За начало обявих, че ще прехвърля около 150 000 щатски долара. По-късно, ако всичко потръгне добре, щях да прехвърля още пари. Всъщност с деловата част приключихме за 10–15 минути, след което преминахме на по-леки теми. За по-малко от час вече знаех всичко за него.
Щом изпълних и тази задача, ме откараха в хотел „Тал“ заедно с още двама колеги и ни наредиха да чакаме там, докато пристигнат и другите. Бяха минали едва десет минути, когато във фоайето влязоха шест души. Един от тях ме посочи и каза:
— Ето го.
— Тръгвай с нас — рече другият. — Нали не искаш да вдигаме гюрултия в хотела.
— Какво значи това? — попитах аз. — Не съм направил нищо нередно.
— Тръгвай с нас! — повтори оня, изваждайки служебната си значка.
И тримата ни качиха в някакъв фургон, завързаха ни очите и тръгнахме на зигзаг из града. Накрая ни отведоха в някаква сграда все така с вързани очи и ни разделиха. Чувах, че наоколо минават хора. Скоро ме затвориха в някакво тясно помещение и ми казаха да чакам.
След около два-три часа ме изведоха навън. През всичкото време бях седял върху тоалетната чиния в малка баня. Действието се развиваше в Академията (учебната академия на „Мосад“) на втория етаж, макар че тогава дори и не подозирах къде се намирам. Отведоха ме в друга тясна стая на същия коридор. Щорите бяха спуснати, а пред мен стоеше мъж с вид на бияч. В окото му имаше черна точица: изглеждаше, сякаш е с две зеници. Изгледа ме мило и взе да ме пита за разни работи. Името ми. Какво съм търсил онзи ден в хотела, когато съм разглобил телефона. Бомба ли съм искал да поставя? Къде живея?
По едно време каза, че ще ме закарат вкъщи. Знаех, че мястото всъщност е голо поле, и се разхилих неудържимо. Попита ме защо се смея, и му отвърнах, че намирам ситуацията за много комична. Мислех си какво ли ще стане, когато ме закарат там и аз изрева:
— Къщата ми! Къде ми е къщата? — Въобще не можех да спра да се смея.
— Сигурно се шегувате — изхълцах аз. — Какво всъщност искате?
Той каза, че искал жилетката ми. Беше чудна дреха, производство на Пиер Балман. И я прибра. След това ме накара да се съблека. Когато ме върнаха обратно в банята, бях чисто гол. Малко преди да вляза вътре, някой изля отгоре ми цяла кофа леденостудена вода.
Оставиха ме да треперя от студ двадесетина минути и пак ме заведоха при същия човек.
— Още ли ти е смешно? — попита ме той.
Четири-пет пъти ме разкарваха между кабинета и тясната баня. Ако някой почукаше на вратата на кабинета, се налагаше да се крия под масата. Това се случи поне три пъти. Най-сетне човекът ми рече:
— Не го взимай навътре. Получи се недоразумение.
Върна ми дрехите и ми каза, че ще ме закарат там, откъдето ме бяха прибрали. Отново ми вързаха очите и ме вкараха в колата, но тъкмо да потеглим, и някой се провикна:
— Чакай малко! Върнете го! Проверихме адреса, а там няма нищо.
— Не разбирам какво имате предвид — обадих се аз, но те отново ме прибраха в банята.
Минаха още двадесет минути и те ме повикаха в кабинета, където ми казаха:
— Съжаляваме, станала е грешка!
После ме откараха в „Кънтри-клуба“, отново се извиниха и си тръгнаха.
На четвъртата сутрин от първата ни седмица всички ни събраха пред една стая и взеха да ни привикват поотделно за разговор.
Попитаха ме:
— Е, какво мислиш? Справи ли се?
— Не зная — отвърнах. — Не знам какво сте очаквали от мен. Казахте ми да постигна най-доброто, на което съм способен, и аз се постарах.
Някои ги държаха вътре по двадесет минути. Аз стоях едва пет.
