израелски корпус от 10 000 души и 200 танка бяха нахлули в Ливан, но не успяха да се справят окончателно с ООП.
Едно слънчево неделно утро в Галилея, 6 юни 1982 година, кабинетът на Бегин даде на Шарон разрешение да започне офанзивата. Същия този ден ирландският генерал-лейтенант Уйлиям Калахан, командващ умиротворителните сили на ООН в Ливан, влезе в главната квартира на израелското северно командване в Зефат, за да обсъди резолюцията на Съвета за сигурност, която трябваше да сложи край на стълкновенията между ООП и Израел по границата с Ливан. Обаче вместо очакваното обсъждане генерал- лейтенант Рафаел Ейтан, командващ израелската армия, му съобщи, че след 28 минути Израел ще нахлуе в Ливан. Естествено в посочения срок в Ливан се изсипа 60 000 армия с 500 танка. Започваше злополучната кампания, която принуди 11 000 бойци на ООП да напуснат страната, но разби международния имидж на Израел и отне живота на 462 израелски войници, а ранените бяха 2218.
През първите 48 часа бяха унищожени основните сили, на ООП, макар че оказаха сериозна съпротива при Сидон, Тир и Дамур. Бегин отговори на двете спешни писма, с които Рейгън го молеше да не напада Ливан, с думите, че единствената цел на Израел е да прогони ООП от границите си: „Кръвожадният агресор стои на прага ни — написа в отговор той. — Нямаме ли право да защитим живота си?!“
Докато се сражаваха с ООП на юг, част от Израелските сили се присъединиха към християнските фалангисти на Джемайел в околностите на Бейрут. В началото християните ги приветстваха като освободители и ги обсипаха с дъжд от цветя, ориз и бонбони при влизането им в града. Не след дълго няколко хиляди командоси на ООП се оказаха в обсада заедно с 500 000 жители на Западен Бейрут. Престоят на израелските войници в Ливан не бе свързан само с бойните действия: те откриха много любовни наслади в едно село недалеч от Бейрут. Мястото беше забележително с две неща: красивите жени и отсъстващите им съпрузи.
Но смъртоносните бомбардировки продължаваха и през август. Бегин бе принуден да отговори на критиките, които се сипеха от всички страни, че загиват цивилни, а не военни.
— Правим каквото е необходимо. Западен Бейрут не е град. Той е военен обект, заобиколен от цивилни граждани.
Най-сетне след продължилата десет седмици обсада пушките замлъкнаха и командосите на ООП напуснаха града, което накара министър-председателя на Ливан Шафик ал Уазан да възкликне:
— Свършиха се скърбите ни.
Беше прибързал. В края на август в Бейрут пристигна малък умиротворителен корпус от американци, французи и италианци, но израелците продължиха да затягат обръча си около обсадения град.
На 14 септември 1982, вторник, 16:08 часа следобед, на третия етаж на главната квартира на християнската фаланга в Източен Бейрут бе взривена стокилограмова бомба с помощта на дистанционно управление. Загинаха новоизбраният президент Джемайел и 25 други членове на партията му от общо стоте, които се бяха събрали на редовното си седмично заседание. Башир бе заместен от 40-годишния си брат Амин.
Установи се, че бомбата е била детонирана от Птабиб Хартуни, 26-годишен, член на сирийската народна партия, която ненавиждаше фалангистите. Цялата операция е проведена от сирийското разузнаване в Ливан под командването на полковник Мохамед Ганен.
Тъй като ЦРУ посредничеше между Джемайел и „Мосад“, Съединените щати имаха споразумение с нас за обмяна на данни (това беше голямо предимство за „Мосад“, защото американците почти не контактуват с други организации). „Мосад“ разбираше, че ЦРУ са „играчи, които не играят“, затова в убийството на Джемайел пръст можеха да имат само сирийците.
