дъното му със специални електромагнити. Така проникнаха незабелязано в пристанището.
Подводницата бе със защитена кабина, защото „Мосад“ знаеше от разговорите си с отговорника по надзора, че на всеки пет часа либийската служба за сигурност прекосява пристанището и хвърля ръчни гранати във водата, които създават огромно налягане — достатъчно, за да убие всеки леководолаз, попаднал в района. Съвсем случайно бяха открили този „народен обичай“, когато катсата бе дочул някакъв глух тътен по телефона и невинно попита отговорника какъв е този шум. Между другото това е стандартна процедура по безопасността за страни, които са във война. Сирия и Израел също го правят.
И така водолазите просто изчакаха в „мократа“ си подводница да мине турът на службата за сигурност, след което спокойно излязоха във водата с десетина пластични мини. Прикрепиха ги към корпусите на натоварените кораби на ООП и се върнаха обратно в подводницата. Цялата операция отне около два часа и половина. Знаеха кои кораби ще отплават през нощта и се насочиха към един танкер, застанал при изхода на пристанището, но решиха да не се „залепят“ за него, защото после щеше да е много трудно да се откачат, щом танкерът се отправеше с пълен напред в открито море.
За нещастие кислородът в подводницата се свърши и акумулаторът спря. Нямаше смисъл да я мъкнат със себе си, затова просто я привързаха към плаващ буй, откъдето по-късно щяха да я приберат, след което са закачиха един за друг с въже във фигурата „слънчоглед“. Това се правеше, като се напомпваха костюмите и леководолазът плаваше като балон на повърхността на водата. Оставаше им само да чакат. Дори спяха на смени, докато някой от тях стоеше буден на пост. Няколко часа по-късно израелският патрул се насочи към мястото по сигнала на радиофара, който бяха включили, и ги прибра.
Към шест часа на следващата сутрин в пристанището се разнесоха няколко мощни експлозии и двата кораба на ООП потънаха с военна техника и амуниции за милиони долари на борда.
Катсата предположи, че това слага край на връзката му с неговия човек. По всяка вероятност онзи щеше да стане твърде подозрителен след експлозиите. Вместо това човекът се обади още на същия ден и бе ужасно развълнуван.
— Няма да повярваш какво стана! — възкликна той. — Взривиха два кораба посред пристанището!
— Кой ги взриви?
— Израелците, как кой? — отвърна онзи. — Не знам как са го направили, но ги потопиха като нищо. За щастие не са от вашите застраховки, няма защо да се притесняваш.
Отговорникът по надзора работи още 18 месеца за „Мосад“. Спечели много пари, докато един ден просто изчезна, оставяйки след себе си сума унищожени и пленени бойни кораби на ООП. Не зная дали са му тежали на съвестта.
17. Бейрут
Израел бе виждал и по-добри времена. В средата на септември 1982 година новините за клането се пръснаха из целия свят, по вестници, списания и телевизията. От снимките личеше, че навсякъде има трупове. Жени, мъже, деца. Дори и коне. Някои от жертвите бяха простреляни от упор в главата, други бяха с прерязани глави или дори кастрирани; младите мъже бяха разстрелвани групово по десет-двадесет човека наведнъж… Почти всичките 800 палестинци, убити в лагерите „Сабра“ и „Шатила“, бяха невъоръжени, невинни граждани, жертва на гибелното отмъщение на ливанската християнска фаланга.
Реакцията срещу Израел бе всеобща. В Италия например докерите отказваха да товарят израелски кораби. Великобритания официално осъди Израел, а Египет изтегли посланика си. И в самия Израел имаше масови демонстрации.
Още от основаването на страната много израелци мечтаеха да живеят в сговор с арабските държави — да станат една общност с тях, така че хората да пресичат границите свободно и да се поздравяват като приятели. За жалост идеята за отворена граница, каквато е тази между САЩ и Канада, все още е напълно чужда за мнозинството в Израел.
