Няма сведения каква е била първата реакция на Саддам Хюсеин.
Част I
Кадет 16
1. Вербуването
В края на април 1979 година, след като бях прекарал две денонощни дежурства на борда на подводницата, моят пряк командир ми връчи заповед да се явя във военната база Шалишут в крайнините на неголямото предградие Рамт Ган.
По това време бях капитан и отговарях за изпитанията на различните оръжейни системи в израелските военноморски сили към генералния щаб в Тел Авив.
Роден съм в Едмънтън, Алберта, на 28 ноември 1949 година, но родителите ми са се разделили, докато съм бил още съвсем малък. Баща ми е служил в кралските военновъздушни сили на Канада и е летял безброй пъти над Германия с един бомбардировач „Ланкастър“. След края на Втората световна е участвал като доброволец във войната за независимост на Израел — бил е командир на военновъздушната база Сид Дов в северните покрайнини на Тел Авив.
Майка ми също е служила на своята страна през войната, превозвайки хранителни доставки от Тел Авив до Кайро за англичаните. След това е участвала активно в израелската съпротива — „Хагона“. Като учителка тя се премести заедно с мен в Лондон, Онтарио, по-късно живяхме известно време в Монреал и най-сетне в Холон, град, недалеч от Тел Авив. По това време още не бях навършил и седем години. Баща ми бе емигрирал от Канада в Щатите.
Майка ми искаше отново да се установим в Канада, но когато навърших тринадесет, се върнахме в Холон. В края на краищата тя окончателно се засели в Канада, но аз останах в Холон при родителите на майка ми, Хаим и Естер Марголин, които бяха избягали от Русия заедно със сина си Рафа по време на погромите от 1912 година. Другият им син загинал в метежа. В Израел им се раждат още две деца — момче на име Маза и дъщеря Мира, т.е. майка ми. Те бяха истински пионери на Израел. Дядо ми беше счетоводител, но докато се сдоби с документите си от Русия, които удостоверяваха това, бе принуден да мие подовете в ОЕА (Обединена еврейска агенция). По-късно той стана техен главен финансов ревизор и се радваше на всеобща почит.
Бях възпитан като ционист. Чичо ми Маза служеше в един от елитните отряди на все още несъздадената израелска армия — „Вълците на Самсон“ — и участва във Войната за независимост.
Дядо ми и баба ми бяха крайни идеалисти. Единствената ми представа за Израел в детските ми дни бе, че това е земя, в която текат мляко и мед. Вярвах, че си струва да се жертва всичко заради нея, че политиката й е безгрешна, че никому не би причинила зло и че ще бъде за пример на всички народи. А ако все пак забележех нещо нередно в икономиката или политиката й, го отдавах на долните ешелони на властта — дело на бюрократи, които несъмнено ще поправят сторената по недоглеждане грешка. С една дума, вярвах, че има хора, които бдят за правата ни, велики хора като Бен-Гурион, от когото наистина се възхищавах. За мен Бегин бе несравним герой. Политическата толерантност беше неотменимо правило в средата, в която израснах. Арабите бяха човешки същества също като нас самите. Преди сме живели в мир с тях и един ден отново щеше да има мир. Такава бе представата ми за Израел.
Веднага щом навърших 18, отидох да отслужа трите задължителни години в армията, а девет месеца по-късно вече бях младши лейтенант от военната полиция — най-младият офицер от израелската армия по това време.
Редовната ми служба бе при Суецкия канал, на Голанските възвишения и по течението на река Йордан. Бях там, когато Йордания отблъскваше частите на ООП, а ние разрешихме на йорданските танкове да минат през нашата територия, за да могат да ги обкръжат. Това беше странно. Йордания бе наш враг, но ООП бе по-лошият ни неприятел.
След като отбих военната си служба в края на ноември 1971, се завърнах в Едмънтън за пет години, където смених сума професии — от рекламен агент до управител на магазин за килими в търговски център, така че когато през 1973 избухна войната Йом Кипур2, не участвах в нея. Но разбирах, че за мен войната никога няма да свърши, докато не дам нещо от себе си. Върнах се в Израел през май 1977 година и влязох в състава на военноморските сили.