Накрая ми казаха:
— Благодарим ти. Ще ти се обадим по-късно.
След две седмици те наистина се обадиха. Трябваше да се представя за рапорт рано на следващата сутрин.
Значи бях вътре. Сега щеше да се почне с главния тест.
2. На училище
В Израел съществуват няколко групи хора, които смятат, че страната непрекъснато е в опасност. Силната армия не винаги гарантира безопасността. Бях повярвал в това и аз.
Знаех, че има крещяща нужда от сигурност и че съществува организация, наречена „Мосад“. Официално тя не фигурира в израелския бюджет, но всеки е чувал за нея. Обаче това, което е известно, е епитом, върхът на айсберга. Осъзнаваш, че това е дълбоко засекретена организация и след като веднъж си влязъл в нея, правиш каквото ти се каже, защото вярваш, че всичко е заключено с върховно заклинание, което ще ти се изясни с течение на времето.
Ако си израснал в Израел, това няма как да не ти се насади в главата. Всичко започва още от юношеските бригади. Там се бях изучил да стрелям и на 14 години вече бях втори в Израел по стрелба в цел. Стрелях с карабина, тип „Щуцер“, и направих 192 точни попадения от двеста възможни, само на четири точки зад победителя.
Доста време прекарах и в армията. Така че знаех — или поне си мислех, че зная — с какво се захващам.
Не всеки израелец ще се хвърли сляпо напред, но хората, които подбират кандидати за „Мосад“, които правят психологическите тестове, търсят ентусиасти, готови на този етап да постъпват така, както им се каже. Ако задаваш прекалено много въпроси, по-късно това би могло да издъни наистина сериозна задача.
По това време членувах в Партията на труда в Херцлия и бях относително активен. Убежденията ми можеха да се окачествят като либерални, така че от този момент нататък възникна един непрестанен конфликт между тях и каузата, на която служех. Системата използваше за начало подходящите кандидати, а с течение на времето те биваха подлагани на добре организирана пропаганда и в крайна сметка излизаха с коренно противоположни възгледи. По този повод е казано, че ако смяташ да сплескаш домат, ще подбереш за целта някой по-узрял. Защо ти е зелен? И той може да се смачка, но по-трудно.
Първите ми шест седмици не протекоха много гладко. Работех в кантората в центъра на града като писар. Обаче един мразовит ден през февруари 1984 се качих заедно с още 14 други в малък автобус. Никога по-рано не бях ги виждал, но всички се почувствахме еднакво въодушевени, когато автобусчето се заизкачва по познатия стръмен хълм и накрая спря пред охранявания портал на масивната двуетажна академия.
Вече бяхме кадети. И петнайсетимата се изсипахме в просторната зала с маса за тенис в средата. Наоколо имаше въздушни снимки на Тел Авив, а зад стъклената стена се виждаше зимна градина. В другия край на залата едно вито стълбище водеше към втория етаж. Цялата сграда бе от бели тухлички, а подовете от мрамор.
Веднага разбрах, че и по-рано съм идвал тук. Когато ме влачеха към тясната баня по време на предварителните тестове, успях да зърна същото стълбище изпод превръзката на очите си.
Не след дълго се появи някакъв мургав мъж със сивееща коса и ни отведе през задната врата в една от четирите класни стаи. Каза ни, че след малко при нас ще дойде директорът.
И това помещение бе просторно, с прозорци от двете страни и черна дъска отпред. В средата бе поставена дълга Т-образна маса и шрайбпроектор отгоре й. Нашият випуск щеше да се води като „Кадет 16“, защото бе шестнадесетият поред, който влизаше в Академията на „Мосад“.
Скоро чухме бързи стъпки по чакълестия паркинг отвън и в стаята влязоха трима души. Първият бе нисък и мургав с доста приятна външност. Вторият, който ми се стори познат, беше по-възрастен и с фини черти, а третият бе поне метър и осемдесет и пет сантиметра, с руса коса и очила с позлатени рамки. Изглеждаше на
