Как можеха да знаят, че и „Мосад“ е там? Наистина, когато туристите се събудиха една сутрин в началото на януари 1985, разбраха, че целият обслужващ персонал е изчезнал. Бяха останали само неколцина местни, които им поднесоха закуска, но дори и тогава те не узнаха какво се е случило. Дори и днес на пръсти се броят хората, които знаят. Версията, която беше поднесена на 50-те гости, бе, че европейските собственици са банкрутирали, поне така гласяха оставените бележки, но им обещаваха да изплатят неустойка на потърпевшите (така и стана). Персоналът, който се състоеше от служители на „Мосад“ и израелския флот, бе изчезнал тихо през нощта: някои по море, а други със самолети. Все пак бяха оставили голямо количество припаси, както и четири камиона, които да откарат туристите обратно в Порт Судан.
Но всъщност случилото се в този лагер бе едно от най-големите преселения в историята, по-късно станало известно като операция „Мойсей“: прехвърлянето на хиляди чернокожи етиопски евреи от опустошената от суша и войни Етиопия в Израел.
Много разкази и дори книги бяха посветени на дръзкото бягство на фалашите (етиопски евреи) от бежанските лагери в Судан и Етиопия. Говореше се, че чартърен белгийски „Боинг-707“ на трансевропейските авиолинии е използван, за да ги прехвърлят по заобиколни пътища от Хартум или Адис Абеба през Атина/Брюксел/Рим/Базел в Тел Авив.
Тези слухове са пуснати от „Мосад“ с цел дезинформация. Твърди се, че около 12 000 чернокожи етиопски евреи са били спасени по този начин. Истината е, че броят им надхвърля 18 000 и само 5000 от тях заминаха с чартърния самолет на Белгия. Останалите прекосиха Червено море с „туристически ескорт“.
В началото на века в Етиопия живееха няколко стотици хиляди фалаши, но към 1980 бяха останали едва около 25 000, пръснати най-вече в отдалечената северозападна провинция на страната Гондар. Цели два века фалашите бяха копнели за обетованата земя, но едва през 1972 бяха официално признати за евреи от Израел. Главният равин Овадия Йозеф издаде декрет, в който се отбелязваше, че фалашите „несъмнено принадлежат към коляното на Дан“. Това ги правеше коренно население на библейската земя Хавиле, днес южната част на Арабския полуостров. Фалашите изповядваха „Тора“, основната част от старите еврейски писания: те се обрязваха и спазваха съботата, както и различните пости. По ирония на съдбата един от основните доводи, с които равинът обяви фалашите за евреи, бе, че те не празнуваха „Ханука“. Този празник отбелязва победата на Юда Макавейски над Антиох IV28 през 167 г. преди Христа. Тогава храмът е бил построен отново и евреите са го осветили. Но това не бе част от историята на фалашите, защото те са напуснали Израел заедно със Савската царица29 много по-рано, още по време на Соломоновото управление.
В резултат на равинския декрет правителството реши, че тези етиопци попадат под защита на израелския Закон за завръщането, който дава право на всички евреи да получават израелско поданство веднага щом се установят да живеят в страната.
През 1977, когато Менахем Бегин стана министър-председател, той се закле да помогне на фалашите да се върнат в обетованата земя. Етиопският държавен глава Менгисту Хайле Мариам бе издал заповед по време на ожесточената гражданска война в началото на 70-те години, според която се предвиждаше най- строго наказание за всеки етиопец, заловен при опит да напусне страната. Тогава Бегин изготви план за тайни доставки на оръжие, в замяна на което Етиопия и Судан щяха да позволят на фалашите да се завърнат в Израел. Само 122 черни евреи бяха заминали от Адис Абеба, когато израелският външен министър Моше Даян призна пред радиорепортер в Цюрих на 6. II. 1978 година, че Израел продава оръжия на Етиопия. Мариам бе поставил условие сделката да остане строго секретна и моментално я прекрати. Когато през 1979 Бегин и Ануар Садат подписаха кемп-дейвидското споразумение, Бегин убеди египтянина да посредничи между него и президента на Судан Джаафар ал Нимейри да позволи на фалашите да напуснат бежанските лагери и да се завърнат в Израел. През следващите няколко години около 4000 фалаши успяха да се върнат в родината си. Но и този план пропадна, когато Садат бе убит през 1981 г. и Нимейри въведе ислямски фундаментализъм.
