„Мосад“ започна да разбира, че операцията много напомня на „Летящото килимче“ (прочутата акция в началото на 50-те, когато доста евреи бяха прехвърлени от Йемен в Израел с един транспортен „Херкулес“). Отново решиха да използват „Херкулес“ за бягството на фалашите, но за тази цел туристическият лагер трябваше да бъде драстично разширен, за да се прикрие операцията. Същевременно Гил бе регистрирал новата компания и вече организираше рекламната дейност в Европа, за да привлече клиенти. Малко по- късно откриха останките на потънал кораб на около 100 метра от брега, на 20 метра дълбочина: беше идеално място за леководолази и щеше да се хареса на туристите.
Тогава пристъпиха към набирането на работници измежду селяните, които живееха в околността. В същото време хората на „Цафририм“ в Тел Авив вербуваха без излишен шум готвачи, инструктори по скокове и целия останал персонал, нужен за един курорт. Търсеха се хора, които владеят френски или английски. Арабският също бе предимство, защото така щяха да научават разговорите между арабските дипломати и служители, отседнали в хотела.
Предпочитаха се хора, които и по-рано бяха участвали в операции на „Цафририм“, а инструкторите по скокове бяха взети „на заем“ от морското разузнаване.
Сформираха екип от 35 израелци, които да подготвят курорта за откриване. Всеки имаше нужните документи, но тъй като не разполагаха с време, разпределиха задачите по групи. Четири групи отговаряха за общите работници по строежа, събрани от местното население, като се редуваха една след друга, междувременно друг екип от израелци щеше да работи през нощта, за да ускори строежа. Тъй като работниците се сменяха всеки ден, никой не откриваше нещо нередно в това, че строителните работи са напреднали значително през време на отсъствието им.
Колкото до израелските работници, те също се сменяха периодично: така беше по-лесно, защото не се налагаше да се изготвят документи за всеки поотделно. Строителите работеха под едни и същи имена и само предаваха документите си от една група на друга, когато се сменяха.
Получиха разрешение да използват само три превозни средства — „Лендроувър“ и два пикапа. Обаче в действителност разполагаха с девет камиона. Достатъчно беше да дублират номерата и регистрациите и да скрият допълнителните камиони.
Цялата операция за малко да пропадне заради една глупава грешка. Някой реши да докара със самолет голямо количество торф през нощта. Когато местните работници се появиха на следващата сутрин, пред тях се ширна тучна зелена морава на място, където векове наред е имало само пясъци. Тревата можела да расте и за една нощ? Торфът също не се намираше лесно в Судан, тогава какво става? За щастие местните продължиха спокойно работата си и се задоволиха само с няколко озадачени погледа.
В Хартум Гил отпечата брошури и снимки от клуба и ги разпространи из туристическите агенции по цяла Европа с обещанието за специални отстъпки в цената. Естествено към курорта не се впуснаха тълпи от туристи, защото не се ползваше с никаква известност. В подобни случаи хората обикновено изчакват, за да видят как ще потръгнат нещата.
Строителните работи приключиха след около месец. Освен основните сгради за гостите, кухнята, спалните помещения и т.н. имаше още няколко бараки със съобщително оборудване и оръжие. („Мосад“ никога не би действал в подобно място без предпазни мерки.) Разполагаха и с необходимата техника за осветяване на естествените писти в пустинята: прожектори, радиофарове, странични светлини, дистанционни управления с лазерно насочване и пр.
Храната и другите необходими неща бяха докарани с израелски кораби, които акостираха на половин миля надолу по брега. Преди това отпратиха дузината местни работници, за да не станат неволни свидетели на разтоварването на израелските транспорти.
По същото време в ход бе и друга операция на „Мосад“, която уреждаше пристигането на белгийския чартърен самолет. Някои судански служители взеха огромни подкупи. Един от тях, генерал Омар Мохамед ал Таиб, бивш вицепрезидент и началник на службите за сигурност на Судан при президента Нимейри, по-късно получи две доживотни присъди и глоба от 24 милиона судански паунда за участието си в бягството на фалашите.