В края на 70-те Адмони бе шеф на отдел „Свръзки“ към „Мосад“ и сполучи да създаде стабилен контакт с ливанския християнин фалангист Башир Джемайел посредством връзките си с ЦРУ и европейските служби. Джемайел бе толкова брутален, колкото и влиятелен и убеди „Мосад“, че Ливан се нуждае от помощта им. Башир бе близък приятел със Салама, Червения принц, но „Мосад“ на свой ред убеди израелското правителство, че ливанецът е искрен. С години поддържаха тази заблуда у правителството, като внимателно подбираха кои разузнавателни данни да им предоставят.
По онова време Джамайел работеше също така и за ЦРУ, но „Мосад“ бе склонен да си затвори очите, тъй като той бе „високопоставен приятел“ от арабска страна, независимо че служеше и другиму. А освен това Израел никога не се бе страхувал от Ливан. Често се шегуваха, че ако двете страни влязат във война, ще е достатъчен само военният оркестър на Израел, за да разгроми ливанците.
Във всеки случай ливанците бяха твърде заети помежду си, за да се бият и с някой друг. Разните мюсюлмански и християнски милиции се бореха за надмощие, както правят и сега, а Джемайел, който бе обсаден, се обърна за помощ към Израел. „Мосад“ видя в това прекрасна възможност да се отърве от враг № 1 за Израел: ООП. „Мосад“ не прекъсна връзката си с Ливан през целия период, дори след като Израел бе разбрал обратната страна на намесата си, защото Адмони започна всичко и го смяташе за свое върховно постижение.
В много отношения днес Ливан напомня на Чикаго и Ню Йорк от 20-те и 30-те години, с разните му банди и мафиотски фамилии, които открито се бият за надмощие. Насилието и показността станаха норма на поведение, а правителството сякаш не можеше или не желаеше да се намесва.
Ливан също има своите фамилии, които разполагат с лична армия или милиция, верни на „дона“. Но религиозните и фамилните пристрастия винаги са оставали на заден план в сравнение с властта и парите от търговията с наркотици и многобройните мафиотски дейности, които наливат вода в мелницата на ливанската корупция и поддържат анархията.
Там са и друзите, четвъртата по сила от дузината ливански секти, които са се отделили от мюсюлманите исмаиляни. Те имат около 250 000 привърженици в Ливан (260 000 в Сирия, която ги толерира, и 40 000 в Израел). Водач им е Уалид Джумблат.
Управленската система се основава на последния референдум от 1932 година, когато християните все още са представлявали мнозинство в страната. Затова според конституцията президентът трябва да е християнин, въпреки че мюсюлманите са около 60% от 3,5-милионното население. 40% от мюсюлманите са шиити, а водачът им е Набих Бери. Друга немаловажна група всред враждуващите сили от началото на 80- те бяха сунитите на Рашид Караме.
Християнските сили са разделени на две основни фамилии, тази на Джемайел и на Франджие. Пиер Джемайел основа партията на фалангистите31, а по едно време Сюлейман Франджие бе президент. Башир Джемайел плетеше интригите си, за да стане президент и отстрани главния си съперник, Тони Франджие, в нападението срещу лятната вила на фамилията в Ехден през юни 1978.
Неговите фалангистки войници убиха Тони, жена му и двегодишната им дъщеря заедно с телохранителите им. Джемайел бе йезуит и негодник, но по-късно стана „приятел“ на Израел благодарение на „Мосад“. Той нарече нападението „обществен протест срещу феодализма“ и отрече да е взимал участие в него. През февруари 1980 загинаха 18-месечната дъщеричка на Джемайел и тримата й телохранители след бомбена експлозия. През юли 1980 войските на Джемайел буквално унищожиха християнската милиция на националната освободителна партия на бившия президент Камил Шамун.
Джемайел управляваше от 300-годишното имение на фамилията в Бикфая в планините североизточно от Бейрут. Фамилията бе спечелила милиони още от времето, когато бяха сключили договор за строеж на път през планинската местност. В дългосрочния договор също така се предвиждаше и налагането на пътни такси за поддръжка и ремонтни работи по шосето. Фамилията грижливо скъта парите, получени от строежа на пътя и последвалите такси. Единственият проблем бе, че те така и не построиха това шосе. Но таксите все пак трябваше да се събират, защото иначе някой можеше да мине на проверка и да разбере, че такъв път не съществува.
