номера. Накрая се обаждаш и казваш:
— Здрасти, аз съм, Дейв. Някой да ме е търсил?
Човекът на рецепцията ме погледна и попита:
— Вие гост на хотела ли сте?
— Не, не съм — отвърнах аз. — Но имам уговорена среща тук.
Служителят ми отговори, че не са оставени никакви съобщения, и затова реших да „почакам“ във фоайето. Половин час по-късно, през което време нетърпеливо поглеждах към часовника си, отново се запътих към гишето:
— Може би вече е пристигнал, а аз не съм го забелязал — осмелих се да предположа.
— Как се казва? — попита ме той.
В отговор изломотих нещо, което звучеше като „Камалунк“. Онзи се зарови в регистратурата и попита:
— Как се пише?
— Не съм сигурен. Или е с „С“ или с „К“ — поясних и в същото време се надвесих над книгата, за да „търся“ заедно с него, а всъщност да прочета третото поред име в списъка.
И тогава, сякаш изведнъж осъзнавайки грешката си, заекнах:
— Ама това е хотел „Базел“. А аз мислех, че съм в „Сити“. Ужасно съжалявам. Стана глупаво недоразумение.
Още веднъж се почувствах щастлив. После ми мина през ум как ли ще разберат инструкторите ми, че името, което им казвам, е същото. Но в Израел за тях няма тайни, те могат да получат всяка информация, която пожелаят.
Навън вече бе тъмно и хората взеха да се прибират по хотелите, така че заедно с инструкторите си тръгнахме нагоре по улицата. Единият ми подаде телефон с две жици, прикрепени към него, и ми каза, че това ще е последният тест за деня. Апаратът имаше сериен номер, гравиран върху слушалката, за да не стават злоупотреби. Задачата ми този път беше да вляза в хотел „Тал“ и да подменя слушалката на някой от обществените телефони с тази, която ми бяха дали, а после да се върна с другата, като при това оставя апарата в пълна изправност.
Пред телефона се бе събрала опашка, но си казах, че трябва да изпълня и последната задача. Когато ми дойде редът, набрах наслуки някакъв номер, поставих жетона и притиснах с рамо слушалката към ухото си. Коленете ми трепереха. Зад мен се бе събрала голяма опашка. Развинтих капачката на микрофона и извадих бележника от джоба си, сякаш имах намерение да записвам нещо. Същевременно бърборех нещо на английски, за да заблудя останалите, че приказвам, та пушек се дига.
На всичкото отгоре някакъв се беше лепнал за гърба ми и ми дишаше във врата. Оставих бележника си и се извърнах към него:
— Извинете.
Той отстъпи крачка назад, а аз успях да свържа новата част. Някой беше отговорил на произволното ми обаждане и питаше кой го търси. Естествено нищо не му отговорих, само завинтих капачката и затворих.
Когато прибрах микрофончето в джоба си, вече треперех целият. Никога по-рано не бях правил нещо подобно — не знаех какво значи да откраднеш. Отидох при инструктора ги и му подадох откаченото устройство. Почувствах ужасна слабост.
Скоро и петимата тръгнахме обратно към „Кънтри-клуба“.
По пътя почти не говорехме. След вечерята ни наредиха да предадем пълен доклад за събитията от деня, без да пропускаме нищо — колкото и маловажно да ни се е сторило.
Към полунощ и двамата с моя съквартирант бяхме капнали и гледахме с празни погледи в телевизора, когато на вратата се почука — беше инструкторът. Каза ми да се облека и да тръгвам с него. Закара ме с колата близо до някаква овощна градина и ми обясни, че скоро в района ще пристигнат хора на тайно съвещание. В далечината се носеше вой на чакали, а щурците свиреха пронизително.
— Ще ти покажа точното място — рече той. — Трябва да разбереш колко човека присъстват и за какво говорят. Ще мина да те прибера след два-три часа.
— Разбрано — отговорих аз.
Той зави надолу по някакво чакълесто шосе и спря на брега на едно „уади“ (поток, който се пълни с вода само през дъждовните периоди). На дъното му се виждаше полупресъхнала локва, а точно до пътя имаше неголям циментов дренаж.
— Ето — обади се той, сочейки към отвърстието на дренажа. — Мястото е удобно за скривалище. На дъното ще намериш купчина стари вестници, използвай ги рационално.
Това вече бе истинско изпитание за мен. Страдам от клаустрофобия и те го знаеха от психологическите ми тестове. Освен това не мога да търпя разните му дребни гадинки: хлебарки, червеи, плъхове. По същата причина не обичам да се къпя в езера и реки — заради противната тиня и наноси по дъното. Погледнах надолу по тръбата, но не можех да различа противоположния й край. Това бяха най-дългите три часа в целия ми живот. И, разбира се, никой не се появи. Тайно съвещание нямаше. С мъка се удържах да не заспя. Непрекъснато си напомнях къде се намирам, за да не се отпускам.
Най-сетне инструкторът се върна.
— Искам изчерпателен рапорт за срещата — каза той.
— Жива душа не се е мяркала наоколо — отвърнах.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— А може би си заспал.
— Не, не съм.
— Да, обаче ако не друг, то поне аз бях със сигурност тук — рече накрая той.
— Трябва да си бил на някое място, което да е приличало на това. Тук нямаше никой.
На връщане ми бе наредено да не разказвам никому за случилото се.
На следната вечер ни казаха да се облечем с някакви по-обикновени дрехи. Закараха ни в Тел Авив и всеки от нас бе разпределен към някоя сграда, която трябваше да наблюдава и да записва и най-малките подробности, свързани с „шпионирането“ му. Естествено трябваше да си измислим и алиби за тази подозрителна дейност.
Към осем часа вечерта ме закараха в града в някаква малолитражка. С мен пътуваха двама други, единият от които се казваше Шай Каули — катса ветеран, чиято дългогодишна служба на „Мосад“ бе увенчана с безброй успешни операции3. Оставиха ме малко преди улица „Дизингов“, главната улица на Тел Авив, и ми казаха да наблюдавам пететажното здание отсреща и да отбелязвам всички, които влизат.
В колко часа са пристигнали, кога са си тръгнали, как изглеждат, кои лампи в сградата светят и кои не и всичко това с точност до минутата. Накрая ми обясниха, че ще минат да ме приберат по-късно, а сигналът ще бъде премигване с фаровете.
Първата ми мисъл беше да се скрия някъде. Но къде? Бяха ми казали да стоя на видно място. Нямах никаква представа какъв бе планът им. После нещо ми просветна и реших да седна на тротоара и да почна да рисувам зданието. Информацията, която ме интересуваше, щях да впиша в самата картина, като използвам за целта английски букви, подредени отзад напред. А за да обясня защо рисувам нощем, реших следното: по това време е много по-спокойно, а освен това рисувам с молив и не ми трябва кой знае какво осветление.
Половин час по-късно душевната ми хармония бе грубо нарушена от скърцането на спирачки — някаква кола се качи на бордюра и спря. От нея изскочи униформен полицай и ми показа значката си.
— Кажи ми името си! — нареди той.
— Симон Лахав.
— Какво правиш тук?
— Рисувам.
— Пристигна оплакване от един от съседите. Твърди, че наблюдаваш банката. (Наистина на първия етаж на сградата се помещаваше банка.)
— Не е вярно, само си рисувам. Ето, виж! — отговорих аз и му подадох творбата си.
