„Мерцедес“ и всички израелски патрули от близката база го видяха. После мина през ливанския контрол и сви наляво на паркинга. Някакъв разтревожен морски пехотинец от американския контингент докладва, че камионът набира скорост, но преди да може да направи нещо, онзи връхлетя върху железния портал пред четириетажната железобетонна сграда на авиационната безопасност, където се помещаваше главната квартира на Осми батальон на Американската морска пехота. Преобърна камарата пясъчни торби, разби още една бариера и накрая се заби право във фоайето на сградата, където експлодира със страшна сила. Зданието буквално рухна.
Минути по-късно втори камион избухна в главната квартира на френските парашутисти в Бир Хасон, крайморската резиденция на две мили от американския сектор, и отне живота на 58 войници, а постройката се отмести с десет метра.
Загубата на 241 морски пехотинци, повечето от които все още спяха в леглата си по време на самоубийственото нападение, бе най-тежкото поражение на Съединените щати от 13 януари 1968 насам, когато в началото на офанзивата при Тет във Виетнам загинаха 246 войници в един-единствен ден.
След няколко дни израелците предадоха на ЦРУ имената на 13-те човека, които според тях бяха замесени в двете експлозии. Списъкът включваше сирийското разузнаване, иранците в Дамаск и шиита Мохамед Хусейн Фадлалах.
В главната квартира на „Мосад“ въздъхнаха с облекчение, че не са го отнесли израелците. Инцидентът беше дребен, доколкото засягаше „Мосад“ — бяхме го очаквали, нищо че не казахме никому. Щеше да е по-лошо, ако бяхме издали информацията, с която разполагахме, защото щеше да се разбере как сме я получили и с информатора ни бе свършено. Следващия път не бихме разбрали, ако решат да приложат същия номер спрямо нас.
Всеобщото отношение към американците бе:
— Ей, ама те много си вряха носовете в тоя Ливан, нека си получат заслуженото.
Колкото до мен, това бе първият път, когато получавах сериозно предупреждение от прекия си началник в „Мосад“ Ами Яар. Тогава споменах, че американските войници, загинали в Бейрут, ще ни тежат на съвестта повече от собствените ни жертви, защото бяха дошли добронамерено, за да ни помогнат да се измъкнем от кашата, която сами бяхме забъркали. Казаха ми:
— Я да си затваряш устата. Дръж се за своите. И бездруго даваме на американците много повече, отколкото получаваме от тях.
Постоянно го повтаряха, но не е вярно. Цялата ни техника е американска, а и „Мосад“ им е много задължен.
През цялото това време неколцина западняци бяха държани като заложници, а други тепърва щяха да бъдат отвлечени от разни фракции. Един ден в края на март 1984 трима въоръжени шиитски войници отвлякоха пред апартамента му резидента на ЦРУ в Западен Бейрут, който официално се числеше към персонала на американското посолство. Уилям Бъкли бе държан в плен 18 месеца, изтезаваха го и накрая го убиха по изключително брутален начин. А можеше да бъде спасен.
Чрез широката си мрежа от информатори „Мосад“ има доста точна представа къде се пазят голяма част от заложниците и от кого. От решаващо значение с да се знае името на похитителя, дори мястото да е неизвестно, защото иначе може да се окажеш в преговори с някой, който не държи нито един заложник. Разказваше се как някакъв ливанец поискал от адютанта си да намери страна, с която да преговаря за освобождаването на заложници.
— Откъде са заложниците? — попита адютантът.
— Ти ми намери страна, пък аз ще си доставя заложници — гласял отговорът.
Хора с положението на Бъкли се смятат за много ценни, защото разполагат с информация. Ако се изтръгнат данни от тях, това може да означава смъртна присъда за голям брой други служители, работещи по целия свят. Някаква група, която се представи за Ислямски джихад (свещена война на мюсюлманите), пое отговорността за отвличането на Бъкли. Бил Кейси, директор на ЦРУ искаше да спаси Бъкли на всяка цена и изпрати в Бейрут специален екип на ФБР, обучен за откриване на заложници. Но след един месец напразни усилия все още нищо не бяха намерили. Официалната политика на САЩ по това време забраняваше преговорите с похитители, но Кейси отпусна значителни суми, за да плаща на информатори и дори да откупи свободата на Бъкли, ако се наложеше.
