да се определи със сигурност дали е същият. По Средиземно море плават множество съдове. Там е Шести американски флот, руски бойни кораби и безброй други търговски, пътнически и риболовни съдове от цял свят. „Мосад“ не можеше да прави каквото си иска. Всички средиземноморски държави разполагат със собствени радари, така че „Мосад“ е задължен да действа много внимателно.
Лесно беше да се каже „Събери ми информация от територията на Либия“, но трудно да се осъществи. Не можеха да изпратят там човек, който да вербува директно, защото опасността бе голяма. Дълго време „Мосад“ си блъска „главата“ над този проблем. Най-сетне на един му хрумна, че за начало е добре да се телефонира в пристанището в Триполи, за да научат кой би могъл да им предостави информацията, която искаха. Така поне можеха да стеснят задачата до нещо по-конкретно. Човекът, който даде идеята, бе работил като „репортер“ в Тунис и Алжир за „Африк-Ази“30. Вестникът излизаше на френски, но засягаше основно събития от арабския свят.
Случаят с тази подмината възможност бе типичен за хора, които дотолкова са потънали в интриги и сложни задкулисни машинации, че забравят елементарни неща. И така, обадиха се от специален телефон в Тел Авив, свързан с една парижка кантора, в случай че някой решеше да проследи сигнала. Кантората принадлежеше на френска застрахователна компания, собственост на саян.
Катсата се представи в ролята на застрахователен агент. Той имаше дори частен кабинет със секретарка. Секретарката бе така наречената „бат левейха“, което означава „ескорт“ (но не в сексуален смисъл). Просто се има предвид местна жена, не непременно еврейка, която се наема като помощник-агент и върши работата на секретарка. Разбира се, тя знае, че е вербувана от израелското разузнаване чрез местното посолство.
Това се основава на идеята за „микрим ве тгувот“, или „действия и противодействия“. Знаеха много добре какво действие са предприели и очакваха съответната реакция. А за всяка реакция имаше ново действие. Прилича на огромна игра на шах, само дето никога не планираш повече от два хода напред, за да не станат нещата прекалено сложни. Всичко е част от нормалната подготовка на операцията.
В помещението с телефоните освен катсата бяха дошли Менахем Дорф, шеф на отдела за ООП, и Гидон Нафтали, главен психиатър на „Мосад“, чиято задача бе да слуша да направи светкавичен анализ на човека от другата страна на линията.
Първият, който вдигна слушалката, не говореше френски, затова повика друг. Вторият назова по име отговорника и каза, че последният ще се върне след половин час, след което тресна слушалката.
Когато катсата се обади втори път, поиска направо да разговаря с ръководителя на пристанището и щом го свързаха с него, се представи за застрахователен агент на френската компания, която се интересува от инвестиции.
Нямаха право на втори опит и заложиха всичко. Не само че историята трябваше да звучи убедително, но и човекът трябваше да внушава доверие. Катсата обясни на слушателя си с какъв бизнес се занимава и че искат да знаят повече подробности за корабите в пристанищата, а също така кой отговаря за работата.
— Аз отговарям — отвърна другият. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Знаем, че понякога при вас акостират кораби, чиито собственици твърдят, че са изгубени или повредени. Ние поемаме тяхната застраховка, но не винаги можем да проверяваме твърденията им от първа ръка, а бихме искали да знаем повече.
— Какво по-точно?
— Ами например искаме да научим дали по тези съдове се извършват ремонтни работи, дали ги товарят, или разтоварят. Както знаете, нямаме свой представител там, но бихме желали да наемем човек, който да защитава нашите интереси. Ако можете да ни препоръчате някого, ще ви бъдем безкрайно задължени, а освен това ще му предложим и прилична заплата.
— Мисля, че мога да ви помогна — обади се човекът. — Разполагам с информацията, която ви интересува, и не виждам нищо нередно в това, след като обсъждаме гражданския трафик, а не военните превози.
— Военноморският флот не ни засяга — успокои го катсата. — Не застраховаме бойни кораби.
