отколкото бях виждал през целия си живот. Зад него стоеше готвач, готов да приеме всяка поръчка, стига някой да пожелае нещо специално.
Освен десетимата ми съкурсници наоколо се виждаха поне още дузина други, някои закусваха, а други просто разговаряха. Към десет и половина всички се преместихме в съседното помещение. Тук също имаше маса, подобна на първата, и курсистите насядаха около нея, а останалите седнаха зад масите покрай стените. Никой не ни караше да бързаме. Закуската напомняше по-скоро за парти, а накрая ни поднесоха и кафе. И естествено повечето си позволиха да запалят.
Узи Накдимон се обърна към нас:
— Добре дошли на теста. Тук ще бъдем три дни. Не правете нищо, с което мислите, че ще ни впечатлите. Преценявайте всичко от своя гледна точка независимо от обстоятелствата. Ние ще определим кои от вас са подходящи. Вече сте преодолели успешно повечето тестове. Бихме искали за последно да се уверим, че сте точно такъв тип хора, от каквито имаме нужда.
Всеки от вас ще има ръководител/инструктор — продължи той. — Всички сте си измислили име и професия. Не трябва да сваляте маската си, но в същото време задачата ви е да разкриете истинската самоличност на всеки един от останалите.
Това беше първата група тестувани, в която бяха включени и жени, макар че тогава все още не го знаех. Съществуваха известни политически тежнения относно набирането на жени за катси и затова бяха решили да ги включат в тестовете, за да се провери дали са в състояние да ги издържат. Разбира се, всичко беше само за очи и никой нямаше намерение да го допусне в действителност. Просто форма на реверанс към управляващите. Наистина в тайните операции участват и жени, но те никога не стават катси. От една страна, жените са по-уязвими, но най-често действията на „Мосад“ са насочени срещу мъже. Араби. Те лесно могат да бъдат съблазнени от жена, обаче никой арабин не би работил за една жена. И точно поради това жена не може да ги вербува.
И така десетимата се представихме един след друг и всеки разказа измислената си автобиография. Когато някой свършеше с историята си, останалите почвахме да му задаваме въпроси. Понякога някой от инструкторите, седнали зад нас, също питаше говорещия.
Разказът ми допускаше известна свобода на действията. Не исках да споменавам името на която и да е фирма, където уж съм работил, защото някой от другите можеше наистина да е чувал нещо за нея. Казах, че имам две деца, но на бърза ръка ги превърнах в момчета, защото не трябваше да издавам каквато и да е подробност от действителния си живот. Въпреки това исках да съм колкото се може по-близо до истината. Беше лесно. Изобщо не се напрягах. Играта ми харесваше.
Всичко продължи около три часа. По едно време, докато задавах въпросите си, някой от екзаменаторите се намеси:
— Извинете, как се казвахте?
И разни дребни уловки като тая — проверка на вниманието и т.н. Нужно бе непрекъснато да си нащрек.
Когато приключихме, ни казаха да се приберем по стаите си и да се преоблечем за излизане.
— Отивате в града. Разделиха ни в групи по трима, а във всяка от колите се качиха и по двама инструктори. Щом се озовахме в Тел Авив, към нас се присъединиха още двама от пресечката на булевард „Цар Саул“ и „Ибн Гевирол“. Беше четири и половина следобед. Един от инструкторите се обърна към мен и рече:
— Виждаш ли онзи балкон на третия етаж? Имаш три минути за размисъл. После ще влезеш в сградата и след шест минути искам да те видя на балкона заедно със собственика или човека, който живее там, а в ръката си трябва да държиш чаша вода.
Това вече ме стресна. Не носехме със себе си каквато и да е легитимация, а според законите на Израел всеки е длъжен да носи със себе си документи за самоличност. Бяха ни казали да използваме само измисленото си име и нищо друго. В Израел просто няма как да излезеш без паспорта си. В случай, че имахме неприятности с полицията, то и тогава трябваше да пробутаме измислиците си.
Как ли да постъпя? Първата ми задача бе да определя със сигурност за кой апартамент става въпрос. Сякаш минаха сто години, докато се наканих да кажа на инструктора, че съм готов.
— Накратко, какво смяташ да правиш? — попита ме той.
