигурен, че не искаш бронзовата девствена ципа на Статуята на свободата?
— Не мога да измисля за какво да я използвам.
— Е, добре. Какво да се прави. Е-е… ще можеш ли да прекараш с нас нощта?
— Не знам. Ще взема утре следобед самолета от Биариц и ще трябва да се крия. Местните са обявили награда за мене.
— Жалко. Би трябвало да те защитават като последния оцелял от твоя вид. Знаеш ли, напоследък си мислех за тебе, Николай Александрович. Със сигурност не много често, но интензивно. Не много често, защото като удари последният гонг на живота, не ти остава много време да съзерцаваш по-второстепенните образи от собствената си комедия. А едно от трудните неща, които трябва да приеме един егоцентрик, е фактът, че той е второстепенен герой във всяка друга биография освен в собствената си. Изиграл съм известна роля в твоя живот; ти в моя. Познаваме се от повече от двадесет години, но като изключим работата — човек винаги трябва да изключва работата — сигурно не сме прекарали повече от дванадесет часа в лични разговори, в опознаване на мислите и чувствата един на друг. Познавал съм те за половин ден. В действителност, това не е чак толкова лошо. Повечето добри приятели и омъжени двойки (това рядко е
