натрапваше директно — всичко бе решено от състоянието, в което бяха изпаднали. По силата на обстоятелствата те прекараха заедно няколко седмици, живееха в тесния кръг на едно и също семейство и особено след заминаването на Хенриета са могли да разчитат единствено на собствената си компания. Луиза бе уязвима заради болестта си, а капитан Бенуик не е бил така неутешим от своята загуба. Ан и преди си бе мислила, че отношение между двамата има нещо общо и за разлика от Мери стигна до съвсем друго обяснение на сегашния развой на събитията — капитан Бенуик просто носеше в сърцето си нежност и я бе насочил към Луиза. Ан в никакъв случай не си позволяваше суетата й да бъде подразнена от отношението на Бенуик, както подозираше Мери. Беше убедена, че Бенуик би откликнал с взаимност на всяка що-годе приятна девойка, която е склонна да му съчувства. Той имаше обичлива душа и трябваше да обича някого.
Ан не виждаше никакви пречки пред тяхното щастие. Пламенната възторженост, с която Луиза се отнасяше към хората от флота бе добро начало, а и не след дълго двамата сигурно щяха да намерят общи допирни точки. Вероятно той щеше да стане по-весел, а тя — да се превърне в страстна поклонничка на Скот и лорд Байрон; може би дори бяха преминали вече този етап и сега и двамата бяха влюбени в поезията. Стори й се забавна мисълта, че Луиза Масгроув ще се превърне в човек с литературни вкусове и склонност към размисли на сантиментална почва, но без съмнение, друго не би могло и да бъде. Онзи ден в Лайм и падането край Коб бяха оказали върху здравето, нервите, дързостта и характера й може би не по- малко влияние, отколкото върху цялостното развитие на съдбата й.
Като извод, в съзнанието на Ан се роди мисълта, че след като една жена е оценила достойнствата на капитан Уентуърт, но въпреки това е предпочела да се омъжи за друг, тази промяна сигурно има обяснение. И ако капитан Уентуърт не бе загубил приятел след подобен годеж, определено нямаше за какво да се съжалява. Не, не от съжаление се бе разтуптяло сърцето на Ан въпреки желанието й и не от съжаление пламваха страните й всеки път, когато си спомняше, че капитан Уентуърт е свободен и необвързан. В душата й трепкаха чувства, които тя направо се срамуваше да анализира, защото толкова наподобяваха радост — безсмислена, неразумна радост!
На Ан много й се искаше да се види със семейство Крофт и когато най-после се срещнаха, по всички личеше, че слухът още не е стигнал до тях. Ан направи своето официално посещение, което после бе върнато, споменаха за Луиза Масгроув, а и за капитан Бенуик, но в думите им нямаше и следа от закачка.
Семейство Крофт си бяха намерили квартира в Гей Стрийт, което напълно удовлетворяваше сър Уолтър. Той не се срамуваше да покаже, че се познава с тях и всъщност мислеше и говореше за семейство Крофт много повече, отколкото адмиралът за него.
В Бат те имаха огромен брой познати, смятаха общуването си със семейство Елиът за чиста формалност и в никакъв случай не намериха за необходимо да им доставят удоволствие по някакъв начин. Адмиралът и жена му се придържаха към навика, който имаха и на село — винаги да бъдат един до друг. Лекарите му бяха наредили да се разхожда заради подаграта и мисис Крофт смяташе за свой дълг да го придружава всяка вечер. Тя би се разхождала така и цял живот, ако бе необходимо за негово добро. На Ан й се случваше да ги види почти при всяко свое излизане. Лейди Ръсел я вземаше сутрин с каретата си и всеки път Ан се мислеше за тях, а после неизменно ги срещаха някъде. Тя знаеше много добре какво изпитват един към друг. За нея те олицетворяха картина на истинско щастие. Не откъсваше поглед от тях, беше й приятно да си представя за какво си говорят, докато се разхождат така един до друг, без да се интересуват от останалите. Не по-малко се радваше когато виждаше адмиралът да разтърсва в приятелски поздрав ръката на някой стар приятел и да започва непринуден разговор, докато двамата биваха малко по малко обграждани от още моряци, а мисис Крофт изглеждаше не по-малко умна и осведомена от насъбралите се офицери.
По принцип Ан беше прекалено заета с лейди Ръсел и почти нямаше време да излезе сама, но една сутрин, десетина дни след пристигането на семейство Крофт, се случи така, че трябваше да остави приятелката си, да слезе от каретата в центъра на града и да се прибере сама в Камден Плейс. По щастлива случайност на Милсъм Стрийт тя срещна адмирала. Беше сам, изправен с ръце на гърба пред витрината на магазин за гравюри, изпаднал в дълбоко съзерцание на някаква картина. Ан не само че можеше да го отмине незабелязано, но й се наложи да го докосне и дори да го извика по име, преди той да се стресне и да я забележи. Когато най-сетне я видя и я позна, в държанието му не се усети обичайното му добродушие и шеговитост.
