кодово име бе „РОМ“, и го помоли да измисли заобиколен път, по който да се измъкнат всички.
Адмони прецени, че положението е много напрегнато, и поиска от Перес разрешение да използва средства извън арсенала на „Мосад“, военни и граждански.
След срещата Адмони се обади на Давид Арбел, шеф на „Цафририм“, което означава „Утринен повей“. Главната работа на този отдел е да спасява евреи каквото и да ги заплашва по света. Арбел, както вече знаете, се беше прочул след случая в Лилехамер.
Отделът на Арбел отговаряше и за създаването на еврейски групи за самоотбрана, наречени „рамки“ или „мисгерот“, по целия свят. Днес такива има и в Съединените щати, защото и там антисемитизмът се смята за заплаха. Често някои тесни специалисти, примерно лекари, фигурират в резервите и ги викат за кратко време да помагат на „рамките“. Обикновено тези групи се ръководят от бивши служители на „Мосад“. Работата се счита за форма на награда за вярна служба, „цупар“, нали след като човекът има толкова много опит, е разумно той да се използва?
Основната им задача е да помагат на водачите на еврейските общности извън Израел за сигурността им. Част от това се върши чрез „хетс ва-кешет“, или „лък и стрела“, израелските военизирани младежки бригади. Израелските младежи, момчета и момичета, по правило членуват в „еду-дей ноар иври“, или „батальон на еврейските деца“, а еврейчетата, живеещи в чужбина, често прекарват лятото си в Израел за военно обучение. Упражняват се в преодоляване на препятствия, разпъване на палатки и дори стрелба със снайпер и бойна карабина „Узи“. Но има и други, които се обучават на по-високо ниво — как да скрият оръжие или документи, кога и как да правят проверки на сигурността, а също и основни познания за разузнаването и събирането на информация.
Никой правителствен служител не е одобрявал използването на „рамките“ с друга цел освен за самоотбрана, но „Мосад“ неведнъж е злоупотребявал с тях. Ицхак Шамир знаеше за такива случаи, но не и Перес, който никога не бе работил в „Мосад“, нищо че бе министър-председател. Израел не снабдява директно „рамките“ с оръжие, защото за целта се използват чуждестранни търговци, които им го продават по заобиколни начини.
„Мосад“ не използва „рамките“, за да събира информация, макар резидентите да знаят от личен опит, че няма по-лесен начин за издигане в службата от това да се сдобиеш с някакви важни данни. Много от младежите, посетили летните лагери в Израел, по-късно стават „саяним“, защото и бездруго са доброволни помощници, на които може да се разчита, а имат и някаква подготовка. Те умеят да поемат рискове. Всички еврейски общности извън Израел разполагат със свои „рамки“, обучени и въоръжени, и готови да ги защитят в случай на нужда. Изключение правят само тези в Канада и в повечето щати на САЩ.
Обаче за конкретната операция „Мосад“ трябваше да вербува помощници. След разговора си с Адмони Арбел повика всички висши служители на „Цафририм“.
— Искам „Ентебе“ за себе си — рече той. — Името ми трябва да остане в историята.
След това Арбел обясни на хората си, че се налага да измъкнат колкото е възможно повече фалаши от Судан.
— Всъщност всички до един. А сега вземете да измислите как ще стане това — изпрати ги той.
Обикновено отделът на Арбел винаги бе на ръба на финансов срив, но този път разбираха, че ще получат всичко, което им е необходимо. Хаим Елиаз, който командваше поделението за тайни операции по спасяването на евреи в тила на противника, оглави проекта „Мойсей“. Заповедта гласеше да се изготви план за действие възможно най-бързо.
След три дни Елиаз проведе едно ужасно напрегнато заседание с хората си в службата им на улица „Ибн Гевирол“, която се намираше извън главната сграда на „Мосад“, един етаж над посолството на ЮАР в Тел Авив.
По стените бяха окачени множество релефни карти с подробна информация за Судан и всеки човек взимаше последователно думата, за да изложи своето мнение как вижда решението на проблема. Основната част от фалашите бе съсредоточена в лагерите в областите Касала и Алатарк западно от Хартум към етиопската граница. В никакъв случай не можеше да се разчита на суданските метежници, които от години бяха окупирали южните части на страната и се сражаваха с централното правителство.
