Във всеки случай Джемайел бе едва на 35, когато парламентът го избра за президент с шестгодишен мандат през 1982. Той не можа да се порадва дълго на поста си, но по онова време бе единственият кандидат за него. Обаче на специалната сесия, насрочена за неговото избиране, се появиха само 56 депутати, т.е. шестима не достигаха за кворум. Тогава милиционерите на Джемайел на бърза ръка довлякоха още шест неохотни парламентаристи и той стана президент с 57 гласа „за“ и петима въздържали се. Бегин му изпрати поздравителна телеграма, която започваше със: „Скъпи ми приятелю“.
Освен тези на управляващите фамилии по онова време в Ливан се скитаха голям брой необвързани банди, оглавявани от разни колоритни, но брутални фигури, като Електрона, Тостера, Каубоя, Огнената топка и Краля. Електрона се бе сдобил с прякора си, след като сирийците го бяха простреляли през гърлото. Изпратиха го за лечение в Израел, където му поставиха електронни гласни струни.
Колкото до Тостера, той имаше навика да изпича с високо напрежение онези, които не му се нравеха. Огнената топка отговаряше напълно на името си. Беше пироманиак и любимата му гледка бяха горящите сгради. Каубоя сякаш бе изваден от някой уестърн, носеше широкопола шапка и два кобура на кръста. А Краля, ако щете вярвайте, се мислеше за Елвис Пресли. Имаше същата прическа, опитваше се да говори английски с акцента на Елвис и често пееше серенади от репертоара му.
Членовете на бандите са разкарваха с мерцедеси и BMV-та, носеха разкошни копринени костюми, изписани от Париж. Хранеха се царски. Дори и след шестмесечна обсада те закусваха сутрин със стриди. Всъщност в най-тежките дни на обсадата през 1982 един собственик на ресторант в Бейрут искаше да закупи стара германска подводница, но не за да участва във военните действия, а за да снабдява ресторанта си с прясна храна и вино от Европа.
Освен обичайните си криминални занимания бандите често работеха за някоя от големите фамилии, като примерно поставяха патрули по пътищата. В онези дни президентът трябваше да мине през два такива патрула и да плати двойна такса, за да се добере до сградата на правителството.
Хората в Бейрут могат да живеят доста сносно, но не е ясно колко дълго. Никъде по света човешкият живот не е толкова обезценен, както там, и това обяснява донякъде защо членовете на бандите и фамилиите грабят с пълни шепи от светските удоволствия. Близо 200 000 души прекарват дните си по този начин, а останалите милион и нещо ливанци във и около Бейрут едва свързват двата края.
През 1978 година невинният „младенец“ Башир Джемайел поиска от „Мосад“ оръжие, за да доведе докрай спора си с фамилията Франджие. (Тони Франджие не се спогаждаше с „Мосад“.) „Мосад“ им продаде каквото искаха и стоката се разграби мигновено.
През 1980 във военната база край Хайфа тренираше група фалангисти. Основните им занимания бяха с малките патрулни катери „Дабур“, които се произвеждаха от израелската оръжейна компания в Беершеба, град всред пустинята, точно по средата между Средиземно и Червено море. Когато обучението им приключи, в Хайфа пристигна командващият ливанския християнски флот заедно с трима телохранители. Беше облечен в изискан копринен кортюм.
На пристанището ги посрещнаха трима служители на „Мосад“ с дипломатически куфарчета. Хората на Джемайел купиха пет катера, всеки на стойност шест милиона долара. Платиха ги в брой. Катерите бяха откарани в Джуния, живописно пристанищно градче на Средиземно море северно от Бейрут.
Щом отвориха куфарчетата, ливанският командир попита висшия служител на „Мосад“ не иска ли да преброи парите.
— Не, вярваме ти — отвърна той. — Но ако си сбъркал нещо, ще ти е за последно.
После преброиха сумата. Оказа се точна. Фалангистите използваха „флота“ си с една-единствена цел — плаваха с пет възла, около една миля в час, покрай бреговете на Западен Бейрут и стреляха с автомати по мюсюлманите: убиваха стотици невинни граждани, но това никак не се отразяваше на съотношението на силите.