— Ха, вие ли сте това? Благодаря ви, благодаря. Отнесохте се с мен като с приятел. Както виждате, вторачил съм се тук в една картина. Не мога да не се спра пред този магазин всеки път, когато минавам покрай него. Ама кажете ми сега, това тук прилича ли на кораб? Само го погледнете. Виждали ли сте някога подобно нещо? Всичките ви велики художници ми се струват големи особняци, щом си представят, че някой би посмял да рискува живота си в такава безформена мидена черупка! И въпреки това са издокарали тук двама господа, които са се загнездили в нея съвсем спокойничко и са се вторачили в разни скали и баири, като че не подозират какво може да им се случи в следващия момент! А то няма начин да не им се случи! Къде ли са могли да построят такава лодка — каза той и гръмко се разсмя. — Не бих рискувал да преплувам и локва в такова чудо. Е — той извърна поглед към нея — накъде сте се запътили? Мога ли да ви свърша някаква работа или пък да повървя с вас? Мога ли да помогна с нещо?
— Не, благодаря ви, но за мен ще бъде истинско удоволствие, ако сте в същата посока и ме придружите до някъде. Прибирам се вкъщи.
— Ще ви придружа, с цялото си сърце. Да, да, ще си направим с вас една чудесна разходка, без друго имам да ви кажа нещо. Ето, хванете ме под ръка, ха така — просто не се чувствам удобно, ако не усещам някоя дама до ръката си. Боже, какъв кораб — възкликна той и на тръгване хвърли последен поглед към гравюрата.
— Не споменахте ли, че имате да ми казвате нещо, сър?
— Да, ще ви го кажа след малко, щото виждам да идва насам един приятел, капитан Бригдън му е името; само ще му кажа здрасти, няма да се спираме. Здрасти! На Бригдън му се вижда доста чудно, че вървя не с жена си, а с друга дама. Горкичката, напоследък нещо я стегна ходилото. На едната пета й е излязла пришка колкото тришилингова монета. Ако погледнете отсреща, ще видите срещу нас адмирал Бранд с брат си. И двамата са толкова кекави! Добре, че не са откъм нашата страна на улицата, Софи направо не може да ги понася. Веднъж ми изиграха много жалък номер. Отмъкнаха ми най-добрите момчета. Някой път ще ви разкажа какво точно стана тогава. А ето го и добрият стар сър Арчибалд Дру с внука си. Погледнете нататък, ето, и той ни видя, целува ви ръка, дори ви взе за моя съпруга. Ех, мирът дойде прекалено скоро за юнкер като него! Милият сър Арчибалд! Как намирате Бат, мис Елиът? На нас ни понася много добре. Непрекъснато срещаме някой стар приятел, всяка сутрин улиците като че ли са пълни с близки хора и все се спираме да си поговорим, а когато си тръгнем и се затворим в квартирата, придърпваме креслата до камината и се чувстваме уютно като в Келинч, дори толкова добре, колкото ни беше в Норт Ярмут и в Дийл. И тук вятърът духа по същия начин през един от вградените шкафове.
След като повървяха малко така, Ан се осмели да го попита отново какво има да й каже. Надяваше се, че любопитството й ще бъде удовлетворено, след като свърнат от Милсъм Стрийт, ала й се наложи още доста да почака — адмиралът като че си бе наумил да не започва, преди да са извървели повечето път до тихите улици на Белмонт, а и след като тя не беше мисис Крофт все пак, трябваше да го остави да разказва по своему. Едва след като поеха с бавна стъпка нагоре по Белмонт, той започна:
— Е, сега ще ви кажа нещо, което доста ще ви изненада. Ала първо трябва да ми припомните как се казваше младата дама, за която става дума. Нали се сещате, онази млада дама, за която всички толкова се тревожехме. Дето й се случиха всичките тези работи. Как й беше малкото име, все го забравям…
На Ан й се стори малко неприлично да покаже, че знае за какво става дума още на минутата, както всъщност си беше, ала след малко се окопити и предположи:
— Луиза.
— Така, така, мис Луиза Масгроув, точно така се казва. Ще ми се младите дами на не носят толкова прекрасни малки имена, никога не бих ги забравял, ако всичките се казваха Софи или нещо такова. Ами, знаете ли, всички си мислехме, че тази мис Луиза ще се омъжи за Фредерик, той така я ухажваше ден след ден. Само се чудехме какво чакат още, докато не стана тази работа в Лайм. Тогава стана ясно, че ще трябва да изчакат, докато й се оправи главата. Но дори и тогава нещо не беше съвсем наред. Вместо да