Разговорът продължи 10–15 минути, през което време катсата попита за пет или шест кораба. Само един от тях беше в ремонт — транспорт на ООП. После поиска адреса, на който да превежда парите, и даде своя телефон и адрес на ръководителя на пристанищния надзор, като му каза да се обажда всеки път, когато разполага с полезна информация.
Нещата потръгнаха толкова добре, че катсата се осмели да попита човека дали не би приел и някаква странична работа като агент на застрахователната компания извън обичайните му задължения по пристанището.
— Може би ще се заема с продажба на застраховки — отвърна той, — но само на хонорар и без да се обвързвам с някакви обещания. Трябва да видя как ще потръгнат нещата.
С това разговорът приключи. Вече имаха платен агент на пристанището, макар той да не подозираше, че е вербуван.
Следващата им задача бе да съберат бизнесотдела на „Месада“ и да скалъпят някакъв наръчник на застрахователя, който да е смислен и същевременно да позволява да събират цялата необходима информация. Няколко дни по-късно наръчникът замина за Триполи. При вербуването, ако дадеш някому телефон или адрес, той трябва да остане валиден поне през следващите три години, дори ако нещата никога не стигнат до следващ етап — освен в случаите, когато възниква конфронтация и катсата се окаже в опасност. Тогава всичко приключва незабавно.
През следващите два месеца нововербуваният докладваше редовно, но в едно от обажданията си спомена, че е прочел наръчника и все още не му е ясно какво означава да си агент на компанията.
— Аха — рече катсата. — Спомням си, че когато го видях за първи път, също не успях да разбера този параграф. Слушай, кога започва отпуската ти?
— След три седмици.
— Чудесно. Вместо да обсъждаме всичко това по телефона, защо не дойдеш във Франция на наши разноски? Ще ти изпратя билета. Работил си много усърдно за нас и ще е добре, ако ти предоставим някаква премия, примерно летуване в Южна Франция. Ще съчетаем полезното с приятното. А в интерес на истината, ако дойдеш тук, това ще облекчи частично данъците, които плащаме.
Човекът бе крайно озадачен. „Мосад“ му плащаше по 1000 долара месечно, а ето вече три пъти пътуваше до Франция. Беше полезен, но нямаше никакви връзки извън пристанището, така че не бе нужно да го излагат излишно на опасност. Щом узнаха това, най-доброто бе да изоставят плановете си да му възлагат допълнителни задачи и да го изполват само като информатор за корабите на ООП.
В началото искаха от него данни за малка част от корабите, влизащи в пристанището, с претекста, че именно те са застраховани при тях. По-късно обаче го накараха да им предаде списъка на всички по-големи съдове в доковете. Обещаха да му повишат заплащането. Обясниха му, че така могат да предоставят данни и на другите застрахователи, които естествено ще дават пари за тази информация. Съвсем логично бе да му плащат повече при това положение.
И така той се върна щастлив в Триполи, откъдето продължи да им изпраща нови данни за пристанищния трафик. Веднъж в пристанището влезе корабът на Абу Нидал, омразния водач на една от най-войнствените фракции в ООП. Товареха на борда му военна техника, включително и преносими гранатомети и куп други оръжия, които израелците за нищо на света не искаха да попаднат в ръцете на палестинските партизани.
Знаеха за кораба от агента, внедрен в ООП, защото Нидал се бе изпуснал да сподели плановете си с когото не трябва, нещо, нетипично за него. Оставаше им само да разберат от своя човек колко време ще остане корабът на док. Той потвърди, че наистина има такъв съд на котва при тях и още един, натоварен с техника за Кипър.
Два израелски ракетни крайцера СААР-4 излязоха на редовния си патрул една топла лятна нощ през 1985, само че този път се застояха повече от обикновеното на място, защото трябваше да спуснат в морето малка подводница с шест командоси на борда. Тя се задвижваше с акумулатори и на външен вид изглеждаше като източено торпедо с перка в задната си част. Такива подводни лодки се наричаха „мокри“, защото командосите стояха в тях облечени в леководолазни костюми с кислородни маски, за да могат да действат веднага щом се отвори люкът.
Като се отделиха от патрула, те причакаха някакъв кораб, влизащ в пристанището, и се залепиха за
