стои в Лайм, той хукна чак в Плимут, а после замина да се види с брат си Едуард. И като се върна от Майнхед, веднага тръгна към Едуард, и оттогава все си стои там. Не сме го виждали от ноември месец. Дори и Софи не разбираше какво става. Ала напоследък работите се развиха в доста необичайна насока, защото младата дама, тази същата мис Масгроув, вместо да се омъжи за Фредерик, взе, че предпочете Джеймс Бенуик. Познавате Джеймс Бенуик, нали?
— Да, малко. С капитан Бенуик сме се виждали няколко пъти.
— Е, тя ще се омъжва за него. Какво говоря, може би вече са се оженили, тъй като не виждам какво може да чакат.
— Мисля, че капитан Бенуик е много симпатичен младеж — каза Ан — и доколкото можах да разбера, има чудесен характер.
— О, така си, дума да няма. Вярно е, че е само втори капитан едва от миналото лято, а и времената сега не са подходящи за повишение, но според мене нищо друго не му липсва. Мога да ви уверя, че е чудесно момче и има златно сърце, пък е и способен, деен офицер, което е много по-важно, отколкото можете да предположите, защото мекушавото му държание хич не му прави чест.
— Тук наистина грешите, сър, в държанието на капитан Бенуик никога не бих заподозряла липсата на пламенен дух. Обноските му са изключително приятни и според мене, всички го харесват.
— Така да бъде, дамите си знаят най-добре, ала на мен Джеймс Бенуик ми се вижда твърде кротък и макар че със Софи може да сме малко пристрастни в този случай, не може да не харесваме Фредерик повече от него. Нещо във Фредерик ни допада много повече.
Ан се почувства натясно. Тя просто бе искала да противопостави на адмирала широко разпространената максима, че мекотата на обноските съвсем не изключва пламенността на духа, далеч не бе искала да представи държанието на капитан Бенуик като възможно най-доброто на света. Тя се поколеба и тъкмо се канеше да каже, че не е искала да прави сравнение между двамата приятели, когато адмиралът каза внезапно:
— И това, дето ви казах, е съвсем вярно, не е просто някаква клюка. Самият Фредерик ни го съобщи. Вчера сестра му получи писмо от него, в което ни разказва всичко, а той пък го научил от писмо на Харвил, който му писал от самото място на действието — от Апъркрос.
Ан не устоя на изкушението и каза:
— Надявам се, адмирале, че в писмото си капитан Уентуърт не загатва нищо, което да притесни вас и сестра му. Миналата есен действително като че ли имаше нещо между него и Луиза Масгроув, но се надявам в крайна сметка чувствата между тях да са поизгаснали, без някой да е наранен от това. Надявам се, че писмото му не внушава настроение на човек, който се чувства измамен.
— Не, ни най-малко. От начало до край няма и помен от проклятие или дори недоволство.
Ан сведе глава, за да прикрие усмивката си.
— Не, не, Фредерик не е човек, който ще вземе да жали и да се оплаква, прекалено силен е за подобни работи. Ако момичето си е харесало друг, защо да не се омъжи за него?
— Разбира се. Но аз имах предвид друго — дали в писмото на капитан Уентуърт няма нещо, от което да се разбере, че се чувства измамен от своя приятел — това може да се почувства, нали разбирате, дори и да не е изразено с думи. Би ми било много мъчно, ако се разруши приятелство като тяхното или пък подобни обстоятелства хвърлят сянка върху отношенията им.
— Да, да, сега ви разбрах. В писмото няма нищо такова. Той не дава и най-малкият повод да се мисли, че е сърдит за нещо на Бенуик, пише само: „Това ми се вижда много чудно, защото си имам причини да не мога да го разбера.“ Не, дори от самия начин, по който е оформил писмото си, човек никога не би допуснал, че е имал някакви намерения към същата мис… Как й беше името, казвате? Съвсем искрено се надява двамата да са щастливи заедно, а пък аз си мисля, че в подобно пожелание едва ли може да се открие нещо, което той не иска да прости.
Ан не споделяше твърдата увереност на генерала по този въпрос, но беше безсмислено да го разпитва повече, затова се задоволи само да го слуша и от време на време да отрони по някоя забележка от най-общ характер. Така адмиралът имаше възможност да говори така, както той виждаше нещата.