По това време в главната квартира на „Мосад“ се получи препратка от висш судански служител, който обещаваше да сътрудничи при бягството на фалашите, ако срещу това получи велосипед с десет скорости. В „Мосад“ бяха много озадачени от тази молба, защото в този бизнес нещата рядко отговарят на истинските им имена. Решиха да поискат разяснение от агента. Но и второто съобщение гласеше, че служителят иска велосипед с десет скорости. „Мосад“ изпадна в сериозно затруднение, какво ли можеше да значи това? Да не би да иска теглото на такъв велосипед в злато? Или пък е някакъв таен код? Още по-объркани, те отново поискаха разяснение и за пореден път научиха, че човекът иска десетскоростен велосипед, и точка.
Накрая му изпратиха един първокласен бегач „Рали“, което бе най-малкото, което можеха да сторят.
В курорта израелците събираха информация за суданската радарна система. Най-сетне откриха местност, която бе извън обхвата на суданските радари и само частично в обсега на египетските и саудитските. Това беше планинската област Розал-Хадариба близо до границата с Египет, където можеше да мине незабелязано полет на пределно ниска височина.
Тогава решиха транспортният „Херкулес“ да излети от военната база в Ейлат, наречена „Увда“, да прекоси залива Акаба и Червено море и да се спусне ниско, за да не бъде засечен от вражеските радари. Щяха да обработят място за кацането му в пустинята. Четирима израелски пилоти пристигнаха в курорта в ролята на водачи в пустинята, за да огледат района и да изберат подходящо място за писта. Като такива те можеха законно да обикалят, без да събуждат ничие подозрение. Също така обясниха на персонала в курорта как трябва да се обработи пистата, да се разположат обозначенията, светлините и съобщителната техника.
Дори шпионите проявяват чувство за хумор от време на време. Веднъж човек от „Цафрирам“ завел един от израелските пилоти в Хартум по работа и двамата се озовали във вилата на местен бизнесмен. Гил също бил там и служителят на „Цафририм“ знаел с кого си има работа, но пилотът смятал катсата за истински бизнесмен. По някое време домакинът излязъл и човекът от „Цафририм“ попитал Гил с какво се занимава. Онзи му казал и на свой ред се поинтересувал:
— А ти какво работиш?
— О, аз съм израелски шпионин — гласял отговорът. Пилотът пребледнял, но другите двама се засмели и той нищо не казал, докато не тръгнали да се връщат. Когато се отдалечили няколко мили от Хартум, пилотът се извърнал към спътника си и креснал:
— Идиот такъв! Няма да споменаваш за това дори и на шега!
Петнадесет минути били нужни, докато онзи успее да го успокои и да му обясни как стоят нещата.
Да се измъкнат фалашите от лагерите бе предизвикателство за ръководителите на операцията. По онова време имаше стотици хиляди етиопски негри, напуснали родината си заради войната и глада, за да търсят подслон в суданските бежански лагери. Проблемът бе да се отделят евреите от останалите.
За тази цел някои смели фалаши, които вече бяха емигрирали в безопасност в Израел, се съгласиха да се върнат обратно в лагерите, за да организират бягството на сънародниците си, независимо че ако ги заловяха, ги очакваше сигурна смърт. Много бързо вестта за проекта се разнесе между фалашите, но не излезе извън строго затворената им общност, а и това стана непосредствено преди последната фаза на операцията.
Към март 1984 пристигна първата група европейски туристи, а из правителствените и дипломатическите кръгове в Хартум се носеше слухът за чудния курорт. В интерес на истината всички свободни места бяха запазени до нощта, през която персоналът изчезна, внушителен търговски успех. По едно време дори обмисляха възможността да организират там заседание на висшия съвет на ООП. Организацията смяташе Судан за своя територия, та нали от другата страна на морето се намираше Мека. Според предложения план шефовете от ООП щяха да бъдат изловени по леглата си през нощта от група командоси, да ги натоварят на израелски крайцери и да ги откарат в Израел като затворници. Можеше и да успее.
