милиарда долара, а общият външен дълг се бе удвоил за пет години на 13 милиарда и заплашваше с вътрешна политическа криза. И за капак на всичко това дойде изказването на Картър, който сравни палестинските освободителни борби с движението за граждански права в САЩ.
И Садат, и Картър притискаха Израел да приеме плана за палестинска автономия. Арабските държави пледираха за основаването на независима и суверенна държава между Западния бряг и ивицата Газа, която да стане дом за всички палестинци — живеещите там и милионите пръснати по света. Израелците решително се противопоставяха на идеята за враждебно настроената страна — особено при положение, че ще я управлява лидерът на ООП Ясер Арафат, й то буквално пред прага им. Израел подозираше, че зависимостта на Съединените щати от арабския нефт ги кара да защитават техните интереси.
В отсъствието на Бегин, който бавно се възстановяваше, Даян се опита да оглави правителството. През август той предупреди Съединените щати, че ако признаят ООП или пък застанат открито зад идеята за създаване на независима палестинска държава, Израел ще бъде принуден да обяви извънредно положение между Западния бряг и Газа. В края на бурното петчасово заседание на кабинета бе решено да се настоява САЩ да се придържат към първоначалната си позиция, в частност обещанието за вето при опит на страните от арабския свят да отменят резолюция № 242 на ООН от 1967 година, която признава правото на Израел да съществува. Правителството заплаши, че ще прекрати преговорите за „автономия“ в случай, че американците окажат натиск за установяване на отношения с ООП.
Това, което обаче вбеси израелците, бе кампанията, подета едновременно от Саудитска Арабия, Кувейт и ООП, да се диктуват условия от позицията на силата. Тя започна с повишаването на производството на петрол в Саудитска Арабия с един милион барела дневно от 1 юли за срок от три месеца, което облекчи значително проблемите на САЩ около големите нефтопроводи от май и юни същата година. В допълнение ООП бе възприела поведение на невинен агнец с надеждата да пооправи лошия си имидж на Запад, а кувейтските дипломати в ООН предлагаха за гласуване нова резолюция, която да ограничи правото за съществуване на Израел (резолюция № 242), като се признае международното право на палестинците за самоопределение.
Планът бе изработен на срещата през юни, когато престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Фахд покани Арафат в Рияд и го убеди да подобри взаимоотношенията си със САЩ, като за начало прекрати терористичните действия поне временно. Кувейт също бе включен поради изключителните дипломатически способности на тогавашния му посланик към Съвета за сигурност на ООН, Авдала Якоб Бишара.
За да успокоят Израел, американците отхвърлиха идеята за независима палестинска държава, но не се задоволиха с формалното решение да потвърдят законните политически права на палестинците. Резолюция № 242 трудно можеше да се съгласува с тона на Кемп Дейвид.
Когато египетският премиер Мустафа Халил обяви на преговорите за автономия в хотел „Маунт Кармил“ срещу пристанището в Хайфа, че неговата страна би подкрепила резолюция на ООН за правата на палестинците, израелският министър на правосъдието Шмуел Тамир обвини Египет в „опит за задържане на целия мирен процес“.
Естествено „Мосад“ също се тревожеше за развитието на събитията, в частност за все по-нарастващото влияние на израелския министър на отбраната Езер Вайцман. „Мосад“ не вярваше на Вайцман, бивш пилот и заместник командващ въоръжените сили през шестдневната война, сърцат командир и баща на легендарните израелски военновъздушни сили. Считаха го за проарабски настроен дотам, че дори го обвиняваха в предателство. Враждебността им към него бе отвратителна. Независимо че беше министър на отбраната, не му предоставяха никаква строго секретна информация. Вайцман бе свободен дух, човек, който ще се съгласи напълно с теб по даден въпрос и ще ти се противопоставя за нещо друго. Никога не следваше сляпо партийната линия. Правеше само онова, което смяташе за правилно. Хора като него са опасни, защото са непредсказуеми.
Но Вайцман бе доказал верността си. В страна, където почти всеки служи в армията, военната кариера не е за пренебрегване. Ето защо 70% от правителството са генерали. Хората явно не виждат нещо нередно в това — и как иначе, след като винаги им мирише на барут.