По време на обсъжданията един от хората, които разглеждаха картата на района, се сети за инцидента близо до Магна, в северозападната част на Червено море. На борда на израелски ракетен крайцер, връщащ се през Суецкия канал, възниква техническа неизправност. Радарът и жирокомпасът излизат едновременно от строя, корабът се отклонява от курса си. Посред нощ засяда на брега на Саудитска Арабия и за малко да предизвика международен скандал.
Крайцерът, плаващ с близо 30 възла, улучва като по чудо някаква пролука в кораловия риф, преди да се засили по сухото. Веднага изпращат съобщение по радиото и след няколко часа на мястото пристигат израелските морски командоси. Екипажът и документите се прехвърлят на борда на друг кораб, а командосите се подготвят за отбрана на крайцера. При изгрев-слънце пред очите на зрителите се разкрива странна гледка — на саудитския бряг е изпълзял израелски крайцер, а край него като лешояди са наклякали командосите.
Тъй като двете страни не поддържаха дипломатически отношения, израелците помолиха американците да обяснят на Саудитска Арабия, че не става въпрос за въоръжено нахлуване, а просто за нещастен случай, и да ги предупредят, че ако някой се приближи към кораба, ще се стреля без предупреждение. Обикновено жива душа не се мярка толкова навътре в пустинята, но за късмет наблизо се събира за празника си някакво бедуинско племе. Добре, че никой от тях не решава да се приближи. Саудитците изпращат свои наблюдатели и решават да позволят на израелците да изтеглят кораба си обратно в морето, при условие че командосите се махнат от брега.
Първоначалният план е корабът да се взриви, но военноморските сили протестират (няколко от тези ракетни крайцери бяха продадени по-късно на ЮАР, която ги използва до ден днешен). Тогава изпращат хеликоптер с цистерна със „Стирофом“ и напръскват с нея кила на кораба. Закачат го за два други крайцера и така го свалят от брега. Как да е, благополучно го довличат до пристанището в Ейлат.
Както често става в подобни случаи, споменаването на инцидента роди нови идеи. Едни от слушателите внезапно се обади:
— Чакай малко, точно такова място има и на брега на Судан. Там ще можем да дебаркираме с крайцерите си. Защо пък да не превозим фалашите по море?
Поспориха малко около идеята, но в крайна сметка я отхвърлиха поради ред причини. Много време бе нужно, за да се качат всички хора на кораба, а и нямаше как да стане незабелязано.
— Е, поне бихме могли да оставим някаква база там — отново се обади човекът.
— И как ще го направиш? Ще сложиш табела с надпис „Действаща база на «Мосад». Моля, не влизайте?!“ — присмя се един от останалите.
— Не — рече той. — Ще основем клуб на гмурците. Червено море е идеално за скокове във вода.
И тази идея беше отхвърлена, но нищо по-добро не им дойде наум. Тогава отново се замислиха за предимствата на една база за скокове във вода и клуб. Вече познаваха човек, който се занимаваше с подобна дейност. Наистина той предпочиташе да се прилича на слънце по плажа, а не да води курсове и да търси екипировка, но поне се ползваше с някакво име в тази област. При добро планиране и одобрението на Хартум мястото можеше да се превърне в първокласен курорт.
Йехуда Гил, един от най-опитните катси, владеещи арабски, замина за Хартум в ролята на представител на белгийска туристическа компания, чиято цел е създаването на морски курорт с възможност за излети в пустинята на територията на Судан. Обикновено катсите не се изпращат в арабски страни, защото знаят твърде много и ще пострадат жестоко, ако попаднат в ръцете на неприятеля. Но положението бе такова, че се налагаше да приемат този риск.
Задачата на Гил беше да издейства необходимото разрешение, което получи, след като подкупи неколцина служители. Те осигуриха държавни преференции за плановете на компанията. Катсата нае къща в луксозното северно предградие на Хартум и се залови за работа.
Междувременно друг човек на „Цафририм“ замина за Хартум, а оттам за Порт Судан, където се свърза с председателя на съществуващия клуб за скокове във вода. За щастие, мястото беше започнало да му омръзва и след доста пазарлъци той се съгласи да го изпратят в Панама (там и сега я кара постарому, класически „гларус“), а клубчето му смени собственика си.