Скоро ЦРУ се обърна за помощ към „Мосад“. Малко след изчезването на Бъкли свръзката на ЦРУ в Тел Авив помоли „Мосад“ за информация относно Бъкли и част от другите заложници.
В 11,30 една сутрин по вътрешната радиоуредба предадоха съобщение до целия персонал в управлението да не се движи по партера и да не използва асансьорите в близките два часа, защото са дошли гости. Двама служители на ЦРУ бяха заведени в кабинета на Адмони на деветия етаж. Директорът на „Мосад“ обеща да им предостави всички данни, с които разполага, но ако се интересуват от нещо специално, ще трябва да се обърнат към министър-председателя, „защото той е шефът“. Всъщност Адмони искаше официална молба, за да може да се позове на услугата по-късно, в случай че се наложеше.
Както и да е, американците отправиха официална молба чрез посланика си до тогавашния министър- председател Шимон Перес. Перес нареди на Адмони да предаде на ЦРУ всичко, което би помогнало на американците да освободят заложниците си. Обикновено такъв род молби получават редица ограничения, като:
— Ще ви дадем цялата информация по случая, доколкото тя не засяга безопасността на служителите ни.
Обаче сега не се посочваха никакви ограничения, което дебело подчертаваше колко важен е за САЩ и за Перес проблемът със заложниците.
В политиката подобни неща са по-опасни от динамит. Администрацията на Рейгън добре помнеше какви непоправими последствия имаше за политическото достойнство на Джими Картър задържането на американските заложници в Иран след падането на шаха.
Адмони увери Перес, че ще направи всичко възможно, за да помогне на американците.
— Ще посветя цялото си време на тази задача — рече той. — Сигурно бихме могли да им помогнем по някакъв начин.
В интерес на истината той нямаше никакво намерение да им помага.
Двама служители на ЦРУ отидоха на посещение в „Сейфаним“ (златна рибка), отдела на ООП. Срещата се проведе в „Мидраша“, или Академията. Израел счита ООП за най-големия си враг и „Мосад“ често прехвърля вината за всяко неблагополучие върху тях. Така че и в този случай отговорността за отвличанията бе стоварена на плещите на ООП, макар да знаеха, че организацията няма нищо общо с повечето от тях, включително и това на Бъкли.
Все пак, за да създадат впечатлението, че сътрудничат изцяло, хората от „Сейфаним“ разгърнаха карти по стената и предоставиха на американците голямо количество данни относно местата, където обикновено се пазеха заложниците: наистина те непрекъснато се сменяха, но „Мосад“ можеше със завидна точност да посочи последното им местонахождение. „Мосад“ подмина много подробности, които бе събрал от собствените си източници, но американците решиха, че от така представената картина могат да преценят дали си струва да се търсят по-конкретни данни. Всичко това бе част от една грубо скроена, но доста ефективна система — „услуга за услуга“. Трупаха се червени точки като бъдещ капитал.
В края на срещата Адмони получи пълен отчет. Американците се върнаха обратно, за да обсъдят нещата помежду си. Два дни по-късно те отново се появиха с молба да получат конкретни данни по един въпрос, който беше споменат още през първото им посещение. ЦРУ смяташе, че това би могло да се окаже диамант в сметта, но искаха да са сигурни в предположенията си. Налагаше се да говорят със самия информатор.
— Оставете тая работа — каза човекът от „Мосад“. — Никой не разговаря с информаторите.
— Окей — рече служителят на ЦРУ — Вярваме ви. Позволете ни тогава да разговаряме с катсата!
„Мосад“ грижливо пази самоличността на катсите си. Не могат да рискуват да ги видят външни лица. В крайна сметка, кой знае къде могат да ги разпознаят по-късно? Катса, който работи в Бейрут днес, утре може да бъде прехвърлен на съвсем друго място, където да го засече служителят на ЦРУ и цялата операция ще се провали. Все пак съществуват много начини да се проведе един разговор, при който двете страни да не се срещнат очи в очи. Достатъчно е да се постави екран между двамата, така че гласът да се изкривява, или пък катсата да е с качулка. Но „Мосад“ нямаше намерение да помага чак толкова. Независимо от