Дори между Бегин и Даян имаше спречквания. Даян бе напуснал Партията на труда, за да се присъедини към крайно десния Бегин. Но мненията им за палестинците коренно се разминаваха. Даян, както и повечето лейбъристи от неговото поколение, ги възприемаше като неприятели, но преди всичко хора. Когато Бегин и партията му говореха за палестинците, нямах предвид човеци, само проблеми.
Даян казваше:
— Предпочитам да живея в мир с тях и още помня времето, когато беше така.
А Бегин отвръщаше:
— Бих искал да ги няма, но за съжаление не мога да направя кой знае колко по този въпрос.
При такива различия не бе никак чудно, че търканията им се задълбочаваха.
И по средата на всичко това „Мосад“ се бе свързал за първи път с производители на опиум в Тайланд. Американците се опитваха да накарат фермерите да оставят опиума и да се заемат с отглеждането на кафе. Целта на „Мосад“ бе да се намеси, за да им помогне в отглеждането на кафе, но същевременно да улесни износа им на опиум като допълнителен финансов източник за операциите на Института.
Една от тези операции бяха продължаващите опити на „Ал“ в Ню Йорк и Вашингтон да подкопае усилията на арабите да осигурят американската подкрепа за ООП (или по-скоро за палестинците като цяло) и организацията да получи по-висок статус чрез ООН.
Израелците не бяха доволни от това по разбираеми причини. Имаше непрекъснати атаки над израелски селища, загиваха хора и никой не бе сигурен за живота си. Дори ако престрелките престанеха за малко, усещането за опасност оставаше. Чантите се проверяваха в магазини и киносалони. Ако забележеха забравена чанта в някой автобус, веднага казваха на шофьора и той спираше, за да могат всички да слязат.
Ако някой случайно си оставеше куфарчето, то биваше конфискувано и взривявано.
Много палестинци от Западния бряг работеха в Израел. Много израелци бяха служили в патрулите на Западния бряг и знаеха, че палестинците ги мразеха. Дори да си с леви убеждения и да знаеш, че те имат основания да те ненавиждат, едва ли ще ти хареса, ако те взривят на парчета.
Беше нещо нормално по-дясно настроените да изразяват недоверието си към палестинците: чувстваха, че нещата са затворени в един порочен кръг. Някой ляв би казал:
— Нека ги оставим да направят свободни избори.
— Остави тази работа. Ще изберат някого, с когото няма да мога да се гледам — отговаряше десният.
— Но те обявиха прекратяване на огъня — възразяваше левият.
— Какво прекратяване? Палестинците се раждат с пушки в ръка, те друго не могат — отвръщаше другият.
На следния ден нещо се взривяваше и десният възкликваше:
— Ето, нали ти казах, че няма да спазят прекратяването на огъня!
„Ал“ действаше в Ню Йорк още от 1978 година и се опитваше да попречи на арабите в мирните преговори, които Картър поддържаше. През септември 1975 държавният секретар Хенри Кисинджър заяви, че Съединените щати няма да признаят или да преговарят с ООП, докато последната не потвърди правото на Израел на съществуване. Най-напред бившият президент Джералд Форд, а по-късно и Картър обявиха, че ще се придържат към тази линия. Но все пак израелците не бяха напълно убедени в това.
През ноември 1978, след преговорите в Кемп Дейвид, републиканецът конгресмен от Илинойс Пол Финдли, член на Комисията за външните работи, предаде послание от Картър за Арафат в Дамаск. Тогава Арафат заяви, че ще се въздържа от насилствени действия, ако се създаде независима палестинска държава на територията на Западния бряг и Газа със свързващ коридор помежду им.
Картър вече бе одобрил идеята за създаването на „родина“ за палестинците в началото на 1977, а през пролетта на 1979 посланикът на САЩ в Австрия Милтън Улф, който бе и виден еврейски водач, се срещна с тамошния представител на ООП Исам Сартауи на един правителствен прием, а после и на коктейл в арабско посолство. Улф бе получил нареждания от Вашингтон да се срещне със Сартауи, но да не обсъжда нищо
