Но все пак не бях наясно на какво си струва да посветя живота си.
През 1981 година напуснах флотата, след като бях служил в Ливан в началото на войната. С дипломата си художник график се реших да започна собствен бизнес и се захванах със стъклопис. Създадох няколко цветни прозореца, но когато се опитах да ги продам, се оказа, че изписаните прозорци съвсем не са така популярни в Израел, защото отчасти напомняха на хората за църква. Никой не пожела да ги купи. Неколцина проявиха желание да изучат този занаят, така че се принудих да превърна магазина в училище.
През октомври 1982 година в дома ми пристигна телеграма, че в четвъртък между 9:00 и 19:00 трябва да се обадя на някакъв телефон и да питам за Дебора. Веднага позвъних. Дадоха ми адрес на партера на „Хадара Дафна“, известно учреждение на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив — една от ония сиви, бетонни грамади, така популярни в Израел. По-късно научих, че там се помещава главната квартира на „Мосад“.
Влязох във фоайето. Вдясно се виждаше ярката табела на банка, а над входа вляво бе поставен незабележимият надпис „Набори на службата за сигурност“. Предишните ми преживявания все още витаеха в мен. Чувствах, че пропускам нещо съществено.
Бях пристигнал с един час по-рано, тъй като горях от нетърпение, затова отидох в кафенето на втория етаж, където входът е свободен. В тази част на сградата работеха няколко частни кантори, които придаваха на мястото доста ежедневен вид, само че главното управление на „Мосад“ е вместено като сграда в сградата. Взех си един сандвич със сирене — сигурно никога няма да го забравя. Докато похапвах, се оглеждах наоколо, за да разбера дали и някой друг не е бил повикан също като мен.
В уречения час слязох долу и ме поканиха в малка, оскъдно обзаведена стая с бюро от светла дървесина в средата. На него имаше телефон и кошче за документи, а на стената висяха огледало и портрет на мъж, чието лице ми се стори странно познато, макар и да не успях да се сетя кой всъщност е той.
Чаровният господин зад бюрото отвори някаква малка папка, прегледа я набързо и рече:
— Нуждаем се от хора. Главната ни задача е да спасяваме евреите навсякъде по света. Смятаме, че си подходящ. Ние сме като семейство. Работата е тежка, а може да се окаже и опасна, но не мога да ти кажа нищо повече, докато не минеш през някои тестове.
Човекът поясни, че след всяка серия тестове ще ми се обаждат. Всичко свършваше в момента, когато се провалях на някой от тях. Подробностите около следващия поред тест щях да получавам само след като съм издържал предходния.
— Ако се провалиш или се откажеш, повече няма да се свързваш с нас. Не може да се иска преразглеждане. Решаваме и това е краят. Разбрано?
— Да.
— Чудесно. След две седмици искам да си тук в девет часа сутринта и започваме с тестовете.
— Значи ли това, че ще трябва често да отсъствам от къщи?
— Не, не значи.
— Добре. След две седмици ще дойда.
В уречения ден ме въведоха в просторно помещение. Освен мен там имаше още деветима седнали на ученически чинове. На всички ни раздадоха по един въпросник от тридесет страници с най-различни тестове, предвидени да определят що за човек си и как разсъждаваш. Веднага щом попълнихме въпросниците и им ги върнахме, ни беше казано:
— Ние ще ви потърсим.
Седмица по-късно отново ме повикаха при някакъв човек, който трябваше да провери моя английски, макар че говоря свободно, и то без израелски акцент. Попита ме за значенията на много жаргонни изрази, но явно бе малко по-изостанал от времето с някои от по-новите. Зададе ми също и доста въпроси за градове от Канада и Щатите, кой е президент на САЩ и други работи от сорта.