Обаче през 1984 положението стана критично. Фалашите, както и всички останали етиопци, търпяха ужасната суша и глада. Започнаха да преминават нелегално в Судан, за да търсят прехрана. През септември 1984 Ицхак Шамир, който по онова време бе заместник-премиер, се срещна с държавния секретар на САЩ Джордж Шулц във Вашингтон. Шамир помоли американците да използват връзките си с Египет и Саудитска Арабия, за да убедят Нимейри да позволи да се проведе спасителна операция под егидата на Международния Червен кръст, която всъщност трябваше да върне фалашите обратно в Израел. Судан също имаше проблеми със сушата и гражданската война на юг и нямаше нищо против да се освободи от няколко хиляди гладни гърла. Но отново властите в Етиопия и Судан искаха всичко да протече при строга секретност.
Наистина нищо не се чу за тази операция между ноември 1984 и януари 1985. През първата седмица на януари 1985 вицепрезидентът на САЩ Джордж Буш получи одобрението на Нимейри и изпрати американски транспортен самолет „Херкулес“, който превози 500 фалаши от Хартум в Израел. Тази част от операцията по-късно се разпространи много бързо из пресата. Много хора знаеха за нея в Щатите, Великобритания, Египет, Судан и Етиопия. Служителите на повечето европейски авиолинии също бяха информирани. Но всичко се държеше в тайна, докато Йехуда Доминиц, висш служител на Обединената еврейска агенция, не се изпусна пред репортер на „Некуда“, малък вестник на заселниците от Западния бряг, че в ход е секретна спасителна операция. Това сложи край не само на операцията, за която говореше, но и на другата, планирана и старателно подготвяна от „Мосад“ на бреговете на Червено море.
Както обикновено в такива случаи журналистическото братство в Израел знаеше какво става или поне онова, което им бяха казали от „Мосад“ и кабинета на министър-председателя. Обаче бяха съгласни да не публикуват историята, докато не получат разрешение за това. Съществува издателски комитет, наречен „Ваадат Орким“, в който са представени всички основни средства за масова информация. Той е в постоянна връзка със служители на правителството и често получава от тях сведения за текущите събития. Израелската телевизия е под контрола на правителството, както и всички радиостанции освен черните. Ефирът не представлява проблем.
Журналистите получават информацията смляна от правителството и се чувстват като отговорни държавни служители. Понякога дори им възлагат специални задачи с условието, че няма да дават гласност на нищо, ако е в разрез с интересите на Израел. Някои смятат, че така е по-добре, отколкото да съществува цензура (макар че и тази дума не е непозната в Израел).
Обаче щом новината за операцията излезе на бял свят, арабите реагираха незабавно, както и се очакваше. Либия предложи извънредно заседание на Арабската лига, а много арабски вестници упрекнаха Судан за сътрудничеството му с Израел. Суданското правителство отрече да е участвало в транспортирането на фалашите, а министърът на външните работи Хашим Осман обвини Етиопия в присъствието на арабски, африкански и азиатски дипломати, че си „затваря очите“ пред бягството на фалаши заради оръжейните доставки и финансовата подкрепа на Израел. От своя страна външният министър на Етиопия Гощу Уолд заяви, че Судан принуждава „голям брой етиопски евреи да напускат страната“. Кувейтският „Ал рай ал Аам“ с характерния си високопарен стил обяви:
— Контрабандата на етиопски евреи през територията на Судан не може да се смята за незначително и преходно събитие, защото е ново и ужасно оскърбление за цялата арабска нация.
Какво ли биха казали, ако узнаеха истинските мащаби на операцията.
Пак по това време министър-председателят Шимон Перес публично заяви:
— Няма да имаме мира, докато всички наши братя и сестри от Етиопия не се приберат в безопасност тук, у дома.
През пролетта на 1984 Перес реши да пристъпи към изпълнение на обещанието си, защото фалашите бяха в отчайващо положение. Водеха се преговори с другите правителства, за да се организира превозването на фалашите през Брюксел. Перес обаче повика Наум Адмони, командващ „Мосад“, чието
