едно и също) едва ли могат да се похвалят с дванадесет часа безкористен интерес след цял живот споделяне на пространство, дразнене, териториално отстояване и караници. И така… аз съм те познавал половин ден, приятелю мой, и съм те обикнал. Гордея се с това постижение, защото теб трудно човек може да те обикне. Да ти се възхищава? Да, разбира се. Да те уважава? Ако страхът е част от уважението, тогава — разбира се. Но обич? Е, това е нещо съвсем различно. Защото в обичта има желание за прошка, а на теб човек трудно може да ти прости. Полусветец-аскет, полувандал-мародер, трудно ставаш достъпен за прошка. В едно отношение си над опрощаването, в друго си под него. И винаги си злопаметен. Човек има чувството, че ти никога не би простил на някой, че ти е простил. Това може би не изглежда много смислено, но звучи добре произнесено, а една песен освен думи трябва да има и мелодия. И след дванадесетте часа, през които съм те опознал, мога да те сведа до една дефиниция — като те нарека средновековен антигерой. Хел се усмихна.
— Средновековен антигерой. Какво, по дяволите означава това?
— Кой има думата сега — ти или аз? Нека отдадем малко мълчаливо уважение на умиращия. Това е твоята японска част — по-точно японската култура, която си усвоил. Само в Япония класическото и средновековното можаха да съществуват едновременно. На Запад философията, изкуството, политиката и общественият идеал се идентифицират с периоди преди или след средновековието, но с едно изключение — тези величествени мостове към Бога, катедралите. Само в Япония по време на феодализма имаше философия. Ние на Запад се чувстваме добре с образа на воина-свещеник или на воина-учен, дори и на воина-индустриалец. Но воин-философ? Не, тази идея дразни чувството ни за уместност. Ние говорим за „смърт и насилие“, като че ли това са два израза за едно и също нещо. В действителност, смъртта е нещо съвсем противоположно на насилието, което винаги е свързано с борбата за живот. Нашата философия е насочена към живота; вашата към смъртта. Ние търсим разбиране; вие търсите достойнство. Ние се учим как да сграбчваме; вие се учите как да пускате. Дори етикетът „философ“ е заблуждаващ, тъй като нашите философи винаги са били вдъхновявани от необходимостта да споделят своето прозрение; докато вашите са доволни, (може би егоистично) да постигнат своя собствен мир. Току-що завърнали се от битката, вие навличате меки роби и се разхождате из вашите градини и с възхищение и съжаление наблюдавате падащите листенца на вишневите цветове; вие гледате на нежността и на смелостта като израз на мъжественост. На нас това ни изглежда най-малкото непостоянно, а дори бих казал лицемерно. Между другото, какво става с твоята градина?
— Става.
— Което означава?
— Всяка година става все по-проста.
— Ето! Виждаш ли? Тази проклета наклонност на японците към парадокси, която се превръща в силогизъм! Погледни себе си! Воин-градинар! Ти наистина си средновековен японец, както ти казах. А също така си и антигерой — не в смисъла, в който критици и учени, тръпнещи за букви след името си, използват (или злоупотребяват с) този термин. Това, което те наричат антигерои, обикновено не са истински герои или привлекателни злодеи. Истинският антигерои е вариант на героя — не клоун с главна роля, нито зрител, на когото е позволено да развихри фантазията си. Също като класическия герой и антигероят води масите към избавление. Имаше един период в комедията на човешкото развитие, когато избавлението водеше единствено към ред и организация и най-големите западни герои организираха и водеха последователите си срещу най-големия враг — хаоса. Сега започваме да научаваме, че крайният враг не е хаосът, а организираността; не отклонението, а еднаквостта; не примитивизмът, а прогресът. И новият герой — антигероят — е този, който смее да атакува организираността, да унищожава системите. Сега разбираме, че избавлението на нациите се намира в тази нихилистична посока, но все още не знаем колко е далече. — Де Ланде спря, за да поеме въздух, след което изглеждаше готов да продължи. Но погледът му случайно се срещна с този на Хел и той се разсмя. — Е, добре. Достатъчно. И без това не говорех на тебе.
— И на мене ми се струваше така.
— В западните трагедии задължително преди смъртта на умиращия се дава думата за една дълга реч. Веднъж попаднал в лапите на неизбежната съдба, която ще го отнесе към крайната развръзка, нищо, което би могъл да каже, не може да промени ситуацията. Но на него му е позволено да се защити, да се оплаче от боговете — дори и в стихотворна форма.
— Дори и ако с това наруши развитието на разказа?
— По дяволите разказа! Добре. Кажи ми, правителството спомня ли си още „Гнома“? И все още ли лазят по земята, опитвайки се да открият бърлогата му? Все още ли скърцат със зъби в безсилна ярост?
— Те наистина го правят. Само преди няколко дена у дома беше една американска мижитурка, която питаше за теб. Беше готов да заложи половите си органи само и само да разбере как намираш информацията си.
— Наистина ли би го направил? Като американец не би рискувал много. И какво му каза?
— Казах му всичко, което знам.
— Означавайки нищо. Добре. Откровеността е добродетел. Знаеш ли, аз наистина нямам някакви неясни и сложни източници на информация. Всъщност, компанията-майка и аз се изхранваме от едни и същи източници. Имам достъп до Дебелака благодарение на купените услуги на един от техните главни компютърни специалисти, мъж на име Люелин. Моята дарба се състои в това, че мога да събера две и две по-добре от тях. Или поточно, аз съм способен да събера едно и половина с едно и две трети по такъв начин, че да получа десет. Не съм по-добре информиран от тях; аз просто съм по-интелигентен.
Хел се засмя.
— Те биха дали почти всичко, за да те открият и да те накарат да замлъкнеш. Ти си трън под ноктите им от дълго време.
— Ха, това ще подслади последните ми дни, Николай. Това, че съм бил пречка на правителствените слуги, ме кара да смятам, че не съм живял напразно. А съществуването ми беше доста несигурно. Когато търгуваш с информация, разполагаш със стока, която може да има много кратък живот. За разлика от коняка информацията поевтинява с времето. Няма нищо по-тъпо от вчерашни грехове. А понякога съм доставял скъпи парчета, които ставаха на нищо поради изтичане на информация. Спомням си как купих нещо много горещо от Съединените щати: това, което по-късно стана известно като „случая Уотъргейт“. И докато държах стоката на рафта, очаквайки ти или някой друг да я купи и използва срещу американското правителство, двама амбициозни журналисти видяха в това възможност да осигурят бъдещето си — и
— Цял живот ли си бил търговец на информация?
— С изключение на времето, когато съм бил професионален баскетболист.
— Стар глупак!
— Слушай, нека бъдем сериозни за момент. Ти описа тази твоя работа като трудна. Не мисля да те съветвам, но замислял ли си се над факта, че от известно време си пенсионер? Как си с умствената дейност?
— Задоволително. Занимавам се доста с пещернячество, така че страхът не може да помрачи разума ми. И за щастие ще се разправям с англичани.
— Това със сигурност е предимство. Момчетата от МИ-5 и МИ-6 са известни с това, че са толкова хитри, че провалите им остават незабелязани. И въпреки това… Има нещо гнило в тази работа, Николай Александрович. Има нещо в тона ти, което ме безпокои. Не е колебание, но някакъв опасен фатализъм. Да не би да си решил, че ще се провалиш?
Хел остана мълчалив известно време.
— Ти си много проницателен, Морис.
—