Срещите продължиха близо три месеца, но за разлика от първия път те се провеждаха в сградата в центъра на града, и то през деня. Имаше нови прегледи на здравословното ми състояние, но този път не бях сам. Държах също и два общообразователни теста. Непрекъснато ни се напомняше да не разказваме за себе си един на друг. Мотото бе: „Пази себе си в себе си.“
Тревогата ми растеше с всяка нова среща. Човекът, с когото работех, се казваше Узи, по-късно научих, че цялото му име е Узи Накдимон — началник отдел „Набиране на кадри“. Накрая той ми каза, че съм преминал успешно всичко освен последния тест, но преди това трябвало да се видят с Бела.
Занимаваха се с нея повече от шест часа. Узи я пита за всичко, което се сети, не само за мен, но и за нейните политически убеждения, за родителите й, за достойнствата и слабостите й и дори за подробно описание на отношението й към Израел и мястото му в света. Служебният психиатър също присъстваше, макар и като мълчалив наблюдател.
После Узи ме повика при себе си и ми каза да се явя в седем часа сутринта. Трябваше да нося със себе си два куфара с дрехи — от джинси до официалния костюм. Това било необходимо за последния ми тест, който щял да продължи от три до четири дни. След това той поясни, че програмата предвижда двугодишно обучение и че заплатата ми щяла да бъде с един чин по-висока от тази, която съответстваше на настоящия ми военен чин. Реших, че последното не звучи никак лошо. Тогава бях майор, а с това вече ставах полковник. Бях повече от въодушевен. Всичко ставаше действителност. Чувствах, че трябва да съм нещо наистина специално, но по-късно узнах, че хиляди мъже се подлагат на същите тестове. Такъв курс се провежда горе-долу на всеки три години, стига да намерят достатъчно хора. От тях обикновено остават петнадесетина и понякога всички завършват, а друг път нито един. Нищо не обуславя окончателния резултат. Твърди се, че заради всеки един от последните петнадесет се пресяват по 5000 кандидати.
Нужно е да се изберат правилните хора, а не непременно най-добрите. Има съществена разлика. Повечето от тези, които се занимават с подбора, са тесни специалисти и се стремят да открият таланти с тясна насоченост. Но това никога не се показва открито. Просто те оставят да си мислиш, че си изключение — специално избран за тестовете.
Малко преди посочената дата вкъщи пристигна човек, който ми предаде бележка, потвърждаваща часа и мястото, и отново ми напомни да взема дрехи за различни случаи. В бележката също пишеше да не се представям с истинското си име. Трябваше да напиша името, което съм си избрал, на лист хартия заедно с измислената от мен самия автобиография и нова самоличност. Избрах си името Симон Лахав. Баща ми се казва Симон, а знаех, че името Островски на полски или на руски е нещо като наточено острие. Лахав на иврит означава острие.
Писах се свободно практикуващ художник график, за да мога да се позова на действителния си опит в тази област, но без да посочвам някакви конкретни данни. Адресът, който дадох в Холон, изобщо не съществуваше.
Беше дъждовна сутрин, януари 1983 година, когато пристигнах отново в седем часа на мястото на срещата и заварих там две жени и осем други мъже. Освен тях имаше и трима-четирима, които приличаха на инструктори. Щом предадоха пликовете, съдържащи новата ни самоличност, всички се качихме в един автобус, който ни откара в луксозния хотел, известен с името „Кънтри-клуба“ по магистралата от Тел Авив за Хайфа. Курортът се слави с това, че притежава най-добрата лечебна и спортна база в цял Израел.
Настаниха ни по двама в малки апартаменти и ни казаха незабавно да се явим в номер първи още щом оставим багажа си.
На възвишението срещу „Кънтри-клуба“ е разположена така наречената лятна резиденция на министър-председателя. В действителност името й е „Мидраша“, учебният център на „Мосад“. В деня на пристигането си се загледах в този хълм. Всеки в Израел знае, че мястото има нещо общо с „Мосад“, така че се чудех дали в крайна сметка няма да се озова там. Стигнах до заключението, че всички останали са дошли именно заради моите тестове. Може би звучи параноично, но параноята беше само в плюс за този случай.
Първото нещо, което забелязах в апартамент номер едно, бе огромното фоайе и отрупаната с изискани ястия маса в средата. В далечния край на помещението имаше бар, покрит с табли с храна — повече,