Щом пристигнах в базата Шалишут, ме въведоха в малък кабинет. Зад бюрото седеше непознат мъж и изучаваше някакви документи.
— От всички възможности компютърът се спря на теб каза непознатият. — Ти отговаряш на всички изисквания. Знаем, че вече служиш на родината, но има начин да го правиш и по-добре. Искаш ли да научиш какъв е той?
— Ами да, бих искал. Но какво трябва да направя?
— Най-напред няколко теста, за да преценим дали си подходящ. Ще се свържем с теб по-късно.
Два дни след това ме повикаха в осем часа вечерта в някаква квартира в Херцлия. Бях доста изненадан, когато на вратата се появи психиатърът от морската ми база. Това бе грешка от тяхна страна. Той ми обясни, че в момента работи за службите за сигурност и че не трябвало да споменавам това в базата. Отговорих му, че нямам нищо против да си мълча.
През следващите четири часа бях подложен на безброй психотестове: от мастилените петна до най- прецизните въпроси за това какво е отношението ми към всичко въображаемо.
Седмица по-късно отново ме повикаха в северната част на Тел Авив близо до Бейт Хааял. Вече бях казал на жена си за това. И двамата имахме чувството, че „Мосад“ е замесен в цялата работа. Нямаше как да не стигнем до този извод, защото бяхме израснали в Израел. Така или иначе, кой друг би могъл да е?
Това беше първата от поредицата срещи с човека, който се представи под името Игал и с когото най- често се срещах в кафенето „Скала“ в Тел Авив. Той непрекъснато ми повтаряше колко важни са всички подробности. Внасяше хъс в работата ни. Попълних стотици въпросници като този: „Ако се наложи да убиете някого заради отечеството си, ще сметнете ли това за зло дело? Важна ли е за вас свободата? Има ли нещо по-важно от свободата?“ И все в тоя дух. Тъй като разбирах, че всичко това е за „Мосад“, лесно можех да се досетя какви отговори биха ги задоволили. А аз наистина исках да ме вземат.
В продължение на четири месеца тези срещи се провеждаха на всеки три дни. И още нещо — във военната база ми бяха направили пълен медицински преглед. Когато си на служба, процедурата е обичайна — влизаш заедно със 150 други момчета. По-скоро прилича на фабрика. Но сега имаше десет стаи и във всяка от тях лекар и медицинска сестра, които бяха там единствено заради мен. Бях сам. Всеки екип се занимаваше по половин час с моя милост, докато преминавах от стая в стая. Прегледаха ме по всички шевове. Имаха дори и зъболекар. Това ме караше да се чувствам някак си особено важен.
И след всичко това все още не знаех в какво се състои същността на работата, за която с такова усърдие ме подготвяха. Дори и така аз горях от нетърпение да започна, независимо от всичко.
Най-сетне Игал ми каза, че подготовката ми ще се провежда през повечето време в Израел, но няма да мога да се прибирам често вкъщи. Ще виждам семейството си веднъж на всеки две или три седмици. В края на обучението ми щели да ме изпратят в чужбина и тогава съм щял да ги виждам всеки втори месец. Най- напред отказах на Игал. Отсъствията бяха твърде дълги, това не беше за мен. Все пак, когато ме помоли да размисля, се съгласих. И така те се обадиха по телефона на съпругата ми Бела. През следващите осем месеца можех да общувам с нея само по този начин.
Тъй като вече бях на служба във въоръжените сили, нямах чувството, че пренебрегвам дълга си. Това бе достатъчна компенсация. На всичкото отгоре бях и доста десен в убежденията си — политическите, не социалните. Вярвах, че двете могат да съжителстват едновременно, особено в Израел. Както и да е, аз наистина исках тази работа, но просто не желаех да съм далеч от семейството си за толкова дълго.
По това време още не ми бяха казали точно с каква работа се захващам, но по-късно, когато вече бях в редовете на „Мосад“, научих, че съм зачислен в отряда „Кидон“ — групата от отдел „Месада“, която изпълняваше присъдите. (Новото име на „Месада“ е „Комемиут“ — отделът, отговорен за бойните операции.)
