Вече бяха готови за последен етап. Пистата бе подготвена, а бегълците щяха да бъдат превозени с камиони по шестчасовото трасе през пустинята до изпратения за тях „Херкулес“. Предвиждаше се на всеки курс да тръгват по сто човека, но често в каросериите се качваха два пъти повече, изпити и измъчени хорица, тръгнали доброволно по дългия си път през пустинята. Бяха твърде изтощени от глад и болести, за да понесат ужасното пътуване с камионите и с претъпкания „Херкулес“. Измряха стотици, но тъй като бяха признати за евреи, телата им трябваше да се погребат, както подобава, в Израел.
Преди всеки полет над Судан прелиташе израелски разузнавателен самолет и съобщаваше за разположението на суданските подразделения със система от компресирани радиосигнали.
Всичко вървеше гладко през първата нощ. Срещаха се на определеното място в пустинята, избягваха контролираните пътища и пристигаха на пистата много преди завръщането на „Херкулеса“. Двете светли ивици очертаваха линията всред пустинните пясъци. Фалашите със страх наблюдаваха как огромната машина се спуска в нощта и идва към тях. Двигателите ревяха и вдигаха облаци от прах и пясък. Никога преди не бяха виждали такова нещо.
Изпаднали в ужас, 200-те фалаши хукнаха в мрака и се изпокриха кой където свари. Израелците успяха да обградят само 20 от тях. Претърсиха околността и решиха да пуснат „Херкулеса“ да излита. Щяха да изпратят останалите със следващия полет.
На сутринта откриха всички фалаши освен една стара жена, която по чудо оцеля след тридневния си преход през пустинята обратно до лагера. Тя се върна в Израел с по-късна група. Израелците решиха, че от този момент нататък трябва да оставят фалашите в камионите, докато херкулесът не спре и отвори задните си врати. Тогава щяха да влязат в него направо с камионите и да стоварят хората вътре.
Продължиха да използват тази тайна писта в пустинята, докато не се разчуха новините за другата част от операция „Мойсей“. Хората заминаваха почти всяка нощ и често се използваха два или три самолета едновременно, защото времето изтичаше.
Случи се обаче нещо непредвидено. Един камион бе спрян по пътя си обратно от судански патрул и тъй като шофьорът и спътникът му нямаха изправни документи, двамата судански войници ги арестуваха, вързаха ги и ги оставиха в близката палатка. Такива патрули се изпращаха основно за да контролират дейността на южните метежници, и се състояха само от двама души без радиостанции. Всичко стана съвсем случайно.
Щом двамата не се прибраха в курорта, веднага бе изпратен спасителен екип. Забелязаха камиона им и изработиха план за действие. Приближиха бавно към патрула и шофьорът извика на двамата в палатката да легнат по очи на земята. Суданските войници тръгнаха към камиона, но от каросерията откриха по тях огън и ги застреляха на място. Израелците подпалиха палатката, поставиха камък на педала на газта на другия камион и го пуснаха да върви в пустинята. Направиха да изглежда, все едно е имало партизанско нападение. Както и да е, нищо не се чу повече за инцидента.
Единствената жертва от наша страна в операцията бе пътникът в камионетката за Хартум. Отново се натъкнали на пътен патрул, но не спрели и войниците открили огън. Загинал пътникът, но шофьорът продължил нататък. Двамата судански войници нямали нито радиостанция, нито възможност да го преследват и нищо не им оставало, освен да стрелят по камионетката, докато изчезне от погледа им.
Но една нощ в началото на януари 1985 от Израел дойде заповед за незабавно „изтегляне“. В Хартум Йехуда Гил набързо опакова малкото си лични вещи и документи и хвана следващия полет за Европа, а оттам се върна в Израел. Докато туристите спокойно спяха в курорта на Червено море, израелците натовариха техниката на корабите. Лендроувърът и двата камиона заминаха с последния „Херкулес“ и мястото опустя. Хаим Елиаз, управителят на курорта, падна от камиона, докато се качваха в самолета, и си счупи крака.
Все пак два часа и половина по-късно Елиаз се завърна благополучно в Израел, където получи безброй похвали, но съжаляваше, че най-успешната спасителна операция е прекратена преждевременно заради глупостта на някакъв бъбрив служител и самонадеян вестникар.