— Накратко, правя снимки — отвърнах аз. Въпреки че от нас се очакваха мигновени решения, инструкторите все пак искаха да имаме някаква обща идея за действие, нежели да пресъздаваме арабския израз „Ала баб Аллах“. Или в превод: „Каквото ще да става, всичко е в ръцете на Аллах.“
Бързо се изкачих по стълбите, като за всеки случай броях вратите, за да не ги объркам. Почуках и скоро на прага се появи възрастна жена на около 65 години.
— Здравейте — казах аз на иврит. — Казвам се Симон. Работя за Министерството на транспорта. Сигурно сте забелязали, че на кръстовището пред вас стават доста често злополуки. — Поех си дълбоко дъх, за да имам възможност да проследя реакцията й.
— Да, да, зная — рече тя. (Като се вземе предвид начинът, по който израелците шофират, няма начин на повечето кръстовища да мине без злополуки, така че идеята ми не ме излагаше на голям риск.)
— Бихме искали да наемем балкона ви, ако е възможно.
— Да наемете балкона?
— Точно така. Искаме да заснемем уличното движение на кръстовището. Никакви хора няма да ви се пречкат. Само ще монтираме една камера на балкона. Ще може ли да хвърля един поглед от терасата, за да се уверя, че мястото е подходящо? Достатъчни ли са 500 лири на месец, ако решим да го наемем?
— Да, разбира се — отвърна тя и ме поведе към балкона.
— Прощавайте, между другото, ще може ли да ми дадете чаша вода? Днес беще голяма жега.
Минута по-късно и двамата стояхме един до друг на балкона.
Почувствах се на седмото небе от щастие. Открих, че ни наблюдават. Щом жената погледна настрани, вдигнах чашата за поздрав. После поисках от стопанката името и телефонния й номер и й казах, че след като проверим на още няколко адреса, ще се обадим, за да я осведомим дали сме избрали нейната тераса.
Когато излязох на улицата, разбрах, че следващият също е изпълнил успешно задачата си. Трябвало да отиде при най-близкия автомат за осребряване на чекове и да „изпроси“ от първия срещнат сумата от десет долара. Обяснил на човека, че му се налага да вземе такси, защото жена му щяла да ражда, а за нещастие останал без пукната пара. После му поискал адреса с обещанието, че ще му върне парите в най-скоро време. Човекът му услужил.
Третият от нас обаче нямаше същия късмет. Казаха му да се появи на терасата на една от съседните сгради и той реши най-напред да се качи на покрива под предлог, че ще проверява антените. За негово нещастие още щом позвънил на вратата с измислената си история, се оказало, че наемателят работи към местната телевизионна компания.
— Какви ги разправяш? — попитал техникът. — Антените са си наред.
Докато се опитвал да замаже положението, оня го заплашил, че ще се обади в полицията, и самозваният „антенаджия“ си плюл на петите.
След като приключихме с това, ни откараха на улица „Хаяркон“ на самото Средиземноморско крайбрежие, където се намират повечето от луксозните хотели. Заведоха ме във фоайето на „Шератон“ и ми наредиха да седна.
— Виждаш ли онзи хотел от другата страна на пътя, „Базел“ — посочи ми го един от инструкторите. — Ще идеш там и ще разбереш как се казва третият поред в списъка на гостите на хотела.
В Израел книгата за регистрация обикновено се държи заключена и както повечето подобни неща информацията в нея не е достъпна за всеки. Беше взело да се здрачава, когато се озовах пред зданието, но все още нямах идея как да получа интересуващото ме име. Знаех, че не съм сам. Знаех, че всичко е на игра. Но все пак се вълнувах и тревожех. Исках да се справя, въпреки че ако човек се замисли, възложената ми задача бе доста глупава.
Реших да говоря на английски, защото тогава се отнасят с тебе по-учтиво. Смятат те за турист. Запътих се към рецепцията с намерението да попитам дали няма някакво съобщение, оставено за мен. Сетих се за изтърканата шега да позвъниш на произволен телефон с въпроса дали Дейв си е вкъщи. Обаждаш се още няколко пъти все със същия въпрос докато човекът отсреща започне да ругае, че непрекъснато грешиш