Джемайел позволи на Израел да разположи морски радарен център в Джуния през 1979 година заради тесните си връзки с „Мосад“. Там работеха 30 души, първият израелски контингент в Ливан. Разбира се, присъствието им подсили фалангистите, защото мюсюлманите (съответно и сирийците) не горяха от желание да се карат с Израел. Основната част от преговорите между „Мосад“ и Джемайел протекоха във фамилната му крепост на север от Бейрут. „Мосад“ плащаше между 20 000 и 30 000 долара месечно на Джемайел за главоболията му около израелските радари.
По същото време израелците имаха още един приятел в Южен Ливан — майор Саад Хадад, християнин, който командваше шиитска милиция и гореше от желание, както и самият Израел, да изгони силите на Ясер Арафат от Южен Ливан. По-късно той щеше да се окаже важна фигура в борбата с Арафат.
Центърът на „Мосад“ в Бейрут се наричаше „Подводница“ и се намираше в подземието на бившата сграда на правителството, на границата между управлявания от християните Източен Бейрут и мюсюлманския Западен Бейрут. В центъра непрекъснато работеха около десет човека, седем или осем от които бяха катси. Останалите двама бяха в състава на поделение 504, израелския военен еквивалент на „Мосад“, който делеше помещението с тях.
В началото на 80-те „Мосад“ беше в много тесни връзки с няколко враждуващи ливански фамилии и им плащаше за данните, които му предоставяха. Част от бандите и някои палестинци в бежанските лагери също получаваха пари за разузнаване и услуги. Не само Джемайел, но и фамилиите Джумблат и Бери сътрудничеха на „Мосад“.
Израелците описваха положението като „халем“, арабска дума, значеща „шумна бъркотия“. По това време нещата станаха още по-объркани, защото започнаха отвличания на западняци. Например през юли 1982 бе отвлечен президентът на американския университет в Бейрут, Дейвид С. Додж, 58-годишен. Четирима войници го хванали, когато се прибирал от работа през парка на университета.
Обичайният начин за превоз на заложници бе така нареченият „транспорт-мумия“. Човекът се завързваше здраво от главата до петите с кафява пластмасова лента, като носът оставаше открит, за да може да диша. Омотаният „пакет“ се слагаше в багажника или под седалката на колата. Няколко жертви бяха оставени да умрат по този начин, защото похитителите се натъкнали на пътен патрул. Това потвърди ливанския израз, че ужасно е само това, което се случва лично на тебе.
„Мосад“ бе създал много връзки в Ливан, а и министърът на отбраната Ариел Шарон гореше от нетърпение да се впусне в някоя нова военна авантюра, така че те заедно започнаха да убеждават Бегин, че ако не за друго, то поне заради базите на ООП в Южен Ливан, които непрекъснато опустошаваха израелските селища по северната граница, е нужна намесата на армията. Не случайно американците описваха Шарон като „ястреб всред ястребите“.
След войната Йом Кипур през 1973 година войниците бяха възвеличили Ариел Шарон с думите „Арик, Арик, цар на Израел“. Шарон тежеше 110 кг при ръст 1,65 и често го наричаха „булдозера“ заради осанката и поведението му. Бе само на 25, когато поведе командосите си в атака и изби десетки невинни йорданци, което принуди първия министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, да се извини публично. По-късно Моше Даян за малко да го изправи пред военен съд за неподчинение, когато през синайската кампания през 1956 година започна на своя глава маневри с парашутния корпус, които костваха живота на дузина израелски войници.
Месеци преди израелското нахлуване в Ливан Арафат нареди да се спрат бомбардировките на израелски селища, защото разбра, че нещо се готви. Все пак през пролетта на 1982 Израел на четири пъти съсредоточаваше войските си покрай границата с Ливан и ги оттегляше в последния момент поради намесата на САЩ. Бегин уверяваше американците, че израелската армия никога няма да прекоси река Литани, на 30 километра северно от границата, а само ще изтласка от района силите на ООП, за да не могат да нападат израелските селища. Той не спази обещанието си и явно никога не го е мислел предвид бързината, с която армията стигна до Бейрут.
На 25.IV.1982 Израел освободи и последната трета от Синайския полуостров, който бе завладял още през 1967 по време на шестдневната война. Това бе част от сключения през 1979 израелско-египетски договор в Кемп Дейвид.
Но докато израелските булдозери разрушаваха останките от еврейските селища в Синай, Израел откри огън по цялата близо стокилометрова граница с Ливан, която бе под прицел от юли 1981 година. През 1978