За нещастие няколко хиляди фалаши останаха извън рамките на операция „Мойсей“. Един от техните активисти, Барух Танга, сподели:
— И преди една успявахме да се измъкнем оттам… Сега те публикуват всичко, а половината от семействата ни останаха в Судан. Нима е възможна такава безотговорност?
Не само той мислеше така.
16. Пристанищна застраховка
Към лятото на 1985 година либийският президент Моамар Кадафи бе станал по-черен от дявола в очите на Запада. Рейгън дори изпрати бомбардировачите си над Либия. Израелците също обвиняваха Кадафи, че е доставял оръжие на палестинците и на другите им арабски неприятели.
Трудно е да се вербуват либийци. Никъде не ги харесват, което само по себе си е проблем. Трябва да се вербуват в Европа, но те не се славят като големи пътешественици.
Либия има две главни пристанища: Триполи, столицата, и Бенгази, на залива Сидра на северозапад. Израелската флота следеше действията на либийците най-вече с редовните си патрули в Средиземно море. Смятаме линията Израел-Гибралтар за наша „пъпна връв“. Тя е връзката ни с Америка и цяла Европа, ако става въпрос за внос и износ.
През 1985 година Израел беше в относително добри отношения с африканските страни с излаз на Средиземноморието: Египет, Мароко, Тунис и Алжир, но не и Либия.
Либийците разполагаха с мощна флота, но имаха сериозни проблеми с кадрите и поддръжката й. Корабите им буквално се разпадаха. Бяха купили големи руски подводници, но или не знаеха как да ги потапят, или се страхуваха да го сторят. Поне два пъти израелските патрулни катери се бяха натъквали на либийски подводници. Обикновено в такива случаи се чува едно „динг, динг, динг, динг“, и подводницата се потапя. Обаче тези подводници отпрашваха като кораби на въздушна възглавница към пристанищата си, за да се отърват от израелците.
Израел имаше подслушвателна станция в Сицилия, която бе в постоянна връзка с италианската станция там и често обменяше данни с нея. Но това не беше достатъчно, защото либийците застрашаваха бреговете на Израел с подкрепата си за ООП и други терористични организации. Израел смята крайбрежието за най- уязвимата си граница, „незащитения си гръб“, защото там е съсредоточена основната част от населението и промишлеността на страната.
Голямо количество амуниции и оръжие ча ООП пристига по море от Либия, като част от него минава през Кипър или по така наречения маршрут ТТ: от Триполи, Либия до Триполи в Ливан. По онова време израелците получаваха данни за либийските маневри и чрез Централноафриканската република и Чад, които имаха сериозни стълкновения със силите на Кадафи по границите си.
„Мосад“ имаше свои „морски наблюдатели“, обикновено цивилни граждани, вербувани от центровете в Европа, чиято единствена задача бе да правят снимки на корабите, влизащи в пристанището. За наблюдателите не съществуваше пряка опасност, а така все пак се получаваха някакви визуални данни за движението в пристанищата. Но те рядко засичаха оръжейни доставки — въпрос на късмет и нищо повече. Затова беше крайно необходима по-конкретна информация за транспортите, пристигащи и заминаващи от Триполи и Бенгази.
На заседание на отдела на „Мосад“, разследващ действията на ООП, и клона на „Цомет“ за Франция, Белгия и Обединеното кралство се взе решение да вербуват някой пристанищен контрольор или още по- добре служител от командването на флота в Триполи, който да има достъп до специална информация за имената на корабите, местоназначението и товарите им. Наистина „Мосад“ знаеше имената на корабите на ООП, но рядко можеше да определи къде се намират в даден момент.
А за да ги плениш или потопиш, трябва да знаеш къде да ги търсиш. Това трудно може да се научи, ако не знаеш маршрута на набелязания кораб или точния час на отплаването му. Много от тях се движат близо до брега, в „Мосад“ наричат това „страх от дълбокото“. Целта им е да не навлизат навътре в открито море, където по-лесно ще бъдат уловени от радарите. Голям проблем представлява засичането на кораб, движещ се близо до брега, защото планините дават радиоехо, което замъглява образа, а ако корабът е влязъл в някое по-закътано пристанище, изобщо няма начин да се открие. След като отново се появи, не може вече