Обаче два дни преди взрива израелският генерал-майор Амир Дрори, началник на северното командване, и неколцина други висши офицери посрещнаха гости в командния си център в пристанището на Бейрут: дойдоха началник-щабът на ливанската армия Фади Фрем и прословутият шеф на разузнаването им Елиас Обейка, колоритен, но порочен човек, който винаги носеше пистолет, нож и ръчна граната. Цял Ливан се боеше от този фалангист. Любимото му занимание бе да режи ушите на сирийските войници и да ги ниже на една тел пред къщата си. Обейка бе близък на християнския генерал Шамир Заза и по-късно двамата често се сменяха като командири на християнската армия. „Мосад“ ценеше връзката си с Обейка. Той бе посещавал колежа за висши офицери в Израел. И именно той водеше нападението над бежанските лагери и последвалото клане.
Обейка мразеше Джемайел и искаше да му навреди, но бе въвлечен в яростната борба за власт в самата организация, защото го обвиниха, че не е защитил Башир Джемайел.
На 16 септември в пет часа привечер Обейка събра хората си на международното летище в Бейрут и се насочи към лагера Шатила. Израелската армия го прикриваше с автоматичен огън, а по-късно се включиха танкове и артилерия. По това време кабинетът в Тел Авив направи изявление в пресата, че израелската армия „е заела позиции в Западен Бейрут, за да предотврати насилието, кръвопролитията и анархията“.
На следващия ден Обейка получи разрешение от Израел да вкара два допълнителни батальона в лагерите. Командването знаеше за провежданото масово убийство. Израелците дори поставиха наблюдателни постове на покривите на няколко седеметажни сгради в района на кувейтското посолство, за да могат необезпокоявани да наблюдават клането.
Отношенията между Бегин и Рейгън се обтегнаха още повече след вестта за кръвопролитието и участието на Израел в него. В началото на октомври Рейгън изпрати обратно 1200 американски морски пехотинци, само 19 дни след като бяха напуснали Бейрут. Те се присъединиха към 1560-те френски парашутисти и 1200-те италианци, за да подсилят умиротворителните сили.
През цялото това време центърът на „Мосад“ в Бейрут бе затрупан с работа. Един от информаторите му бе „доносчик“ — в Израел се използва този термин във връзка с подобни информатори (нещо като английския израз „пощенски гълъб“). Доносчикът беше свързан с местен гараж, където превозните средства се преправяха, за да могат да пренасят контрабандни стоки. Например много израелски военни части пренасяха контрабандно видеокасетофони и цигари от Ливан и ги продаваха с огромна печалба в Израел, където такива стоки се обмитяват от 100% до 200%. „Мосад“ на свой ред често даваше информацията, с която разполагаше, на израелската военна полиция, в резултат на което много опити за контрабанда завършиха печално.
През лятото на 1983 година информаторът съобщи на „Мосад“ за голям камион, марка „Мерцедес“, който няколко мюсюлмани шиити подготвят за пренасяне на бомби. Той спомена, че пространството, което опразват с тази цел, е доста по-голямо от обичайното в такива случаи, така че явно работата е дебела. „Мосад“ логично стигна до извода, че има само няколко възможни обекта, за чието унищожаване е нужно голямо количество експлозив. Един от тях бе американският сектор. Въпросът беше дали да предупредят американците за съществуващата опасност от камион, отговарящ на описанието, или да си премълчат.
Решението бе твърде важно, за да се вземе в центъра на Бейрут, затова го прехвърлиха в Тел Авив, където Адмони, тогавашният шеф на „Мосад“, реши, че е най-добре да дадат на американците общо предупреждение, неясен сигнал, че имат основания да смятат, че някой планира операция, насочена срещу тях. Но това беше тъй многозначно, че напомняше по-скоро на прогноза за времето и едва ли би предизвикало тревога или някакви извънредни мерки за безопасност. Например през последните шест месеца преди конкретното предупреждение имаше повече от сто неясни съобщения за очаквани експлозии в леки автомобили. Едно повече или по-малко не би стреснало американците тъй, че да усилят охраната си.
Адмони обясни отказа си да даде на американците точна информация за камиона по следния начин:
— Не сме отишли там, за да пазим янките. Те са могъща държава. Дайте им само стандартната информация.
Обаче в същото време охраната на израелските съоръжения получи всички данни и ги предупредиха да внимават за камион от сорта на описания „Мерцедес“.
В 6,20 сутринта на 23 октомври 1983 година към летището в Бейрут се приближи огромен камион