— Горкият Фредерик! — каза той накрая. — Сега ще трябва да започва всичко отново с някое друго момиче. Според мене той трябва да дойде в Бат. Софи ще му пише и ще го помоли да пристигне. Сигурен съм, че тук има достатъчно красиви момичета. Няма смисъл пак да ходи в Апъркрос, защото, както разбирам, другата госпожица Масгроув е склонила да се омъжи за братовчед си, младия пастор. Не мислите ли, мис Елиът, че не е зле да се опитаме да го доведем в Бат?
Глава 19
Докато адмирал Крофт се разхождаше с Ан и изразяваше желанието си да привлекат капитан Уентуърт в Бат, самият капитан вече пътуваше към този град. Той пристигна още преди мисис Крофт да му е писала и Ан го видя още на следващия ден, щом излезе да се разходи.
Мистър Елиът придружаваше двете си братовчедки и мисис Клей. Намираха се на Милсъм Стрийт, когато започна да вали — не силно, но все пак достатъчно, за да потърсят подслон за дамите и още по-достатъчно за мис Елиът, която се възползва от предимството да бъде закарана вкъщи с каретата на лейди Далримпъл, която зърнаха недалече от тях. Тъкмо се канеха да влязат в магазина на Моланд, когато мистър Елиът пристъпи към лейди Далримпъл и я помоли за съдействие. След малко се върна при тях с успешно изпълнена мисия, разбира се лейди Далримпъл била особено щастлива да ги закара вкъщи и след няколко минути щяла да дойде при тях.
Каретата на нейно благородие беше всъщност кабриолет и не можеше да побере спокойно повече от четирима души. Мис Картре придружаваше майка си, затова не беше възможно да се качат наведнъж и трите дами от Камден Плейс. За мис Елиът не можеше и дума да става — другите можеха да търпят всякакви неудобства, но за нея това беше изключено. Позабавиха се, докато си разменяха любезности в рамките на спора коя от останалите две да се качи в каретата. Дъждът бе дреболия, нищо работа и Ан беше съвсем искрена, като каза, че предпочита да се поразходи с мистър Елиът. Ала дъждът се оказа дреболия и за мисис Клей, тя не била усетила дори капчица дори, а и обувките й били плътни! Много по-плътни от тези на Ан — с две думи, в любезността си тя бе не по-малко готова за една разходка с мистър Елиът. Този въпрос бе дискутиран между двете с такова благородство, щедрост и учтивости, че трябваше да се намесят и останалите, за да разрешат най-после техния спор — мис Елиът настоя да се качи мисис Клей, тъй като без друго била малко понастинала, а когато призоваха на помощ мистър Елиът, той определи обувките на Ан като по-подходящи от тези на мисис Клей.
Беше решено с каретата да отпътува мисис Клей и тъй като спорът се водеше до прозореца, в този момент Ан зърна съвсем ясно и отблизо капитан Уентуърт, който вървеше по улицата в посока към центъра.
Ан се стресна силно, но никой го не забеляза, освен самата тя, затова побърза да си повтори, че е най- голямата глупачка на света, задето не може да се контролира и се държи така нелепо! В продължение на няколко минути не виждаше нищо пред себе си, светът плуваше пред погледа й като в мъгла. Беше загубила ума и дума, а когато с усилие на волята успя да се овладее, видя, че другите все още чакат каретата, а мистър Елиът (винаги на нечии услуги) тъкмо се канеше да завие по Юниън Стрийт, за да свърши нещо по поръка на мисис Клей.
Страшно й се искаше да изтича до външната врата, за да види дали още вали. Пък и нужно ли беше сама да подозира себе си, че зад това нейно желание се крие друга причина? Капитан Уентуърт сигурно не се виждаше вече. Тя стана от мястото си и се накани да тръгва, раздвоена от мисълта, че винаги е смятала едната си половина за по-умна от другата, а втората — за по-лоша, отколкото всъщност беше. Защо да не провери дали дъждът е спрял? Само след миг обаче се закова на място, тъй като видя капитан Уентуърт да влиза заедно с още няколко дами и господа, очевидно негови познати, с които се бе срещнал малко по- надолу по Милсъм Стрийт. Той също я видя и Ан забеляза, че този път бе много по-изненадан и смутен от обикновено. Страните му пламнаха. За първи път след подновяването на отношенията им Ан усети, че се владее по-добре от него — все пак беше донякъде подготвена, беше го видяла преди той да я забележи и бе успяла да се съвземе от първите всепоглъщащи, заслепяващи и обърквани чувства на силната изненада. Предстоеше й да изживее цяла гама от емоции — болка, радост и нещо, което бе еднакво близко, както до
